Константин

Константин бил единственият син на видинския цар Иван Срацимир, провъзгласен от баща си за съвладетел с царска титла. Видинският митрополит Йоасаф разказва как Иван Срацимир го изпратил заедно с прелата в Търново „заради царски дела, необходими и големи“ — мисия, при която двамата измолили мощите на св. Филотея и ги пренесли във Видин.

Унищожаването на Видинското царство от османците в края на 1396 г. превърнало Константин от престолонаследник в изгнаник. Докато баща му попаднал в плен, той успял да се изплъзне и потърсил убежище отначало в Унгария, а после в Сърбия, в двора на деспот Стефан Лазаревич; в латински извор е назован „Constantinus, imperator Bulgariae magnificus“.

Когато след поражението на Баязид при Анкара (1402) османците потънали в междуособна война, антитурските сили на Балканите се съживили. Около 1408 г. избухнало първото българско антиосманско въстание, известно като „въстанието на Константин и Фружин“: Константин действал във Видинско, а братовчед му Фружин — в Темско и Източна България. Борбата продължила до около 1413 г., когато Муса окончателно сломил съпротивата и разорил българите. Константин останал последният носител на царската титла на средновековна България.