Управата на градовете и областите

Управителите с обща компетентност представляват не една определена служба, а група длъжностни лица, натоварени с цялостното ръководство на дадена територия или селище. За разлика от чиновниците със специализирани задачи те отговаряли за местната власт като цяло, макар че военните, фискалните и градските функции невинаги били съсредоточени в едни ръце. Изворите за тази система са малко и не дават нито пълна карта на провинциите, нито последователен списък на техните управители.

Основните сведения идват от владетелски грамоти, надписи, папска кореспонденция и византийски или западни разкази. Териториалната терминология е непостоянна: срещат се „хора“, „земя“, „страна“, „област“ и „предел“. Някои от тези думи могат да обозначават както административна единица, така и държава, географски край или просто провинцията извън даден град. Поради това наличието на един термин в документ невинаги доказва съществуването на строго определена институция.

Най-често обсъжданото название е „хора“, заето от гръцкото χώρα — „земя“, „страна“ или „край“. Дубровнишката грамота, издадена от Иван Асен II, употребява думата и за цяла държава, и за отделни части от българските владения. Виргинската грамота, приписана на Константин Асен, говори за множество хори и градове, но е късен фалшификат, свързан със сръбската грамота на Стефан Урош II Милутин от 1300 г. Мрачката грамота на Иван Александър също познава както общото, така и областното значение на думата. Византийските историци наричат владенията на цар Петър около Преслав „Петрова хора“.

Във Византия χώρα влиза в административния речник след отслабването на старата темна система. Наред с нея се използват общи думи като τόπος, γῆ и ἐπαρχία, без между тях винаги да има ясна юридическа граница. Българската държава, възстановена в края на XII в., възприема вече съществуващата византийска практика, а не преживява същия вътрешен преход. Така неяснотата на българската номенклатура отразява отчасти неустановената провинциална терминология на самата империя.

„Земя“ също може да е имала административна употреба. В Дубровнишката грамота „Арбанашката земя“ е поставена редом с хорите, но е назована по населението, а не по главен град. Договорът на Михаил II Асен с Дубровник различава единственото число, означаващо държавата като цяло, от множественото „земи“ на царя и на севастократор Петър. Това допуска тълкуването, че земите са били големи провинции или владения, вероятно характерни за новоприсъединени и етнически различни райони. Не може обаче да се докаже дали статутът им се е отличавал от този на хорите.

Останалите названия са още по-несигурни. „Страна“ е славянски превод на χώρα, но повреденото място във Ватопедската грамота не позволява да се установи дали думата означава област около Серес. „Област“, вероятно калка на гръцкото ἐπαρχία, се среща за Прилеп и Полог във Виргинската грамота; близостта на текста до сръбския образец на Милутин прави българската му административна употреба съмнителна. В житието на св. Йоан Рилски патриарх Евтимий поставя Скрино в „средецкия предел“. Понеже селото е доста отдалечено от Средец, изразът може да отразява голяма административна или църковна територия от времето на Евтимий, но това остава предположение.

Запазените названия позволяват да се очертае мрежа от големи провинции, без границите ѝ да могат да бъдат възстановени точно. Хората, земята и областта вероятно са били единици от приблизително еднакъв ранг, а не последователни степени в строга йерархия. Различните имена може да са зависели от местната традиция, начина на присъединяване или етническия състав. Предлаганите граници обикновено се извеждат от главните градове, природните прегради и по-късните владения на областни господари.

В северозападните земи основни средища били Видин, Белград и Браничево. Дубровнишката грамота ги споменава, макар да не нарича изрично всеки от тях център на хора. Видин постепенно се превърнал в главния политически център на Северозападна България и по-късно бил резиденция на Яков Светослав, Шишман, Михаил Шишман и Иван Срацимир. Неговата област вероятно достигала Дунава и земи северно от него, Стара планина на юг и приблизително Искър или Вит на изток. Белградската и Браничевската област били по-нестабилни заради продължителното съперничество между България, Унгария и по-късно Сърбия.

В западните и югозападните владения са засвидетелствани или възстановени Скопската, Прилепската и Деволската хора, както и Арбанашката земя. Скопската хора вероятно обхващала Северна Македония и части от долината на Вардар. Прилепската заемала части от Западна Македония и може би включвала Охрид, за който няма сигурни данни като отделен административен център. Арбанашката земя, вероятно със средище Драч, покривала голяма част от албанските земи, а Деволската хора лежала между нея, Адриатика, Епир и Прилепско. Тези югозападни територии останали под българска власт сравнително кратко, но изброяването им при Иван Асен II показва опит за включването им в действаща провинциална уредба.

Мелник вероятно оглавявал голяма област в Източна Македония, макар нейното официално име да не е запазено. Районът Мелник–Струмица–Просек бил средище на владенията на Добромир Хриз, севастократор Стрез и деспот Алексий Слав, а след победата при Клокотница бил включен в държавата на Иван Асен II. По-късните сведения показват, че Серес също можел да бъде подчинен на мелнишкия управител. Средецката област е по-слабо засвидетелствана, но стратегическото положение на града и споменаването на средецки кефалия през XIV в. предполагат голяма провинция между Стара планина, Рила, Северна Македония, Средна гора и Тракия.

В Северна Тракия Дубровнишката грамота посочва Крънската и Боруѝската хора. Крън вероятно управлявал земи източно от Средецката област, а по-късно районът станал опора на полусамостоятелни владетели като деспот Елтимир. Боруѝската хора заемала източната част на Горнотракийската низина. Честите войни между България и Византия в тази зона затруднявали създаването на трайна административна традиция и вероятно водели до многократна смяна на местните управници.

В източните части се намирали Преславската, наричана и Петрова, и Карвунската хора. Първата произлязла от владенията, дадени на цар Петър около старата столица; изглежда, тя останала по-тясно подчинена на Търново и не се превърнала в трайно отделно княжество. Карвунската хора обхващала Добруджа, макар южната ѝ граница и мястото на Варна в нея да не са сигурни. През XIV в. там възникнало самостоятелно владение, по-късно описано като „третата България“. Районът „Търново и цяла Загория“ вероятно бил столична област със специален режим, сходна по ранг и размер с хорите, но не непременно устроена като тях.

Някои големи градове не се вписват добре в тази възстановка. Филипопол почти сигурно е бил провинциален център през част от периода, въпреки че липсва в списъка на Дубровнишката грамота. Подобна роля е възможна за големите черноморски градове, докато положението на Ловеч през XIII в. остава неясно. Адрианопол и Димотика били само временно под властта на търновските царе, а Солун изобщо не станал част от царството; затова споменаването им в търговски документ не доказва, че са били български административни центрове.

През XIV в. провинциалното управление се променило по образец на по-ранни византийски реформи. Във Византия новата единица била наричана катепаникион и се управлявала от кефалия — буквално „глава“, тоест местен началник. Българските извори не пазят думата „катепаникион“, а старите названия „хора“ и „област“ продължили да се употребяват. Витошката грамота свидетелства за средецки кефалия, но не съобщава името му, размера на подчинената му територия или вътрешната ѝ организация.

Сред известните провинциални длъжности най-високо изглежда стоял воеводата. Санът имал едновременно военно и управленско съдържание и се среща през целия период, вероятно при области със специално стратегическо значение. През XIII в. обичайният областен или градски управител изглежда бил дуксът, чието название идва от византийската служба doux. През първата половина на XIV в. той постепенно бил изместен от кефалията. Двете длъжности са близки, но не бива да се приемат просто като официално и разговорно име на една институция. Воеводата бил по-висок по ранг, ала не е ясно дали дуксовете и кефалиите му били пряко подчинени или управлявали друг тип територии.

Жупанът и банът не могат сигурно да бъдат включени в българската провинциална администрация. Жупи се споменават само във фалшивата Виргинска грамота и най-вероятно са пренесени от нейния сръбски първообраз. Късният разказ за жупан Богдан не доказва съществуването на такава служба през Второто царство. Османско сведение за бан Янука също е недостатъчно, за да се приеме, че банът е бил български областен управител.

Няколко личности са известни като местни владетели или администратори, без изворите да назовават точно службите им. Западен разказ от времето на Третия кръстоносен поход споменава неназован „жупан или сатрап на България“, но не е ясно дали това е български чиновник, византийски представител или местен велможа. По-сигурен е случаят с Белота, който управлявал или владеел значителни позиции в северозападните земи при Калоян. Кореспонденцията с папа Инокентий III го поставя редом с царя и търновския архиепископ Василий. Самостоятелният му тон допуска той да е бил могъщ местен господар, но не доказва, че е действал независимо от държавата.

При Калоян Просек и околните български земи в Македония били поверени на Еписмен, чието име е предадено и като Ещисмен. Неговият точен сан не е известен и не може да бъде кефалия, тъй като тази институция още не била оформена. Той разполагал със значителни войски и при отсъствието на Бонифас дьо Монфера завладял почти целия Солун с изключение на цитаделата, преди да се оттегли. Това показва, че управителят на Просек имал не само крепостни задължения, а власт върху по-широка македонска територия, вероятно близка по обхват до предишното владение на Добромир Хриз.

По времето на Борил Мелник също имал влиятелен български управител, назован в старофренски разказ с думата „bailli“. Това е западно описание на длъжността, а не нейното българско име. При обсадата на Серес местните жители били склонни да предадат града на мелнишкия управител, което показва, че властта му се простирала отвъд самия Мелник. Точният му сан остава неизвестен, но функциите му съответстват на областен управител с широка военна и политическа компетентност.

Най-ясният пример за вътрешна подчиненост в една провинция идва от Мелник и Серес. Драгота пребивавал в Мелник, но отговарял и за защитата на Серес, преди да премине на страната на Йоан III Дука Ватацес и по-късно да се противопостави на никейците. Същевременно Никола Литовои е назован началник на Мелнишката крепост. Следователно Драгота вероятно ръководел по-голямата област, докато Никола стоял начело на нейния главен град или гарнизон. Не е известно дали Никола имал пълна градска компетентност или само военно командване, нито са запазени официалните названия на двете служби.

Станимашкият надпис свидетелства за още един местен управител — севаст Алексий. „Севаст“ е почетна титла и не посочва заеманата от него длъжност. Той бил поставен начело на крепостта в Станимака след разширението на държавата при Иван Асен II. Византийският разказ за устройването на новозавоюваните градове след Клокотница споменава войници, стратези и данъчни служители, което показва едновременно военно и фискално преустройство. Близостта на Станимака до Филипопол прави малко вероятно Алексий да е управлявал голяма хора; по-вероятно е да е ръководел крепост и ограничен прилежащ район.

Провинциалната администрация на Второто българско царство следователно била многостепенна, но не и напълно единна. Големите области се ръководели от воеводи, дуксове, кефалии или сановници с неизвестни длъжности, а в рамките им можело да има отделни градски и крепостни началници. Системата съчетавала византийски понятия с местни условия, променяла се при завоевания и загуба на територии и допускала силни областни господари в пограничните райони. Изворите не показват единна реформа или официално премахване на старите длъжности; проследява се по-скоро постепенното им преобразуване до края на българската държавност през XIV в.