Институции

Деспотът носел най-високото дворцово достойнство след владетеля и стоял над севастократора. В България титлата е засвидетелствана от началото на XIII век, първоначално предимно у влиятелни велможи, свързани с чужди владетели, а през XIV век вече се раздавала и от българските царе. За разлика от Византия тя не останала запазена за най-близките членове на управляващата династия.

Деспот (гр. δεσπότης) първоначално означава „господар“, а като самостоятелно дворцово достойнство се появява във Византия през 1163 г. До 1204 г. титлата е свързана с императорски зет и възможен престолонаследник, но по-късно се превръща във висок ранг без определени служебни задължения. Влиянието на този модел достига България и Сърбия, макар че за някои ранни сръбски деспоти не може да се установи дали са получили титлата от Константинопол или от Търново.

Деспотското достойнство във Второто българско царство е най-високата придворна титла, но не и постоянна държавна длъжност със собствени административни задължения. То е засвидетелствано в българска среда през първата половина на XIII век и появата му поставя севастократора на второ място в йерархията, макар първоначално да остава нетипично за търновския двор.

„Деспотат“ се употребява в извори от XIII–XIV век за земи, свързвани с носител на деспотското достойнство. Българските свидетелства обаче не доказват съществуването на трайна териториална институция, при която областта и титлата на владетеля взаимно се определят. Понятието е важно най-вече като неофициален и често повлиян от западната терминология начин за назоваване на владенията на деспот.

Деспотското достойнство се давало лично и пожизнено от цар или василевс и не преминавало по наследство. Българската практика следвала византийския образец, но запазените славянски молитви показват, че в Търново ритуалът бил приспособен към местната църковна и политическа среда.

Деспотът, като носител на най-високия дворцов сан след владетеля, използвал особена титулатура и установени формули за обръщение и самоназоваване. Българските свидетелства са оскъдни и се свеждат главно до писмото на Яков Светослав от XIII век и една приписка в Ловчанския сборник. Те показват как византийски изрази са били приспособени на славянски и вероятно са повлияли върху сръбската практика.

Инсигниите на деспота представляват съвкупност от одежди, венци, жезли и други знаци, които показват мястото му в дворцовата йерархия. Българските свидетелства са главно изображения и монети от XIII и XIV век, сред които най-важни са портретите на деспотите Михаил и Константин. Те разкриват внимателно разграничаване на ранговете, но не позволяват да се възстанови единен и неизменен деспотски костюм.

Актите на българските деспоти са официални документи, издавани по силата на високия им сан, вероятно чрез собствени канцеларии. Те са засвидетелствани през XIII в., но оскъдното и непълно запазено наследство не позволява да се възстанови единна българска практика. Свидетелствата все пак показват значението на византийските образци за документите на висшата аристокрация.

Монетосеченето по начало е белег на върховната владетелска власт, но през XIII–XIV в. собствени емисии се свързват и с няколко регионални господари, носещи титлата деспот. Най-важни са монетите на Яков Светослав и Добротица, както и спорни серии от Добруджа и Македония. Те свидетелстват по-скоро за фактическа самостоятелност и владетелски претенции, отколкото за право, присъщо на деспотската титла.

Деспот е високо владетелско достойнство с византийски произход, засвидетелствано в българската политическа среда от началото на XIII до края на XIV век. Носителите му са царски роднини, претенденти за престола и силни областни господари, а титлата им може да произхожда както от Търново, така и от Константинопол или Латинската империя. Техните биографии разкриват връзката между династичния ранг, регионалната власт и постепенното политическо раздробяване на българските земи.

Севастократорът е носител на висша почетна титла, възприета в България от византийската дворцова йерархия. Българските ѝ носители са засвидетелствани през XIII век и принадлежат към владетелския род или към най-близкото му обкръжение. Достойнството поставя своя притежател непосредствено до върха на йерархията, но само по себе си не го прави нито съвладетел, нито областен управител.

Кесар е висше придворно достойнство с римски произход, включено във византийската рангова система и вероятно възприето във Второто българско царство. Титлата се среща в български богослужебни текстове от XIV век, но не е известен нито един неин български носител по име. Поради това присъствието ѝ в българската йерархия остава вероятно, но не напълно доказано.

Протосевастът е висше дворцово достойнство с византийски произход, засвидетелствано във Второто българско царство от XIII и XIV век. Българските извори го свързват само с две лица — болярина Прибо и приелия монашество Василий, служил при цар Иван Александър. Оскъдните сведения показват висок ранг, но не доказват, че титлата е била свързана с определена административна длъжност.

Севаст е почетно аристократично достойнство от византийски произход, засвидетелствано в България от края на XII или началото на XIII до края на XIV век. Макар грамотите понякога да поставят севастите сред царските служители, надписите показват, че титлата не е била обвързана с определена длъжност. Особено важен е случаят на Огнян, който носи титлата севаст, а отделно изпълнява службата кефалия.

Дворцовите служби обхващат длъжностите, свързани с личното обслужване на българския цар, придворния церемониал и управлението, съсредоточено около владетеля. Те следват византийски образци, утвърдени в България още през X в., а за Второто българско царство са засвидетелствани откъслечно през XIII–XIV в. Значението им произтича от съчетаването на практически задължения, достъп до монарха и място в държавната йерархия.

Протовестиарият е висш дворцов сан на Второто българско царство, заимстван от Византия и изрично засвидетелстван през 1331 г. Единственият известен носител е Раксин, участник в преврата срещу цар Иван Стефан. Косвени сведения свързват институцията с дворцовия церемониал, царската съкровищница и вероятно с управлението на финансите, но точните ѝ правомощия остават неясни.

Пазителят на палата е слабо засвидетелствано висше достойнство при двора на Второто българско царство. Единственото сведение се намира в заглавие на молитва за възвеждане в сан, запазена в Синодика, където славянското название е пояснено чрез византийската титла куропалат. Вероятно сановникът е съчетавал висок ранг с действителни задължения по управлението и охраната на двореца, но това остава несигурна реконструкция.

Великият примикюр е висш дворцов сан на Второто българско царство, заимстван от византийския „μέγας πριμμικήριος“. В България е засвидетелстван само един негов носител — Цамблак, висш болярин от средата на XIV век. Титлата показва влиянието на константинополския дворцов модел, но конкретните задължения на българския сановник остават неизвестни.

Епикерният е висш придворен сановник, свързан с виното и церемониалното обслужване на царската трапеза. В България титлата е засвидетелствана през XIII и XIV век, включително сред роднини и приближени на владетеля. Институцията показва силното византийско влияние върху Търновския двор, но оскъдните извори не позволяват да се възстановят всички нейни задължения.

Столникът е придворен сановник, натоварен с царската трапеза и свързания с нея церемониал. Във Второто българско царство длъжността е засвидетелствана единствено чрез златния пръстен на столника Слав. Макар точният ѝ ранг да не е известен, надписът показва, че нейният носител е бил лично свързан с владетеля.

Великият комис на царските обори е условно възстановено название на висш придворен служител, който отговарял за конете и конюшните на българския владетел. Длъжността е засвидетелствана в началото на XIII век чрез Сергий, наречен „comestabulus“ в папската кореспонденция. Тя показва, че дворът в Търново е разполагал със специализирана служба за царските коне, вероятно свързана и с провинциални чиновници.

Царските съветници вероятно са били титулувани или служебно определени членове на най-близкото обкръжение на българския владетел. Те са засвидетелствани единствено в сръбското житие на св. Сава, поради което връзката им със Синклита и точният им статут остават несигурни.

Педагогът вероятно е бил доверен придворен, натоварен с обучението и възпитанието на владетелските деца. Единственото известие за такава функция във Второто българско царство е свързано с извеждането на бъдещия Иван Асен II след смъртта на Калоян през 1207 г.; не е сигурно дали това е била постоянна длъжност или временно назначение.

Апокрисиарият е служител, натоварен с пренасянето и организирането на официални съобщения. В България длъжността е засвидетелствана през XIII и XIV век както в централното управление, така и в провинциите. Оскъдните сведения за нея са важни за възстановяването на държавната съобщителна система на Второто българско царство.

Военните чинове в столицата са условна група от длъжности и звания, свързани с централното командване, двора или охраната на владетеля през XII–XIV век. Към нея могат да бъдат отнесени великият войвода, протостраторът и протокелиотинът, но изворите не ги представят като единно ведомство. Оскъдните сведения показват водещата роля на царя във войската, без да позволяват пълно възстановяване на командната йерархия.

Великият воевода е висша военна служба и почетно достойнство във Второто българско царство. Възможен неин носител е Георги Тертер I през XIII в., а през XIV в. изрично е засвидетелстван Константин, по-късно монах Теодул. Институцията няма точен византийски аналог и представлява рядко отклонение от възприетата в България ромейска рангова система.

Протостраторът е дворцов военен сан с византийски произход, който съчетава церемониална близост до владетеля с военни командни задачи. Във Второто българско царство той е засвидетелстван само в края на XIII век чрез Касимбек, приближен на Ивайло и удостоен със званието от Михаил VIII Палеолог. Поради единичното известие не е ясно дали това е трайна българска служба или временно въведен ранг.

Дука велик е висш сан от времето на цар Калоян, вероятно свързан с военното командване и централната власт. Той е засвидетелстван само в един надпис от Източна Македония, посветен на строеж или възстановяване на укрепен център. Оскъдните данни не позволяват длъжността да бъде приравнена нито към византийския велик дукс, нито към обикновен провинциален управител.

Протокелиотът е висш придворен сановник, засвидетелстван само в Синодика чрез имената на Проданко и Приязд през втората половина на XIV век. Точните му задължения са неизвестни, но положението му близо до царя и обстоятелствата около смъртта на Приязд позволяват да се допуснат военни или охранителни функции.

Военните служби в провинциите на Второто българско царство подпомагат областните управители при охраната на крепости, съоръжения и местния ред. Оскъдните сведения не позволяват да се възстановят нито точната им йерархия, нито отношенията между отделните командири, но показват ограниченото значение на провинциалните сили в една предимно централизирана военна система.

Катепано е рядко засвидетелствана провинциална длъжност във Второто българско царство. Терминът се среща в множествено число само във Ватопедската и Мрачката грамота. Мястото на катепаните сред изброените служители подсказва сравнително висок ранг и вероятни военно-полицейски и съдебни функции, но точните им правомощия остават неясни.

Кастрофилаксът е местен служител, свързан с отбраната на крепостите и с военното управление при кефалията. Длъжността е засвидетелствана в български царски грамоти, макар че част от тези документи имат спорна автентичност или датировка. Вероятно тя навлиза в управлението на Второто българско царство през XIV век при преустройство на териториалната администрация.

Алагаторът е военен служител, засвидетелстван в Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман. Вероятно е бил сравнително високопоставен провинциален командир на конна част от териториалните сили, а названието и общият модел на длъжността произхождат от Византия.

Десетникът е слабо засвидетелстван служител в провинциалното управление на Второто българско царство. Титлата се среща във Витошката грамота на цар Иван Шишман и вероятно е била свързана с военната организация и местната отбрана под властта на кефалията.

Комисът с коне е среден по ранг провинциален служител, засвидетелстван във Виргинската грамота и под съкратеното название „комисници“ в Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман. Той вероятно отговарял за конете и фуража в своя район, снабдявал владетелския двор и може би командвал местни конни части.

Страторът е нископоставен провинциален служител или военен чин във Второто българско царство, засвидетелстван във Виргинската, Рилската и Витошката грамота. Вероятно е отговарял за конницата в дадена област, но оскъдните сведения не позволяват това да се докаже. Институцията е важен пример за преобразуването на старо византийско придворно звание в длъжност на българската местна администрация.

Варар е рядко засвидетелстван служител, най-вероятно свързан с охраната на градове или крепости и с организирането на охранителни повинности. Названието е познато само от Витошката грамота от царуването на Иван Шишман и е важно свидетелство за местната охранителна организация в края на Второто българско царство.

Сердар е късносредновековен български военен чин, засвидетелстван само във Витошката грамота на цар Иван Шишман от края на XIV век. Названието е от персийско-турски произход и най-вероятно е ранна заемка от военното устройство на малоазийските турци или на възникващата Османска държава. Ниското му място в списъка на служителите показва, че в България сердарят вероятно е бил провинциален военен служител, а не висш военачалник.

Провинциалното управление на Второто българско царство не се основава на една-единствена длъжност, а на няколко вида управители, сред които воеводи, дуксове и кефалии. Те са засвидетелствани от края на XII до XIV в. начело на области, градове и крепости, но оскъдните извори рядко позволяват да се установят точните им правомощия. Преходът от дукс към кефалия показва как България приспособява променящия се византийски модел към собственото си провинциално управление.

Воеводата е висш военен сановник на средновековна България, който вероятно е изпълнявал и задължения на областен управител. Терминът е познат още от времето след Покръстването, а през Второто българско царство са засвидетелствани няколко негови носители, макар сведенията за правомощията им да са оскъдни. Институцията е важна с широкото си разпространение и с дългия си живот в Югоизточна, Централна и Източна Европа.

Кефалията е назначаем областен управител, съчетаващ граждански, съдебни и ограничени военни правомощия. В България службата е сигурно засвидетелствана главно през XIV век в царски грамоти и в Боженишкия надпис. Тя е важна като едно от най-високите звена на провинциалната администрация, а единственият известен по име български кефалия е севаст Огнян.

Дуксът е служител на провинциалната администрация, чието название идва от латинското dux чрез византийското δοὺξ. В България длъжността е засвидетелствана в царски грамоти от XIII и XIV в. и най-вероятно означава областен управител. Постепенно тя е изместена от кефалията, което показва как българската държава възприема византийски модели със собствен ритъм и закъснение.

Кнез е старо славянско название, което може да означава владетел, първенец или местен служител. За Второто българско царство съществуването му като длъжност в провинциалната администрация е възможно, но остава недоказано: главното свидетелство е оспорваната Виргинска грамота. По-добре засвидетелстваните сръбски и ранноосмански кнезове помагат да се очертаят вероятните му съдебни, фискални и полицейски функции.

Примикюр е название на служител, засвидетелстван в български царски грамоти от късното XIV столетие. Той най-вероятно е бил местен старейшина, селски управител или предводител на катун, а отделно житийно сведение свързва термина и с командването на войници. Сръбските и османските паралели показват устойчивостта на институцията сред общности с особен административен и военен статут.

Градската управа във Второто българско царство е слабо засвидетелствана и не може да бъде възстановена като ясно устроена институция. Грамоти от XIII–XIV в. разграничават градовете от околните области, а разказът за погребението на св. Сава през 1236 г. споменава особени началници на Търново. Тези сведения подсказват административна обособеност на градовете, но не доказват съществуването на самоуправляващи се градски общини.

Във Второто българско царство правораздаването и опазването на реда не били отделени от общото управление по съвременен образец. Документите все пак засвидетелстват специални съдии, а оскъдните сведения за топшикала и ватака показват поне някои функции по охраната и обществения ред.

Съдията е държавен магистрат с правораздавателни, изпълнителни и вероятно фискални и полицейски задължения. Длъжността е засвидетелствана в български грамоти от XIII–XIV век, но оскъдните данни не позволяват да се възстановят нейната йерархия и точните ѝ правомощия. Тя показва, че правораздаването във Второто българско царство не е било обособено като независима съдебна власт.

Ватахът е слабо засвидетелстван провинциален служител на Второто българско царство, познат само от Виргинската грамота. Документът насочва към съдебни и полицейски правомощия, вероятно съчетани с фискални задължения, но мястото на длъжността в йерархията и периодът на нейното съществуване остават неясни.

Топщикалът е слабо засвидетелстван служител на провинциалната администрация във Второто българско царство, споменат два пъти единствено във Виргинската грамота. Вероятно е изпълнявал съдебно-полицейски задължения и не е заемал най-ниското място в местната служебна йерархия, но предполагаемите му фискални правомощия остават недоказани.

Фискалните служби са съвкупността от длъжности, свързани със събирането на данъци, мита и такси и с организирането на повинности във Второто българско царство. Те са засвидетелствани главно в царски грамоти от XIII–XIV век, но вероятно са били изградени още при възстановяването на държавата в края на XII век върху заварени византийски основи. Многобройните специализирани служители показват колко важни са били държавните приходи, военните доставки и обществените повинности за управлението на царството.

Практорът е служител на провинциалната администрация, засвидетелстван в български царски грамоти от XIII и XIV век. Първоначално названието можело да обозначава държавните чиновници изобщо, но през XIV век вече се отнасяло до определена служба с данъчни и вероятно по-широки изпълнителни правомощия. Практорите заемали високо място сред областните служители, макар точният им ранг да не може да бъде установен.

Писецът е слабо засвидетелстван служител на Второто българско царство, споменат във Виргинската и Мрачката грамота и косвено от формули във Ватопедския и Мрачкия хрисовул. Вероятно е съставял данъчни списъци на лица и имущество, но не е доказано, че е бил кадастрален чиновник от византийски тип. Длъжността е важна като рядко свидетелство за практическата работа на българската фискална администрация.

Перперакът е местен финансов служител, засвидетелстван в Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман. Най-вероятно той е събирал паричния налог „перпер“ и е заемал важно място в провинциалната данъчна администрация.

Десеткарят е фискален служител, който събира десятък, вероятно предимно в натура. Службата е засвидетелствана във Ватопедската, Виргинската, Мрачката, Рилската и Витошката грамота на Второто българско царство. Разграничаването на свински, овчи и пчелни десеткари показва специализирана организация на данъчното събиране.

Житарят е провинциален фискален служител, който събира данъка върху житото. Длъжността е засвидетелствана в български грамоти от XIV век, а мястото ѝ сред другите данъчни служби показва значението на зърнените приходи за държавата.

Винарят е провинциален фискален служител, който вероятно е събирал налога върху произведеното вино. Длъжността е засвидетелствана в български грамоти от XIII–XIV век, а едно несигурно разчитане я открива и във Ватопедската грамота. Тя показва значението на лозарството и виното за приходите на Второто българско царство.

Сенарът е нисш провинциален служител, засвидетелстван в множествено число като „сѣнаре“ в Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман. Най-вероятно сенарите събирали налог върху сеното, вероятно в натура, и може би организирали задължителното му косене. Възможната им връзка със снабдяването на конницата и царските обори остава недоказана.

Побирчията е нисш провинциален служител на фиска, засвидетелстван в Мрачката грамота от 1347 г. и Рилската грамота от 1378 г. Той вероятно е събирал данъци или определени видове налози, но оскъдните сведения не позволяват задълженията му да бъдат уточнени.

Аподохаторът е служител от по-нисък ранг във фискалната уредба на Второто българско царство, вероятно отговарял за съхраняването и предаването на данъци, събрани в натура. Длъжността се среща в български царски грамоти през почти целия период, както и в сръбски акт от 1300 г., но не е пряко засвидетелствана във византийски документи.

Митатът е държавен служител, вероятно натоварен с осигуряването на подслон и продоволствие за преминаващи войски. Длъжността е засвидетелствана единствено в Рилската грамота на цар Иван Шишман и изглежда е заемала ниско място в административната йерархия. Тя показва как задължението, известно като митатон, е било организирано от българската държава.

Крагуяр е название на соколар, който най-вероятно е бил административен служител, свързан с осигуряването на ловни птици за владетеля. Длъжността е засвидетелствана в няколко грамоти от XIV в., а сродният термин „геракар“ се среща в един спорен документ, представян като акт от XIII в. Институцията свидетелства както за подражание на византийския двор, така и за задълженията на населението към царския лов.

Псарят вероятно е бил нисш служител, свързан с осигуряването и подготовката на кучета за царския лов. Названието се среща в български грамоти от XIII–XIV в., макар че присъствието му във Ватопедската грамота е спорно. Институцията разкрива възможна връзка между придворния лов, провинциалната администрация и повинностите на населението.

Градарят е нископоставен служител, засвидетелстван в Мрачката и Рилската грамота. Макар названието понякога да е тълкувано като „градинар“, по-вероятно е длъжността да е била свързана с набирането на работна сила или с надзора над строежа и ремонта на укрепления.

Варничият е нисш служител, засвидетелстван единствено в Рилската грамота на цар Иван Шишман от 1378 г. Вероятно е отговарял за варница и за осигуряването на вар и работна ръка за строителни дейности, но оскъдните сведения не позволяват точно възстановяване на неговите задължения.

Поварът е рядко засвидетелстван служител на Второто българско царство, познат единствено от Мрачката грамота. Названието означава „готвач“, но мястото му в защитната формула на документа насочва към служител по снабдяването, вероятно военен готвач, който можел да събира храни от населението. Единичното свидетелство не позволява да се установят точният му ранг и продължителността на съществуване на службата.

Царската канцелария е централната писмена и административна служба при владетелския двор на Второто българско царство. Дейността ѝ се проследява косвено от края на XII до XIV век чрез нейните служители, грамоти, договори и официални писма. Изградена под силно византийско влияние, тя осигурява документалното управление на държавата и отношенията ѝ с чужди владетели, църкви и търговски общности.

Великият логотет е висш дворцов сановник, който най-вероятно ръководи царската канцелария и принадлежи към най-близкото обкръжение на владетеля. Българските свидетелства са от XIV век: Добромир и Мита са свързани с пълното звание, а логотетът Филип вероятно също го е носил през 1331 г. Оскъдните данни се допълват чрез сравнение с Византия и останалите балкански държави.

Логотетите са служители с византийско по произход название, които във Второто българско царство вероятно работят във владетелската канцелария и в отделни административни или стопански служби. Извън великия логотет са известни само три български споменавания, две от които се отнасят към времето на цар Иван Александър, а третото произхожда от неавтентична грамота. Оскъдните сведения все пак показват, че логотетът и великият логотет не бива непременно да се смятат за една и съща длъжност.

Тайникът е слабо засвидетелствана дворцова длъжност във Второто българско царство, известна само от житийно произведение на патриарх Евтимий. Названието вероятно е славянска калка на византийското mystikos и е означавало доверен служител, близък до царя. Точните му задължения и времето, през което службата е съществувала в България, остават неизвестни.

Граматикът е писмен специалист, който във Второто българско царство вероятно е действал като секретар и съставител на документи в царската, провинциалната или църковната канцелария. Названието се среща главно в приписки и надписи от XIII–XIV в., но никой извор не определя пряко неговите задължения или място в йерархията. Оскъдните свидетелства са важни за възстановяването на многоезичната писмена администрация и показват, че не всяка употреба на „граматик“ непременно означава държавна длъжност.

Вестителите и служителите по съобщенията представляват слабо документирана група длъжностни лица, а не ясно очертана единна служба. Българските царски грамоти споменават апокрисиарии, изгончии и находници, най-често в клаузи, защитаващи привилегировани владения. Тези свидетелства показват, че държавните съобщения са зависели от транспортни повинности, снабдяване и подслон, които можели да натоварят местното население.

Изгончията е провинциален пратеник или пощенски служител, чието название вероятно е славянска калка на гръцкото „апокрисиарий“. Сигурното българско свидетелство е от XIV век, а институцията е показателна за славянизирането на административната терминология във Второто българско царство.

Находникът вероятно е бил нисш държавен служител, изпълняващ задачи на пратеник или вестоносец. Длъжността е засвидетелствана единствено в Рилския хрисовул на цар Иван Шишман, където е поставена на последно място сред изброените представители на властта. Оскъдните сведения дават само частична представа за съобщителната мрежа на Второто българско царство.