Управата на градовете и областите

Управителите с обща компетентност представляват не една определена служба, а група длъжностни лица, натоварени с цялостното ръководство на дадена територия или селище. За разлика от чиновниците със специализирани задачи те отговаряли за местната власт като цяло, макар че военните, фискалните и градските функции невинаги били съсредоточени в едни ръце. Изворите за тази система са малко и не дават нито пълна карта на провинциите, нито последователен списък на техните управители.

Основните сведения идват от владетелски грамоти, надписи, папска кореспонденция и византийски или западни разкази. Териториалната терминология е непостоянна: срещат се „хора“, „земя“, „страна“, „област“ и „предел“. Някои от тези думи могат да обозначават както административна единица, така и държава, географски край или просто провинцията извън даден град. Поради това наличието на един термин в документ невинаги доказва съществуването на строго определена институция.

Най-често обсъжданото название е „хора“, заето от гръцкото χώρα — „земя“, „страна“ или „край“. Дубровнишката грамота, издадена от Иван Асен II, употребява думата и за цяла държава, и за отделни части от българските владения. Виргинската грамота, приписана на Константин Асен, говори за множество хори и градове, но е късен фалшификат, свързан със сръбската грамота на Стефан Урош II Милутин от 1300 г. Мрачката грамота на Иван Александър също познава както общото, така и областното значение на думата. Византийските историци наричат владенията на цар Петър около Преслав „Петрова хора“.

Във Византия χώρα влиза в административния речник след отслабването на старата темна система. Наред с нея се използват общи думи като τόπος, γῆ и ἐπαρχία, без между тях винаги да има ясна юридическа граница. Българската държава, възстановена в края на XII в., възприема вече съществуващата византийска практика, а не преживява същия вътрешен преход. Така неяснотата на българската номенклатура отразява отчасти неустановената провинциална терминология на самата империя.

„Земя“ също може да е имала административна употреба. В Дубровнишката грамота „Арбанашката земя“ е поставена редом с хорите, но е назована по населението, а не по главен град. Договорът на Михаил II Асен с Дубровник различава единственото число, означаващо държавата като цяло, от множественото „земи“ на царя и на севастократор Петър. Това допуска тълкуването, че земите са били големи провинции или владения, вероятно характерни за новоприсъединени и етнически различни райони. Не може обаче да се докаже дали статутът им се е отличавал от този на хорите.

Останалите названия са още по-несигурни. „Страна“ е славянски превод на χώρα, но повреденото място във Ватопедската грамота не позволява да се установи дали думата означава област около Серес. „Област“, вероятно калка на гръцкото ἐπαρχία, се среща за Прилеп и Полог във Виргинската грамота; близостта на текста до сръбския образец на Милутин прави българската му административна употреба съмнителна. В житието на св. Йоан Рилски патриарх Евтимий поставя Скрино в „средецкия предел“. Понеже селото е доста отдалечено от Средец, изразът може да отразява голяма административна или църковна територия от времето на Евтимий, но това остава предположение.

Запазените названия позволяват да се очертае мрежа от големи провинции, без границите ѝ да могат да бъдат възстановени точно. Хората, земята и областта вероятно са били единици от приблизително еднакъв ранг, а не последователни степени в строга йерархия. Различните имена може да са зависели от местната традиция, начина на присъединяване или етническия състав. Предлаганите граници обикновено се извеждат от главните градове, природните прегради и по-късните владения на областни господари.

В северозападните земи основни средища били Видин, Белград и Браничево. Дубровнишката грамота ги споменава, макар да не нарича изрично всеки от тях център на хора. Видин постепенно се превърнал в главния политически център на Северозападна България и по-късно бил резиденция на Яков Светослав, Шишман, Михаил Шишман и Иван Срацимир. Неговата област вероятно достигала Дунава и земи северно от него, Стара планина на юг и приблизително Искър или Вит на изток. Белградската и Браничевската област били по-нестабилни заради продължителното съперничество между България, Унгария и по-късно Сърбия.

В западните и югозападните владения са засвидетелствани или възстановени Скопската, Прилепската и Деволската хора, както и Арбанашката земя. Скопската хора вероятно обхващала Северна Македония и части от долината на Вардар. Прилепската заемала части от Западна Македония и може би включвала Охрид, за който няма сигурни данни като отделен административен център. Арбанашката земя, вероятно със средище Драч, покривала голяма част от албанските земи, а Деволската хора лежала между нея, Адриатика, Епир и Прилепско. Тези югозападни територии останали под българска власт сравнително кратко, но изброяването им при Иван Асен II показва опит за включването им в действаща провинциална уредба.

Мелник вероятно оглавявал голяма област в Източна Македония, макар нейното официално име да не е запазено. Районът Мелник–Струмица–Просек бил средище на владенията на Добромир Хриз, севастократор Стрез и деспот Алексий Слав, а след победата при Клокотница бил включен в държавата на Иван Асен II. По-късните сведения показват, че Серес също можел да бъде подчинен на мелнишкия управител. Средецката област е по-слабо засвидетелствана, но стратегическото положение на града и споменаването на средецки кефалия през XIV в. предполагат голяма провинция между Стара планина, Рила, Северна Македония, Средна гора и Тракия.

В Северна Тракия Дубровнишката грамота посочва Крънската и Боруѝската хора. Крън вероятно управлявал земи източно от Средецката област, а по-късно районът станал опора на полусамостоятелни владетели като деспот Елтимир. Боруѝската хора заемала източната част на Горнотракийската низина. Честите войни между България и Византия в тази зона затруднявали създаването на трайна административна традиция и вероятно водели до многократна смяна на местните управници.

В източните части се намирали Преславската, наричана и Петрова, и Карвунската хора. Първата произлязла от владенията, дадени на цар Петър около старата столица; изглежда, тя останала по-тясно подчинена на Търново и не се превърнала в трайно отделно княжество. Карвунската хора обхващала Добруджа, макар южната ѝ граница и мястото на Варна в нея да не са сигурни. През XIV в. там възникнало самостоятелно владение, по-късно описано като „третата България“. Районът „Търново и цяла Загория“ вероятно бил столична област със специален режим, сходна по ранг и размер с хорите, но не непременно устроена като тях.

Някои големи градове не се вписват добре в тази възстановка. Филипопол почти сигурно е бил провинциален център през част от периода, въпреки че липсва в списъка на Дубровнишката грамота. Подобна роля е възможна за големите черноморски градове, докато положението на Ловеч през XIII в. остава неясно. Адрианопол и Димотика били само временно под властта на търновските царе, а Солун изобщо не станал част от царството; затова споменаването им в търговски документ не доказва, че са били български административни центрове.

През XIV в. провинциалното управление се променило по образец на по-ранни византийски реформи. Във Византия новата единица била наричана катепаникион и се управлявала от кефалия — буквално „глава“, тоест местен началник. Българските извори не пазят думата „катепаникион“, а старите названия „хора“ и „област“ продължили да се употребяват. Витошката грамота свидетелства за средецки кефалия, но не съобщава името му, размера на подчинената му територия или вътрешната ѝ организация.

Сред известните провинциални длъжности най-високо изглежда стоял воеводата. Санът имал едновременно военно и управленско съдържание и се среща през целия период, вероятно при области със специално стратегическо значение. През XIII в. обичайният областен или градски управител изглежда бил дуксът, чието название идва от византийската служба doux. През първата половина на XIV в. той постепенно бил изместен от кефалията. Двете длъжности са близки, но не бива да се приемат просто като официално и разговорно име на една институция. Воеводата бил по-висок по ранг, ала не е ясно дали дуксовете и кефалиите му били пряко подчинени или управлявали друг тип територии.

Жупанът и банът не могат сигурно да бъдат включени в българската провинциална администрация. Жупи се споменават само във фалшивата Виргинска грамота и най-вероятно са пренесени от нейния сръбски първообраз. Късният разказ за жупан Богдан не доказва съществуването на такава служба през Второто царство. Османско сведение за бан Янука също е недостатъчно, за да се приеме, че банът е бил български областен управител.

Няколко личности са известни като местни владетели или администратори, без изворите да назовават точно службите им. Западен разказ от времето на Третия кръстоносен поход споменава неназован „жупан или сатрап на България“, но не е ясно дали това е български чиновник, византийски представител или местен велможа. По-сигурен е случаят с Белота, който управлявал или владеел значителни позиции в северозападните земи при Калоян. Кореспонденцията с папа Инокентий III го поставя редом с царя и търновския архиепископ Василий. Самостоятелният му тон допуска той да е бил могъщ местен господар, но не доказва, че е действал независимо от държавата.

При Калоян Просек и околните български земи в Македония били поверени на Еписмен, чието име е предадено и като Ещисмен. Неговият точен сан не е известен и не може да бъде кефалия, тъй като тази институция още не била оформена. Той разполагал със значителни войски и при отсъствието на Бонифас дьо Монфера завладял почти целия Солун с изключение на цитаделата, преди да се оттегли. Това показва, че управителят на Просек имал не само крепостни задължения, а власт върху по-широка македонска територия, вероятно близка по обхват до предишното владение на Добромир Хриз.

По времето на Борил Мелник също имал влиятелен български управител, назован в старофренски разказ с думата „bailli“. Това е западно описание на длъжността, а не нейното българско име. При обсадата на Серес местните жители били склонни да предадат града на мелнишкия управител, което показва, че властта му се простирала отвъд самия Мелник. Точният му сан остава неизвестен, но функциите му съответстват на областен управител с широка военна и политическа компетентност.

Най-ясният пример за вътрешна подчиненост в една провинция идва от Мелник и Серес. Драгота пребивавал в Мелник, но отговарял и за защитата на Серес, преди да премине на страната на Йоан III Дука Ватацес и по-късно да се противопостави на никейците. Същевременно Никола Литовои е назован началник на Мелнишката крепост. Следователно Драгота вероятно ръководел по-голямата област, докато Никола стоял начело на нейния главен град или гарнизон. Не е известно дали Никола имал пълна градска компетентност или само военно командване, нито са запазени официалните названия на двете служби.

Станимашкият надпис свидетелства за още един местен управител — севаст Алексий. „Севаст“ е почетна титла и не посочва заеманата от него длъжност. Той бил поставен начело на крепостта в Станимака след разширението на държавата при Иван Асен II. Византийският разказ за устройването на новозавоюваните градове след Клокотница споменава войници, стратези и данъчни служители, което показва едновременно военно и фискално преустройство. Близостта на Станимака до Филипопол прави малко вероятно Алексий да е управлявал голяма хора; по-вероятно е да е ръководел крепост и ограничен прилежащ район.

Провинциалната администрация на Второто българско царство следователно била многостепенна, но не и напълно единна. Големите области се ръководели от воеводи, дуксове, кефалии или сановници с неизвестни длъжности, а в рамките им можело да има отделни градски и крепостни началници. Системата съчетавала византийски понятия с местни условия, променяла се при завоевания и загуба на територии и допускала силни областни господари в пограничните райони. Изворите не показват единна реформа или официално премахване на старите длъжности; проследява се по-скоро постепенното им преобразуване до края на българската държавност през XIV в.

Управителите с обща власт не били една отделна служба, а по-скоро група хора, на които била поверена цялата власт над дадена област или селище. За разлика от чиновниците със специални задачи, те отговаряли за местното управление като цяло. Все пак военните, данъчните и градските функции не винаги били събрани в едни и същи ръце. Изворите за тази система са малко. Затова не можем да получим нито пълна карта на провинциите, нито ясен и последователен списък на техните управители.

Най-важните данни идват от владетелски грамоти, надписи, писма на папата и разкази на византийски или западни автори. Имената на териториите също не са постоянни. Срещат се „хора“, „земя“, „страна“, „област“ и „предел“. Някои от тези думи могат да означават и административна единица, и държава, и географски край, и просто областта извън един град. Затова само по това, че в даден документ има такъв термин, не можем сигурно да кажем, че е съществувала точно определена институция.

Най-често обсъжданото название е „хора“. То идва от гръцката дума χώρα, която значи „земя“, „страна“ или „край“. Дубровнишката грамота, издадена от Иван Асен II, използва тази дума и за цяла държава, и за отделни части от българските владения. Виргинската грамота, приписвана на Константин Асен, говори за много хории и градове, но тя е късен фалшификат и е свързана със сръбската грамота на Стефан Урош II Милутин от 1300 г. Мрачката грамота на Иван Александър също показва, че думата може да има и общо, и областно значение. А византийските историци наричат владенията на цар Петър около Преслав „Петрова хора“.

Във Византия думата χώρα влиза в административния език след отслабването на старата тема система. До нея се използват и по-общи думи като τόπος, γῆ и ἐπαρχία, без между тях винаги да има ясна правна разлика. Възстановената в края на XII в. българска държава не минава през същия вътрешен преход, а по-скоро възприема вече съществуващата византийска практика. Така неяснотата в българските названия отразява отчасти и неясната провинциална терминология на самата империя.

И думата „земя“ може да е имала административен смисъл. В Дубровнишката грамота „Арбанашката земя“ е поставена редом с хороите, но е назована по населението си, а не по главния град. Договорът на Михаил II Асен с Дубровник различава единственото число, с което се означава държавата като цяло, от множественото „земи“ на царя и на севастократор Петър. Това позволява да мислим, че тези земи са били големи провинции или владения, вероятно типични за новоприсъединени и етнически различни райони. Но не може да се докаже дали статутът им е бил различен от този на хороите.

Останалите названия са още по-несигурни. „Страна“ е славянски превод на χώρα, но повреденото място във Ватопедската грамота не ни позволява да разберем дали думата означава област около Серес. „Област“ вероятно е превод на гръцкото ἐπαρχία и се среща за Прилеп и Полог във Виргинската грамота. Но понеже текстът е близък до сръбския образец на Милутин, българската му административна употреба е съмнителна. В житието на св. Йоан Рилски патриарх Евтимий поставя Скрино в „средецкия предел“. Понеже селото е доста далеч от Средец, този израз може да сочи голяма административна или църковна територия от времето на Евтимий, но това остава само предположение.

Запазените названия все пак позволяват да очертаем мрежа от големи провинции, макар точните ѝ граници да не могат да бъдат възстановени. „Хора“, „земя“ и „област“ вероятно са били единици с приблизително един и същ ранг, а не последователни стъпала в строга йерархия. Различните имена може да са зависели от местната традиция, от начина на присъединяване или от етническия състав на населението. Границите обикновено се извеждат от главните градове, природните прегради и по-късните владения на областни господари.

В северозападните земи главни центрове били Видин, Белград и Браничево. Дубровнишката грамота ги споменава, но не нарича изрично всеки от тях център на хора. Видин постепенно станал най-важният политически център на Северозападна България и по-късно бил резиденция на Яков Светослав, Шишман, Михаил Шишман и Иван Срацимир. Областта му вероятно стигала до Дунава и земите на север от него, до Стара планина на юг и приблизително до Искър или Вит на изток. Белградската и Браничевската област били по-неустойчиви заради дългото съперничество между България, Унгария и по-късно Сърбия.

В западните и югозападните владения са засвидетелствани или възстановени Скопската, Прилепската и Деволската хора, както и Арбанашката земя. Скопската хора вероятно е обхващала Северна Македония и части от долината на Вардар. Прилепската е заела части от Западна Македония и може би е включвала Охрид, за който нямаме сигурни данни като за отделен административен център. Арбанашката земя, вероятно със средищe Драч, е покривала голяма част от албанските земи, а Деволската хора се е намирала между нея, Адриатика, Епир и Прилепско. Тези югозападни области остават под българска власт сравнително кратко, но изброяването им при Иван Асен II показва опит да бъдат включени в действаща провинциална уредба.

Мелник вероятно е стоял начело на голяма област в Източна Македония, макар официалното ѝ име да не е запазено. Районът Мелник–Струмица–Просек бил средище на владенията на Добромир Хриз, севастократор Стрез и деспот Алексий Слав. След победата при Клокотница той бил включен в държавата на Иван Асен II. По-късни сведения показват, че Серес също можел да бъде подчинен на мелнишкия управител. Средецката област е по-слабо засвидетелствана, но важното положение на града и споменаването на средецки кефалия през XIV в. насочват към голяма провинция между Стара планина, Рила, Северна Македония, Средна гора и Тракия.

В Северна Тракия Дубровнишката грамота посочва Крънската и Боруѝската хора. Крън вероятно е управлявал земи източно от Средецката област, а по-късно районът станал опора на полусамостоятелни владетели като деспот Елтимир. Боруѝската хора е заемала източната част на Горнотракийската низина. Честите войни между България и Византия в тази зона затруднявали създаването на трайна административна традиция и вероятно водели до честа смяна на местните управници.

В източните части се намирали Преславската, наричана и Петрова, и Карвунската хора. Първата произлязла от владенията, дадени на цар Петър около старата столица. Изглежда, тя останала по-тясно подчинена на Търново и не се превърнала в трайно отделно княжество. Карвунската хора обхващала Добруджа, макар южната ѝ граница и мястото на Варна в нея да не са сигурни. През XIV в. там възникнало самостоятелно владение, което по-късно е описано като „третата България“. Районът „Търново и цяла Загория“ вероятно бил столична област със специален режим, сходна по ранг и размер с хороите, но не непременно устроена по същия начин.

Някои големи градове не се вписват лесно в тази картина. Филипопол почти сигурно е бил провинциален център през част от периода, макар да липсва в списъка на Дубровнишката грамота. Същото е възможно и за големите черноморски градове, докато положението на Ловеч през XIII в. остава неясно. Адрианопол и Димотика били под властта на търновските царе само временно, а Солун изобщо не станал част от царството. Затова споменаването им в търговски документ не доказва, че са били български административни центрове.

През XIV в. провинциалното управление се променило по модел на по-ранни византийски реформи. Във Византия новата единица се наричала катепаникион и се управлявала от кефалия — буквално „глава“, тоест местен началник. Българските извори не пазят думата „катепаникион“, а старите названия „хора“ и „област“ продължили да се използват. Витошката грамота свидетелства за средецки кефалия, но не посочва името му, размера на подчинената му територия или вътрешното ѝ устройство.

От известните провинциални длъжности най-високо изглежда стоял воеводата. Тази титла имала и военен, и управленски смисъл и се среща през целия период, вероятно в области със специално стратегическо значение. През XIII в. най-честият областен или градски управител изглежда бил дуксът, чието название идва от византийската длъжност doux. През първата половина на XIV в. той постепенно бил заменен от кефалията. Двете длъжности са близки, но не бива да ги смятаме просто за официално и разговорно име на една и съща институция. Воеводата бил по-висок по ранг, но не знаем дали дуксовете и кефалиите му били пряко подчинени или управлявали друг вид територии.

Жупанът и банът не могат сигурно да бъдат включени в българската провинциална администрация. Жупи се споменават само във фалшивата Виргинска грамота и най-вероятно идват от сръбския ѝ първообраз. Късният разказ за жупан Богдан не доказва, че такава служба е съществувала през Второто царство. Османско сведение за бан Янука също не стига, за да приемем, че банът е бил български областен управител.

Няколко личности са известни като местни владетели или администратори, без изворите да посочват точно техните служби. Западен разказ от времето на Третия кръстоносен поход говори за неназован „жупан или сатрап на България“, но не е ясно дали това е български чиновник, византийски представител или местен болярин. По-сигурен е случаят с Белота, който управлявал или владеел значителни позиции в северозападните земи при Калоян. В писмата до папа Инокентий III той е поставен редом с царя и търновския архиепископ Василий. Това самостоятелно звучене позволява да мислим, че е бил могъщ местен господар, но не доказва, че е действал извън държавата.

При Калоян Просек и околните български земи в Македония били поверени на Еписмен, чието име е предадено и като Ещисмен. Точният му сан не е известен и не може да бъде кефалия, защото тази институция още не била оформена. Той разполагал с много войски и при отсъствието на Бонифас дьо Монфера завладял почти целия Солун, с изключение на цитаделата, преди да се оттегли. Това показва, че управителят на Просек имал не само крепостни задължения, а власт и над по-широка македонска територия, вероятно близка по обхват до по-ранното владение на Добромир Хриз.

По времето на Борил Мелник също имал влиятелен български управител, наречен в старофренски разказ с думата „bailli“. Това е западно название на длъжността, а не нейното българско име. При обсадата на Серес местните жители били склонни да предадат града на мелнишкия управител, което показва, че властта му надхвърляла самия Мелник. Точният му сан не е известен, но задълженията му съответстват на областен управител с широка военна и политическа власт.

Най-ясният пример за подчинение в рамките на една провинция идва от Мелник и Серес. Драгота живеел в Мелник, но отговарял и за защитата на Серес, преди да премине на страната на Йоан III Дука Ватацес и по-късно да се противопостави на никейците. В същото време Никола Литовои е назован началник на Мелнишката крепост. Значи Драгота вероятно е ръководел по-голямата област, а Никола е стоял начело на главния град или на гарнизона. Не знаем дали Никола е имал пълна градска власт или само военно командване, нито са запазени официалните им названия.

Станимашкият надпис свидетелства за още един местен управител — севаст Алексий. „Севаст“ е почетна титла и не казва каква точно длъжност е заемал. Той бил поставен начело на крепостта в Станимака след разширението на държавата при Иван Асен II. Византийският разказ за устройването на новозавоюваните градове след Клокотница споменава войници, стратези и данъчни служители, което показва едновременно военно и финансово пренареждане. Понеже Станимака е близо до Филипопол, е малко вероятно Алексий да е управлявал голяма хора; по-скоро той е ръководел крепост и ограничен район около нея.

Така провинциалната власт във Второто българско царство се оказва многостепенна, но не напълно еднаква навсякъде. Големите области се управлявали от воеводи, дуксове, кефалии или от хора с неясни длъжности, а вътре в тях можело да има отделни градски и крепостни началници. Системата съчетава византийски понятия и местни условия, променя се при завоевания и загуби на земи и допуска силни областни господари в пограничните райони. Изворите не показват една обща реформа или официално премахване на старите длъжности. По-скоро се вижда постепенното им преобразуване до края на българската държавност през XIV в.

Изворите за тази власт са малко. Затова не знаем точно как са били поделени земите и кой ги е управлявал навсякъде. В документите се срещат различни думи за област, земя и предел. Често те не значат едно и също.

Във Второто българско царство големите области не били управлявани от една и съща служба. Имало воеводи, областни началници и градски началници. Някои хора управлявали големи земи. Други пазели крепости и градове. Системата се променяла през XIII и XIV век.

Най-ясни примери има за Видин, Белград и Браничево на северозапад. Видин станал много важен център. По-късно там били и Яков Светослав, Шишман, Михаил Шишман и Иван Срацимир. В западните земи важни били Скопие, Прилеп, Мелник и Драч. След победата при Клокотница тези места били включени в държавата на Иван Асен II.

На изток имало Преславска и Карвунска област. Преславската земя била свързана със стария царски център. Карвунската област обхващала Добруджа. В Северна Тракия се споменават Крън и Боруй. В Софийско и Средец също имало голяма област, но границите ѝ не са ясни.

През XIV век властта по местата вече приличала повече на нов византийски модел. В един град имало областен началник, а в крепостта — отделен управител. Така понякога един човек ръководел цяла област, а друг пазел само града или крепостта.

Тази система не била напълно еднаква навсякъде. По пограничните места често имало силни местни господари. Изворите показват не една строга уредба, а по-скоро смес от стари и нови начини на управление, които се променяли до края на българската държава през XIV век.