Кнез

Думата се среща във формите „кнез“, „княз“, „кназ“ и други близки варианти. Първоначално тя е означавала племенен водач и обикновено се извежда от много ранна германска заемка, свързана с контактите между славяни и източни германци, вероятно готи. По-късно значенията ѝ се развиват различно в отделните славянски езици. За разлика от много длъжности във Второто българско царство, кнезът няма установен византийски първообраз: названието е славянско, макар предполагаемият служител да е действал в административна среда със силно византийско влияние.

В средновековните текстове, свързани с България, „княз“ невинаги е название на длъжност. Солунската легенда и едно лесновско житие го употребяват за владетели. Сръбският архиепископ Данило нарича така Стрез и видинския господар Шишман, но тези известия не доказват, че двамата са носили официална княжеска титла. За Стрез е засвидетелствано достойнството севастократор, а за Шишман няма независимо потвърждение като княз. Подобна употреба отразява по-скоро сръбския език, в който князът често е владетел. Като владетелска титла думата не е характерна за късносредновековна България.

Терминът има и широко обществено значение — господар, първенец, могъщ или богат човек. Патриарх Евтимий например нарича архангел Михаил „кнез над людете Божии“. В други книжовни текстове князете са поставени сред господарите и знатните или са противопоставени на бедните. Такива примери свидетелстват за речниковото значение на думата, но не и за място в държавната йерархия.

Единственото българско свидетелство, което ясно изглежда институционно, е Виргинската грамота. В нейните защитни формули — клаузи, забраняващи на държавни служители да се намесват в манастирските владения — кнезът е споменат два пъти. В единия списък той стои след севастите, носители на византийско почетно звание, и практорите, свързани със събирането на приходи. В другия е поставен след севаст, дук, кастрофилакс и практор; дукът е висш областен управител, а кастрофилаксът отговаря за крепост. Това показва функционер от местната администрация, но мястото му в подобни изброявания не позволява да се изгради сигурна рангова стълбица.

Няколко повествователни известия са още по-неясни. В осоговско житие се говори за „местни князе“, а друг разказ споменава кнез Дамян, който приел монашество и останал в манастира Седемте престола. Най-вероятно тук става дума за провинциални първенци, а не за точно определени държавни служители. Поради това не е известен нито един безспорно установен носител на българската длъжност кнез от времето на Второто царство.

Най-близките паралели идват от средновековна Сърбия, където кнезовете несъмнено участват в местното управление. В грамота на крал Стефан Душан от 1334 г. изразът „кнез кралевства ми“ обозначава човек на владетелската власт и го разграничава от обикновените властели. Документ на Константин Драгаш от 26 март 1388 г. поставя кнеза редом с кефалията, тоест началника на област или град, като орган на правораздаване. Грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги“ край Скопие от 1300 г. познава и „жупски кнез“, което свързва службата с жупата — местна административна единица. Сръбският кнез изглежда е имал по-ясно и вероятно по-високо положение от функционера, споменат във Виргинската грамота.

Названието е разпространено и на север от Дунав, но там не предлага пряк модел за България. Във Влашко и Молдова то започва да означава представители на обществен слой под болярите, но над простолюдието, а впоследствие и свободни хора или земевладелци. Това развитие е различно от предполагаемата административна служба в българските земи.

След османското завоевание кнезовете са значително по-добре засвидетелствани, особено в северозападните български области. Обикновено кнезът е селски старейшина и посредник между населението и османската власт. Закон за кнезовете и примикюрите във Видинско им възлага да съдействат при събирането на данъци, да издирват избягали представители на раята — податното население — и да ги връщат. Службата има силно изразени административни и полицейски черти. Тя на практика се предава от баща на син, а носителите ѝ се ползват с известна защита от властта на санджакбея и с привилегии срещу изпълняваните задължения.

Османският закон разглежда кнезовете заедно с примикюрите, без ясно да обяснява разликата между тях. По-късни описания обаче поставят кнезовете сред лицата с тимар — право върху определени приходи срещу служба — докато примикюрите и близките им получават предимно данъчни облекчения. Данни от Босна показват и влашки кнез, който стои начело на десетки примикюри. Това сочи по-високо положение на кнеза в по-късната система, но не доказва, че същото съотношение е съществувало през XIII или XIV век.

Особен случай е кнез Фрузин, записан през XV век заедно със синовете си Стоян, Стойко и Станислав между Свърлиг и Шехиркьой. Като членове на служебната категория мюселими те трябвало да осигуряват хора за охрана на проход. Необичайните им задължения и особеното изписване на титлата подсказват принадлежност към местната християнска аристокрация. Предложението Фрузин да бъде отъждествен със сина на цар Иван Шишман е привлекателно, но не може да бъде доказано. Приписка от Кратово, която нарича друг носител „господар кнез Димитър“, показва, че титлата понякога е запазвала значителен престиж дори под османска власт.

Стойността на Виргинската грамота остава решаващият проблем. Тя не може да бъде приемана безусловно като автентичен български владетелски акт и е възможно да представлява преработка, свързана с Милутиновата грамота от 1300 г. за същия манастир. В двата текста се среща близкото съчетание севаст–практор–кнез, но пълните списъци на служителите и техният ред се различават чувствително. Следователно няма доказателство за механично преписване, макар възможността сръбската институция да е внесена в предполагаемо българския текст да остава.

Продължаването на кнезовската служба през османската епоха говори за местна традиция и е най-силният довод, че тя може да е съществувала и преди завоеванието. Срещу това стои почти пълното отсъствие на сигурни български документи и концентрацията на по-късните данни в северозападните земи, където сръбското влияние е било особено силно. Няма известни печати, монети, облекло или други отличителни знаци на български кнезове. Затова не могат да бъдат определени нито точното възникване и рангът на длъжността във Второто царство, нито моментът на нейното изчезване; дори самото ѝ присъствие в тогавашната администрация остава вероятно, но проблематично.

Думата се среща като „кнез“, „княз“, „кназ“ и в още близки форми. Първоначално е означавала племенен водач. Обикновено се извежда от много ранна германска заемка, свързана с допирите между славяни и източни германци, вероятно готи. По-късно смисълът ѝ се развива различно в отделните славянски езици. За разлика от много длъжности във Второто българско царство, кнезът няма ясен византийски образец: названието е славянско, макар предполагаемият носител на службата да е действал в среда със силно византийско влияние.

В средновековните текстове за България „княз“ не винаги означава длъжност. В Солунската легенда и в едно лесновско житие думата е употребена за владетели. Сръбският архиепископ Данило нарича така Стрез и видинския господар Шишман, но това не доказва, че двамата са носели официалната титла княз. За Стрез е сигурно засвидетелствано званието севастократор, тоест висока византийска почетна титла, а за Шишман няма отделно потвърждение като княз. Тази употреба по-скоро следва сръбския език, където князът често е владетел. Като владетелска титла думата не е типична за късносредновековна България.

Има и по-широко обществено значение: господар, първенец, силен или богат човек. Патриарх Евтимий например нарича архангел Михаил „кнез над людете Божии“. В други книжовни текстове князете са поставени редом с господарите и знатните или са противопоставени на бедните. Такива примери показват как думата се използва в езика, но не доказват място в държавната йерархия.

Единственото българско свидетелство, което изглежда ясно свързано с институция, е Виргинската грамота. В нейните защитни формули — тоест в клаузите, които забраняват на държавни служители да се месят в имотите на манастира — кнезът е споменат два пъти. В единия списък той стои след севастите, носители на византийско почетно звание, и практорите, свързани със събирането на приходи. В другия е поставен след севаст, дук, кастрофилакс и практор; дукът е висш областен управител, а кастрофилаксът е отговорник за крепост. Това сочи човек от местната администрация, но самото място в списъците не позволява да се изгради сигурна стълбица на ранг.

Няколко повествователни извора са още по-неясни. В осоговско житие се говори за „местни князе“, а друг разказ споменава кнез Дамян, който приел монашество и останал в манастира Седемте престола. Най-вероятно тук става дума за местни първенци, а не за точно определени държавни чиновници. Затова не е известен нито един безспорен носител на българската длъжност кнез от времето на Второто царство.

Най-близките паралели идват от средновековна Сърбия, където кнезовете със сигурност участват в местното управление. В грамота на крал Стефан Душан от 1334 г. изразът „кнез кралевства ми“ означава човек на владетелската власт и го отличава от обикновените властели. В документ на Константин Драгаш от 26 март 1388 г. кнезът е поставен редом с кефалията, тоест началника на област или град, като орган, свързан с правораздаването. Грамотата на крал Стефан Урош II Милутин за манастира „Св. Георги“ край Скопие от 1300 г. познава и „жупски кнез“, което показва връзка с жупата — местна административна единица. Сръбският кнез изглежда е имал по-ясно и вероятно по-високо положение от служителя, споменат във Виргинската грамота.

Названието е разпространено и на север от Дунав, но там не дава пряк модел за България. Във Влашко и Молдова то започва да означава хора от обществен слой под болярите, но над обикновените хора, а по-късно и свободни хора или земевладелци. Това развитие е различно от предполагаемата административна служба в българските земи.

След османското завоевание кнезовете са засвидетелствани много по-ясно, особено в северозападните български области. Обикновено кнезът е селски старейшина и посредник между хората и османската власт. Закон за кнезовете и примикюрите във Видинско им възлага да помагат при събирането на данъци, да издирват избягали представители на раята — тоест податното население — и да ги връщат. Тази служба има силно административен и полицейски характер. На практика тя се предава от баща на син, а носителите ѝ получават известна защита от властта на санджакбея и привилегии срещу задълженията си.

Османският закон разглежда кнезовете заедно с примикюрите, без ясно да обясни разликата между тях. По-късни описания обаче поставят кнезовете сред хората с тимар — право върху определени приходи срещу служба — докато примикюрите и сродните им получават главно данъчни облекчения. Данни от Босна показват и влашки кнез, който стои начело на десетки примикюри. Това говори за по-високо положение на кнеза в по-късната система, но не доказва, че същото е важало и през XIII или XIV век.

Особен случай е кнез Фрузин, записан през XV век заедно със синовете си Стоян, Стойко и Станислав между Свърлиг и Шехиркьой. Като членове на служебната категория мюселими те трябвало да осигуряват хора за охрана на проход. Необичайните им задължения и особеният начин на изписване на титлата насочват към местната християнска аристокрация. Предложението Фрузин да се отъждестви със сина на цар Иван Шишман е привлекателно, но не може да бъде доказано. Приписка от Кратово, която нарича друг носител „господар кнез Димитър“, показва, че думата понякога е запазвала висок престиж и под османска власт.

Най-важният проблем остава стойността на Виргинската грамота. Тя не може да се приема безрезервно като истински български владетелски акт. Възможно е да е преработка, свързана с Милутиновата грамота от 1300 г. за същия манастир. И в двата текста се среща близкото съчетание севаст–практор–кнез, но пълните списъци на служителите и редът им са доста различни. Затова няма доказателство за механично преписване, макар да остава възможно сръбска институция да е влязла в предполагаемо българския текст.

Фактът, че кнезовската служба продължава и през османската епоха, говори за местна традиция и е най-силният аргумент, че тя може да е съществувала и преди завоеванието. Срещу това стои почти пълната липса на сигурни български документи и това, че по-късните данни са съсредоточени в северозападните земи, където сръбското влияние е било особено силно. Не са известни печати, монети, облекло или други отличителни знаци на български кнезове. Затова не може да се определи нито точното начало и рангът на длъжността във Второто царство, нито моментът, в който тя изчезва; дори самото ѝ съществуване в тогавашната администрация остава вероятно, но не напълно сигурно.

Думата „кнез“ или „княз“ е стара. Първо е значела племенен водач. После значението ѝ се е променило в различните славянски езици.

В средновековна България думата не е сигурно доказана като точна държавна длъжност. Понякога с нея наричат владетели или знатни хора, но това не показва официална титла. Единственият по-ясен български пример е във Виргинската грамота, но и тя не е напълно сигурна.

Има и други, по-неясни случаи. В жития и разкази се споменават „местни князе“ и кнез Дамян. Най-вероятно това са били местни първенци, а не важни държавни служители.

По-ясни данни има от Сърбия. Там кнезовете наистина участват в местното управление. Това показва, че думата е имала по-силна роля там, отколкото в България.

След османското завоевание кнезовете вече са добре известни, особено в Северозападна България. Те са били селски водачи и посредници между хората и властта. Помагали са за данъците и за реда. Службата често се е предавала от баща на син.