Стрез

Стрез е представител на Асеневата династия и един от най-самостоятелните български владетели на област от началото на XIII в. Той не се възкачва на търновския престол и в запазените извори не носи титлата цар, а управлява от крепостта Просек в долината на Вардар. След помирението си с цар Борил получава високото севастократорско достойнство, без да изгуби фактическата самостоятелност на владението си. Рождената му дата е неизвестна; политическата му дейност може да бъде проследена от края на 1207 или началото на 1208 г. до насилствената му смърт през 1214 г.

По произход Стрез принадлежи към най-близкия кръг на Асеневци: той е племенник на цар Калоян, брат на цар Борил и пръв братовчед на деспот Алексий Слав. Името на майка му не е надеждно съхранено и в генеалогичните реконструкции тя остава условно означавана като Асенина; липсват сигурни сведения и за баща му. Поради оскъдността на средновековните свидетелства част от по-старата литература оставя открит въпроса дали Стрез е брат или братовчед на Борил, но възприетата генеалогия го определя като негов брат. Сръбският монах Теодосий съобщава, че при смъртта на Калоян Стрез се намирал в българския двор, което показва високото му положение, но не доказва, че е имал по-силно наследствено право върху короната от Борил.

Политическото издигане на Стрез е непосредствено свързано с кризата след смъртта на Калоян през 1207 г. Властта на новия цар Борил била оспорвана както от привърженици на законния наследник Иван Асен, така и от други членове на династията. Слабият контрол на Търново върху областните боляри и войски позволил на Алексий Слав да се обособи в Родопите, а на Стрез — в Македония. Както подчертава Джон В. А. Файн, местните военни сили били организирани около големите земевладелци, поради което при спорно престолонаследие отделни области лесно можели да прекратят задълженията си към централната власт.

Според Теодосий Борил заповядал Стрез да бъде издирен и убит. Застрашеният династ напуснал България в самия край на 1207 или началото на 1208 г. и потърсил убежище при сръбския велик жупан Стефан Неманич, по-късно известен като Стефан Първовенчани. Борил настоявал за предаването му и предлагал дарове и подкупи, но Стефан отказал. Така Стрез се превърнал едновременно в сръбски покровителстван претендент, в противник на търновския цар и в средство на Сърбия за разширяване към земите, присъединени по-рано от Калоян.

Почестите, оказани на Стрез в сръбския двор, предизвикали според сръбското житийно предание завист сред част от местната аристокрация. Опасявайки се, че Стефан може да отстъпи пред болярите си и да го предаде на Борил, Стрез подготвял ново бягство. Когато узнал за намерението му, великият жупан го уверил в своята подкрепа и скрепил отношенията им чрез обредно побратимяване. Това побратимяване, а не династически брак, било личната връзка, върху която първоначално се основавал техният съюз.

През 1208 г., подпомаган от Сърбия, Стрез придобил първоначална териториална опора вероятно между Вардар и Струма и овладял Просек. Крепостта, разположена на труднодостъпно място над важния вардарски път, се превърнала в негово главно средище. Стрез не бива да бъде отъждествяван с по-ранния владетел на Просек Добромир Хриз: Никита Хониат не свързва Хриз с Асеневци, а след завладяването на крепостта от Калоян там бил поставен друг управител. Поради това преобладаващото мнение приема Хриз и Стрез за две различни личности, без пряка приемственост помежду им.

През 1208 и вероятно в началото на 1209 г. Стрез разширил владенията си на запад през Македония. Към него се присъединили множество българи, което укрепило собствената му войска и едновременно отслабило Борил. Сигурно е, че властта му достигнала поне до Битоля, а наличието на негов управител във Верия показва влияние и по-далеч на юг. Теодосий твърди, че Стефан и Стрез завладели земите от околностите на Солун до Охрид, но сведението е явно преувеличено: Солун не бил превзет, а дали самият Охрид попаднал под властта на Стрез остава спорно. Сръбското твърдение, че двамата овладели „половината България“, също не може да се разбира буквално.

След първоначалните успехи Стрез скъсал със сръбската зависимост и се ориентирал към помирение с Борил. Около 1209 г. двамата вече действали в една дипломатическа среда: епирският владетел Михаил I Комнин Дука сключил съюз и с Борил, и със Стрез. Българският цар признал положението на брат си и го удостоил със званието севастократор — една от най-високите титли във византийската и възприелата нейните модели българска йерархия. В историографията е допускано, че Стрез може да е носел титлата още при Калоян, но сигурното е, че Борил я признал, а според установената реконструкция именно той я предоставил след помирението. Титлата не превърнала Стрез в обикновен областен наместник: той запазил собствената си военна и политическа власт.

Вътрешното устройство на владението му е познато само фрагментарно. В главните градове Стрез назначавал служители с титлата севаст, които управлявали както градското средище, така и прилежащата област; изрично е засвидетелстван севаст във Верия, известна и като Бер. Вероятно територията му била разделена на подобни военно-административни единици. Нито един извор не съобщава за сериозно неподчинение срещу Стрез преди последната му кампания през 1214 г. Това подсказва, че той успял да привлече местните сили чрез династическия си престиж, лични военни способности и внимателно подбрани управители.

За 1210 г. не са запазени надеждно датирани отделни събития от управлението му. Църковен документ от 1211 г. обаче употребява севастократорското му звание и така показва, че то било официално признавало в българската политическа среда. Не са известни негови собствени църковни грамоти, събори, назначения на висши духовници или опити за създаване на отделна църковна йерархия. Поради това не може да се възстанови самостоятелна църковна политика на Стрез; изворите представят владението му преди всичко като военно-административна, а не като ясно институционализирана църковна единица.

Вероятно през пролетта на 1211 г. Стрез предприел поход срещу Солунското кралство в рамките на по-широката съпротива срещу латинското господство. Кампанията завършила с тежко поражение в сражението при Пелагония. Няма достатъчно сигурни сведения за точния ден, числеността на войските или подробното разгръщане на боя, поради което такива подробности не могат да бъдат възстановени. Поражението ограничило настъпателните му възможности, но не унищожило неговата държава и не довело до засвидетелствано вътрешно разпадане.

Международната тежест на Стрез личи особено ясно от писмото на латинския император Анри Фландърски от 13 януари 1212 г., в което господарят на Просек е поставен сред четиримата главни противници на императора. Следователно латинската дипломация го оценявала не просто като подчинен на Борил болярин, а като самостоятелен фактор, способен да води война и да участва в междудържавни съюзи. В същото време положението му оставало сложно: той бил династически свързан с Търново, носел призната от Борил титла, но управлявал собствена територия и преследвал отделни интереси между България, Сърбия, Епир и Солун.

За 1213 г. изворите не позволяват да се обособи сигурна самостоятелна кампания на Стрез. През 1214 г. обаче България, Латинската империя и Унгария подготвили общи действия срещу Сърбия, а на владетеля на Просек се възлагали големи надежди. Географското положение на земите му и предишните му тесни отношения със Стефан Неманич го правели особено ценен участник в коалицията. Така Стрез окончателно се оказал противник на държавата, която няколко години по-рано му била дала убежище и военна опора.

В навечерието на сблъсъка през 1214 г. при Стрез бил изпратен св. Сава, брат на Стефан и бъдещ първи сръбски архиепископ, с мисия да го откаже от нападението. Разговорите не довели до сигурно засвидетелствано споразумение. Малко след посещението Стрез починал насилствено, докато се намирал в кампания срещу Сърбия. Сръбската житийна традиция представя смъртта му като чудодейно възмездие, настъпило след молитвите на Сава, но исторически не може да се установи нито непосредственият извършител, нито дали убийството било организирано от сръбски агенти, от противници в обкръжението му или от друга сила. Сигурни са насилственият характер на края му и годината 1214.

Стрез не оставил засвидетелстван наследник, способен да задържи държавата му. След смъртта му владението около Просек и в Македония се разпаднало или било погълнато от по-силните съседи. Според Файн основният печеливш бил Епир, а част от земите може за кратко да са преминали и към Солун; някои изследователи допускат временни придобивки на Борил, но той не успял да ги запази. Така територията на Стрез не се върнала трайно под властта на Търново, а изчезването му допринесло за по-нататъшното отслабване на България през последните години на Борил.

Стопанската история на владението е почти неизвестна. Просек контролирал важен проход по Вардар и това несъмнено му придавало военно и потенциално фискално значение, но няма данни за размера на приходите, митата, земевладението или търговски привилегии. Не са известни сигурно атрибутирани на Стрез монети, печати или собствени грамоти, поради което не може да се твърди, че той е развил отделно монетосечене. Също така няма сведения за негова съпруга или деца. Отсъствието им в изворите не доказва, че никога не е бил женен, но не позволява да му се приписва брачна политика или потомство.

Историческото значение на Стрез произтича от способността му за няколко години да превърне една труднодостъпна крепост в център на значително македонско владение. Той демонстрира както продължаващия престиж на Асеневата династия, така и слабостта на централната власт при Борил. Стрез не бил обикновен отцепник: той преминал от сръбско покровителство към самостоятелност, постигнал признание от Търново, изградил областна администрация и бил възприеман от латинския император като първостепенен противник. Същевременно държавата му останала лична политическа конструкция и не оцеляла след неговата смърт.

Споменът за Стрез надживял владението му. Той бил запазен в сръбските жития за св. Сава, в местни предания и в по-късното „Житие на княз Стреган“, където историческата личност постепенно се сляла с легендарен образ. Името му се среща за последен път в проектоспоразумение от 1228 г., но това късно споменаване не означава, че тогава е бил жив; то отразява продължаващата употреба на името му като обозначение на предишна власт или територия. Основните свидетелства — разказът на Теодосий, латинската кореспонденция на император Анри, църковният документ от 1211 г. и косвените известия за Македония — са разнородни и често пристрастни. Поради липсата на собствен архив, надписи и монети биографията му трябва да се възстановява чрез внимателно съпоставяне на тези извори и на съвременните изследвания на автори като Джон В. А. Файн и Доналд М. Никол.