♚ Борил

Борил, цар на България от 1207 до 1218 г., принадлежал към второто поколение на Асеневци. Той бил син на неизвестна по име сестра на Иван I Асен, Петър и Калоян, следователно техен сестреник и член на царския род. Брат му бил Стрез, а Алексий Слав — негов братовчед. Името на баща му, времето на раждането му и положението му в държавата преди 1207 г. не са известни. Липсата на сведения не позволява да се установи дали Борил още при Калоян е командвал войски, управлявал област или заемал придворна длъжност. Той се появява в изворите едва при династичната криза след внезапната смърт на Калоян край Солун през октомври 1207 г.

След гибелта на Калоян Борил успял да овладее Търново и царската власт. Георги Акрополит, последван от Теодор Скутариот, съобщава само, че Борил „станал господар“, без да го обвинява в участие в убийството на предшественика му. Поради това разпространеното твърдение, че той организирал заговор срещу Калоян, не е доказано. Спорно е и определението „узурпатор“. Синовете на Иван I Асен — Иван Асен и Александър — били изтласкани от престолонаследието и напуснали страната, но в началото на XIII в. още не съществувал безспорно установен ред, според който царската власт задължително преминавала от баща към първороден син. Между 1196 и 1207 г. короната последователно преминала от Иван Асен към братята му Петър и Калоян. В този патримониален модел Борил също имал права като член на царския род, макар че през 1218 г. Акрополит вече представя Иван Асен II като владетел, поискал обратно „бащиното си наследство“.

Новият цар не получил подкрепата на цялата аристокрация и дори на всички Асеневци. Привържениците на Иван Асен извели младия княз първо при куманите, а след това в руските земи, обикновено отъждествявани с Галиция. Стрез се установил в укрепения Просек и наложил властта си по средното течение на Вардар, докато Алексий Слав създал самостоятелно владение в Родопите. Не е известно дали двамата първи вдигнали бунт от лична амбиция, или били тласнати към отцепване от недоверието на Борил; Анри дьо Валансиен твърди, че царят отнел земите на Алексий Слав „чрез предателство“, но това е свидетелство от враждебна среда. Разпадането било улеснено от устройството на държавата: областните боляри разполагали със собствени дружини и местни приходи, а централната власт нямала достатъчно развита администрация и постоянна армия, за да държи периферните земи без личния авторитет на владетеля.

През 1208 г. Борил се опитал да възстанови българското господство в Източна Тракия, където след последните походи на Калоян местни гръцки първенци преминали под властта на Латинската империя. Латинският император Анри Фландърски излязъл срещу него и достигнал Одрин, откъдето потърсил съдействието на враждуващия с Борил Алексий Слав. Решителният сблъсък станал през лятото на 1208 г. при Пловдив и завършил с тежко поражение на българската войска. Борил не само не върнал Източна Тракия, но изгубил и останалите български позиции в областта. Алексий Слав се сближил с Анри, признал неговото върховенство и затвърдил независимостта си от Търново. Така още през първата пълна година от царуването на Борил инициативата преминала към латинците, а южната граница на царството била силно отслабена.

За 1209 и 1210 г. липсват достатъчно сигурно датирани сведения, които да позволят подробна възстановка на действията на Борил. Той продължавал борбата срещу Латинската империя, но вече трябвало едновременно да се съобразява с владенията на Алексий Слав в Родопите и на Стрез във Вардарска Македония. Стрез, макар и фактически самостоятелен в Просек, в отделни моменти действал като съюзник на брат си. Това не означавало възстановяване на търновската власт над неговите земи. Борил се стремял да продължи настъпателната политика на Калоян към Тракия и Солун, но разполагал с по-малко ресурси и с много по-несигурна болярска подкрепа. Мълчанието на изворите не позволява да му бъдат приписвани конкретни походи, договори или административни преобразования през тези две години.

През 1211 г. Борил и съюзниците му предприели нов натиск срещу Солунското кралство. Стрез настъпил в Македония, но бил разбит при Пелагония. Походът на самия Борил към Солун също завършил без успех: войските на император Анри и неговия съюзник Алексий Слав принудили българите да се оттеглят. Алексий Слав използвал отсъствието на главните български сили, завзел Мелник и превърнал крепостта в своя основна резиденция. Така кампанията от 1211 г. не довела до възстановяване на българското влияние около Солун, а причинила нова загуба. Пораженията при Пловдив и в Солунско показали, че Борил не може да води едновременно война с латинците и да подчини отцепилите се сродници, както и че куманската и областната военна подкрепа вече не осигурявала успехите, постигнати при Калоян.

Най-значимото вътрешнополитическо събитие от 1211 г. бил свиканият в Търново на 11 февруари антибогомилски събор. За него свидетелства българската редакция на гръцкия „Синодик в неделята на православието“, останала известна като Борилов синодик. На събора били изложени и осъдени възгледите на богомилите, а владетелят се представя като защитник на православното учение и църковния ред. Не може обаче уверено да се заключи, че богомилите тогава били масово движение или непосредствена заплаха за държавата. Възможно е висшето духовенство да е поискало намесата на царя срещу сравнително ограничени еретически общности, а Борил да е използвал събора, за да спечели църковна опора в момент на военни неуспехи и политическа несигурност.

Съборът не доказва, че Борил провеждал последователно антилатинска или изключително „православна“ външна политика. Той наследил създадените при Калоян отношения с Рим, след като през 1204 г. папски легат коронясал Калоян за крал и признал търновския архиепископ като примас. Не е запазен сигурен акт, с който Борил формално да е прекратил тази уния. Само две години след антибогомилския събор царят установил близък съюз с католическите владетели на Латинската империя и Унгария. Следователно църковната му политика трябва да се разглежда преди всичко като средство за укрепване на реда и на царската власт, а не като доказателство за непримирима конфесионална програма.

Тежко изпитание било въстанието във Видин, чиято точна дата остава спорна. В по-старата литература то обикновено се поставя през 1211 г., докато по-ново становище го отнася към 1213 г., след сближаването на Борил с Унгария и Латинската империя. Според сведенията бунтът бил ръководен от трима кумански военачалници, получил подкрепа от други кумани и обхванал значителна част от Северозападна България. Борил не успял да го потуши със собствени сили и поискал помощ от унгарския крал Андрей II. Унгарската намеса възстановила властта му във Видин, но показала зависимостта на царя от външна военна подкрепа. Предполага се, че в замяна България изгубила или отстъпила Белградската и Браничевската област, ала условията на споразумението не са запазени и тази териториална цена не може да се смята за напълно доказана.

Провалът на настъпателната политика принудил Борил да премине към дипломация. Писмото на император Анри от 13 януари 1212 г. понякога е използвано като доказателство, че латинците смятали Борил за личен узурпатор. По-внимателният прочит показва, че обвинението е насочено по-общо срещу българското владение на земи, които латинските императори считали за наследство на Константинопол — претенция, отправяна още към Калоян. През 1213 г. Борил и Анри сключили съюз, който прекратил продължителната българо-латинска война. Към него се присъединила и Унгария на Андрей II. Тази система дала на Борил необходимата външна опора, осигурила временно южната и северозападната му граница и останала действаща до смъртта на Анри през 1216 г.

Брачната политика придружавала дипломатическия обрат. След възкачването си Борил се оженил за неизвестната по име куманска вдовица на Калоян. Този брак не доказва негово участие в смъртта на предшественика му; по-вероятно е да е целял утвърждаване на властта, запазване на връзките с куманската среда и приемственост с двора на Калоян. Около 1213 г., при съюза с Анри, Борил вероятно се разделил с нея — според една реконструкция тя била изпратена в манастир — и се оженил за неизвестна по име племенница на латинския император. Точните обстоятелства не са документирани. В генеалогичната литература се споменава и неизвестна по име Борилова дъщеря, сгодена през 1214 г. за унгарския престолонаследник Бела, бъдещия Бела IV. Бракът не се осъществил, а за съдбата ѝ и за други сигурни потомци на Борил няма сведения.

Около 1214 г. съюзът с Анри бил насочен и срещу Сърбия. Стрез, който владеел Просек и Вардарската долина, влязъл в остър конфликт със сръбския велик жупан Стефан Неманич. Сръбската житийна традиция свързва преговорите с мисия на Сава, бъдещия сръбски архиепископ, но обстоятелствата около последвалата смърт на Стрез остават неясни. Той бил убит през 1214 г., без да може сигурно да се установи извършителят или ролята на Борил. Българският цар и Анри предприели съвместен натиск срещу Сърбия, достигнал до района на Ниш, но походът не довел до траен резултат. След смъртта на Стрез неговите владения не били присъединени устойчиво към България: от тях се възползвали преди всичко Епир, а вероятно за кратко и Солун. Така Борил не успял да възстанови единството на югозападните земи.

През 1215 г. в Епир се наложил енергичният Теодор Комнин Дука, при когото инициативата в Македония окончателно преминала от България към епирската държава. Борил запазил съюза си с латинците, но той вече служел повече за отбраната на оцелялата му власт, отколкото за ново разширение. През юни 1216 г. император Анри починал, а през 1217 г. Андрей II заминал на кръстоносен поход на изток. Така в рамките на две години Борил останал без двамата си най-важни външни покровители. Към края на царуването му България била изгубила владенията си южно от Стара планина, докато големи части от югозападната периферия били откъснати от Алексий Слав, Стрез и впоследствие от настъпващия Епир.

За вътрешното управление и стопанската политика на Борил се знае твърде малко. Не са запазени негови дарствени или търговски грамоти, данъчни разпоредби и законодателни сборници, поради което не могат да се възстановят нито приходната система, нито отношенията му с градовете и манастирите. Загубата на Тракия, Мелник и Вардарските земи несъмнено стеснила данъчната и военната база на Търново, но няма количествени сведения за стопански срив. Армията продължавала да зависи от дружините на областните боляри, от кумански отряди и при нужда от чужда помощ. Не е известна безспорно идентифицирана монетна емисия с името и титлата на Борил. Приписването на отделни анонимни или имитационни медни трахеи на неговото управление остава спорно, така че не може да му се приписва сигурна монетна реформа.

През 1217–1218 г. Иван Асен се завърнал от руските земи с набрана там войска, за да поиска обратно наследството на баща си. Според Акрополит той победил Борил и овладял значителна част от страната, след което обсадил царя в Търново. Историкът твърди, че обсадата продължила седем години, но това не съответства на известните действия на Борил между 1211 и 1217 г. К. Иречек и В. Златарски предложили текстът да се разбира като „седем месеца“, макар че нито един ръкопис на Акрополит не съдържа такова разночетене. Най-предпазливото заключение е, че авторът е сгрешил продължителността и че походът, обсадата и падането на Търново трябва да се отнесат към 1217–1218 г. Когато защитниците изгубили надежда, те преминали на страната на Иван Асен. Борил опитал да избяга, но бил заловен и ослепен.

Свалянето и смъртта на Борил през 1218 г. прекратили единадесетгодишното му управление, а престолът преминал към Иван Асен II. Не е известно къде е починал или бил погребан сваленият цар; изворите не описват отделно живота му след ослепяването. Историческата му репутация дълго била определяна от обвиненията в убийство, узурпация и неспособност, но първите две не са доказани, а третото трябва да се съобрази с разпокъсаното устройство на държавата и силните му противници. Равносметката все пак е неблагоприятна: България изгубила Тракия и значителни югозападни области, не успяла да подчини Алексий Слав и Стрез и от водеща балканска сила се превърнала в държава, зависима от латинска и унгарска подкрепа. Най-трайното наследство на Борил останал Синодикът, основен паметник на българската църковна и политическа памет. Биографията му се възстановява от кратките известия на Георги Акрополит и Теодор Скутариот, разказа на Анри дьо Валансиен, писмото на император Анри, по-късни унгарски грамоти, сръбската житийна традиция и Бориловия синодик; тяхната фрагментарност и различна политическа гледна точка налагат предпазливост при всяка категорична присъда.