Примикюр

Българските свидетелства представят примикюра преди всичко като част от местното управление. В Рилския хрисовул на цар Иван Шишман — тържествена владетелска грамота — примикюрите са поставени на трето място в защитната клауза, след севаста, сан от византийски произход, и практора, фискален служител. Във Витошката грамота те са пети, след кефалията, тоест местния управител, практора, кастрофилакса, който отговаря за крепостта, и десетника. Тези списъци показват, че длъжността е била позната на царската администрация, но различното ѝ място не позволява да се възстанови точен и неизменен ранг.

Названието е влязло в българския чрез гръцкото „πριμικήριος“, което произлиза от латинското „primicerius“ — първият, записан върху восъчна табличка или в служебен списък. Основният смисъл е „пръв в реда“ или „началник“. Във Византия примикюр се наричал ръководителят на определена служба или група и са известни множество разновидности на длъжността. Там названието можело да обозначава както действителна служба, така и титулярно достойнство. Българските извори свидетелстват само за служебна функция и не дават основание примикюрът да се смята за почетна титла.

По-различна представа предлага проложното житие на св. Михаил Воин от Потука, тоест кратък житийен текст, предназначен за църковния календар. В него Михаил, след като навършил двадесет и пет години, бил избран за примикюр над „свободни войници“. Това може да означава командир на отряд, съставен от военно население с особен статут и избиращ собствен предводител. Сведението обаче не доказва съществуването на такава длъжност в българската войска: разказът е свързан с войните на Византия и може да отразява гръцки първообраз. Значението му е преди всичко езиково, защото показва, че среднобългарският е познавал термина и е можел да го употребява във военен смисъл.

Сръбските свидетелства помагат да се изясни възможната местна роля на примикюра. В грамота на царица Евдокия и сина ѝ Константин от 1381 г. примикюрите са свързани със старшинството в определено село. Законникът на Стефан Душан ги поставя сред лицата, които упражняват власт над селска общност и носят отговорност, ако при тях бъде открито крадено или ограбено имущество. В сръбските земи примикюрът изглежда близък по положение до кнеза, особено в планинските области и в районите до гръкоезичните части на държавата. Вероятно той често е ръководел катун — подвижна или полуподвижна пастирска общност — вместо обикновено земеделско село. Названието е засвидетелствано и във Влашко.

Институцията продължила да съществува под османска власт. Законът за кнезовете и примикюрите във Видинския санджак им възлага съдействие при събирането на данъци, издирването на избягала рая — данъчно зависимото население — и изпълнението на някои полицейски, съдебни и свързани с военната организация задачи. Срещу службата си те получавали данъчни облекчения и освобождаване от част от задълженията към санджакбея, областния управител. Длъжността обичайно оставала в семейството и преминавала към син. Сведенията, че по-рано примикюрите разполагали и със зависима рая като възнаграждение, говорят за сравнително високо положение и допускат връзка с част от старата християнска аристокрация, без да я доказват за всеки отделен случай.

По-късни османски текстове очертават разлика между кнеза и примикюра: кнезът можел да получава тимар, тоест приход от определени земи срещу служба, докато примикюрът се ползвал главно с данъчни привилегии. Сред власите в Босна е засвидетелствана йерархия, при която един кнез стоял над тридесет и седем примикюри. Военното значение на длъжността личи по-ясно в законите за войнуците — привилегировано християнско население, изпълняващо помощна служба за османската войска. Там са споменати войнушки примикюри и лагатори, друга длъжност в същата организация; те били освободени от данъци, но всяка година служели в султанските конюшни.

Най-вероятно в България от времето на Второто царство примикюрът обикновено е бил местен служител: селски старейшина, ръководител на катун или началник на общност с особен статут. В някои среди названието е можело да се употребява и за предводител на военен отряд. Не са известни по име сигурни български носители на длъжността, нито свързани с нея отличителни знаци, печати или монети. Изворите не позволяват да се определи кога точно институцията е възникнала или кога е престанала да съществува; сигурно е само, че тя се среща в късносредновековните грамоти и че названието, заедно с част от функциите, оцелява след османското завоевание. Възможно е да е имало примикюри и начело на други служби, но преки сведения за това липсват.