Дукс (дука)

Названието се среща в среднобългарски текстове във формите „доука“ и „доухъ“. Във Ватопедската, Виргинската и Мрачката грамота дуксът е посочен непосредствено след севаста в защитните клаузи, които забраняват на длъжностни лица да нарушават дадените привилегии. Една месемврийска грамота на цар Иван Александър също постановява действащият дукс да не налага тежести върху манастира. Мястото му в тези формули показва, че той е бил сред провинциалните служители, от които се е очаквало да изпълняват царските разпореждания, но не доказва определен ранг в дворцовата йерархия.

Думата е позната и от произведения, които не описват българската администрация. Тя присъства в „Сказание за буквите“ на Константин Костенечки; Григорий Цамблак споменава дукс на Солунската тема в похвалното си слово за св. Димитър Солунски; славянски документ от Зограф говори за местен дукс, свързан с Адрианопол. Тези примери са важни за употребата на термина, но не свидетелстват за длъжността във Второто българско царство. Българските грамоти не посочват по име конкретен неин носител, а запазените данни не свързват службата с особени инсигнии, лични печати или монети.

Наименованието произхожда от латинското dux и преминава във византийския гръцки като δοὺξ. В ранна Византия дуксовете са преди всичко военни командири под властта на стратега — управителя на тема, тоест голям военен и административен окръг. По-късно някои от тях сами оглавяват териториални единици. Разпадането на старата темна система след битката при Манцикерт през 1071 г. превръща дуксовете в управители на по-малки и по-многобройни области. През XIII в. институцията се запазва главно в Мала Азия и по егейските острови, където латинското завоевание причинява по-малки административни сътресения.

При Палеолозите основната византийска териториална единица става катепаникионът, ръководен от кефалия. Дуксът не изчезва напълно, но запазва по-ограничени отбранителни и финансови задължения; среща се и съчетанието „δοὺξ καὶ ἀπογραφεύς“, тоест дукс и фискален описвач. Във византийската система това е държавна служба, а не почетно достойнство с място в подредбата на дворцовите титли. Поради това споменаването на българския дукс след севаста не бива автоматично да се разбира като точна степен в титулярната йерархия.

Службата няма пряк паралел в провинциалното управление на средновековна Сърбия и не се появява по същия начин в грамотите на сръбските владетели. Титлата велик дукс обозначава различна институция и не трябва да се смесва с разглежданата длъжност. В някои латински извори dux означава по-скоро княз или самостоятелен владетел, отколкото провинциален чиновник; сходна владетелска употреба се среща и в Трансилвания.

За България най-вероятното обяснение е, че дуксът е областен управител. Това следва преди всичко от царските защитни формули и особено от месемврийския акт, който го представя като лице с власт да въздейства върху манастирски владения. Предложението „дукс“ да е било официалното название, а „кефалия“ — само разговорен негов вариант, остава недоказано. Данните от Византия и Сърбия по-скоро показват, че става дума за отделни институционални наименования.

Дуксът изглежда е отстъпил място на кефалията през последните десетилетия на Второто българско царство. Единственото привидно едновременно засвидетелстване на двете служби е във Виргинската грамота, която не се приема за автентичен и действително датиран акт. Ако тя бъде изключена, документалните сведения за кефалии се съсредоточават след средата на XIV в. и не се застъпват с надеждните споменавания на дуксове. Промяната вероятно е била постепенна: българската администрация дълго пази по-стари, свързани с Комниновата епоха модели и възприема по-късната византийска организация със закъснение. Възможно е преди изчезването си службата да е получила по-тесни финансови функции, както във Византия, но за това няма преки български доказателства.