Воевода

Названието „воевода“ съчетава понятията за война или войска и за водене. Предполага се, че то е създадено като славянско съответствие на гръцкото στρατηγός, чиято структура също свързва войската с глагола „водя“. В полза на тази връзка говорят ранната поява на думата в България след Покръстването и силното византийско въздействие върху тогавашния административен език. Етимологията обаче не е напълно сигурна: названието би могло да е възникнало и самостоятелно като естествено описание на човек, който предвожда войска.

Най-ранните български употреби се намират в правни текстове от времето след приемането на християнството. В разпоредбите за разпределяне на военната плячка в Закона за съдене на хората и славянската Еклога воеводата е поставен до княза като висш командир. В гръцкия първообраз на тези текстове стои στρατηγός. Това свидетелства за стария произход на термина, но не доказва, че службата през XIII–XIV в. е запазила непроменена организацията си от ранното Средновековие.

Думата има и широко неинституционно значение. В славянските преводи с „воевода“ са предавани различни гръцки названия за командири, управители, воини и предводители. В хрониките и житийната книжнина тя често означава просто военачалник, а понякога се използва метафорично за светец, небесна сила или духовен борец. Поради това не всяко средновековно споменаване може да се приема като свидетелство за българска държавна длъжност. Институционен смисъл трябва да се търси само когато контекстът показва реален сан, военна власт или административни задължения.

Византийският стратег е най-близкият езиков и функционален паралел, но двете институции не са тъждествени. Стратегът първоначално оглавява тема — голяма византийска военно-административна област — и съчетава значителни граждански и военни правомощия. Българският термин е използван като превод на множество различни гръцки длъжности и постепенно придобива собствено съдържание в славянската среда. Следователно византийските свидетелства могат да пояснят общия характер на службата, но не позволяват автоматично да се възстановят правомощията на българския воевода.

Несъмненото ядро на службата е военното командване. Воеводата е бил достатъчно високопоставен, за да ръководи войска или значителна част от нея, но изворите не посочват големината, състава или постоянното наименование на повереното му подразделение. Не е известно и дали всички воеводи са имали еднакъв обхват на властта. Сравнителните сведения от Сърбия показват, че воеводата можел да разполага с изключително широки права над хората под негово командване, но това не може безусловно да бъде пренесено върху българските условия.

Вероятно воеводите са изпълнявали и длъжността на областни управители, като съединявали военното началство с власт над определена територия. За България липсва документ, който изрично да определя така техните функции. Хипотезата се основава на местонахождението на някои носители на сана, на чуждите описания на българската администрация и на сравнения със съседни държави. В сръбски грамоти воеводите се срещат сред провинциалните служители, понякога преди кефалиите — началниците на градове и области. Те са разграничавани и от болярите, което показва, че поне в тези случаи става дума за действащи служители, а не само за почетни титуляри.

Подобно развитие се наблюдава в други части на Централна и Източна Европа. Трансилванският воевода е кралски наместник с административна, съдебна и военна власт. В средновековна Полша названието първоначално се свързва с висшия военен помощник на княза, а по-късно и с управителите на воеводства. В руските земи то също се употребява за военни началници и областни управители. Тези паралели не са пряко доказателство за България, но очертават общ модел: военният командир постепенно се превръща във военно-административен ръководител.

В Босна, Влашко и Молдова санът придобива и ясно изразен титулярен характер. Босненски местни господари използват „воевода“ като лично достойнство и понякога издават актове с почти владетелска представителност. Във Влашко и Молдова воевода е личната титла на княза и на членове на династията, докато отношението му към страната се изразява с „господар“ или „господин“. Тази традиция вероятно има южнославянски и отчасти български корени, особено в земите северно от Дунав, но няма основание влашките и молдовските владетели от XIV в. да бъдат смятани за служители на българския цар.

Косвено свидетелство за областната функция се съдържа в разказа на Георги Акрополит за последиците от битката при Клокотница през 1230 г. След победата Иван Асен II завзел много от крепостите на Теодор Комнин и разположил в тях войници, „стратези“ и събирачи на държавните приходи. Възможно е с гръцкото στρατηγοί хронистът да е обозначил български воеводи. Контекстът описва не само гарнизони, но и замяната на властта в новоприсъединените земи, което подкрепя административното тълкуване. Все пак Акрополит не използва българското название и отъждествяването остава предположение.

Най-добре локализираният носител на сана е воеводата Витомир. Той е известен от надгробен надпис от Бояна, който назовава починалия през май 1346 г. Алдимир като негов син, и от пръстен с името Витомир, открит в София. Семейството очевидно е било трайно свързано със Софийската област. Витомир може да е бил неин управител, но е възможно да е бил и местен болярин, носещ воеводския сан без формално областно назначение. Славянското му име и тюркското име Алдимир допускат, но не доказват, кумански произход на рода.

Воеводата Балдо е споменат единствено в Палаузовия препис на Бориловия синодик — официален църковен поменик, включващ владетели и видни боляри. Текстът почита Балдо като човек, загинал за своя господар. Той вероятно е живял през последните десетилетия на българската държава и е бил военен командир, убит при съпротивата срещу османското настъпление. Изворът не посочва къде е действал, каква войска е командвал или при какви обстоятелства е загинал, затова връзката му с конкретна кампания не може да бъде установена.

По-несигурен е случаят с предполагаемия воевода Асен, известен от хрониката на Мехмед Нешри като провадийския субашия Хюсеин бей. „Субашия“ означава началник, свързан с войската, и по смисъл може да предава славянското „воевода“, а името Хюсеин е тълкувано като османско предаване на Асен. Според разказа той посрещнал Али паша и по-късно поканил изпратения срещу Провадия Яхши бей да влезе с хората си в крепостта заради тежкото зимно време. Османците овладели кулата през нощта. По-вероятно е управителят да е бил подведен, отколкото съзнателно да е предал града. Нито титлата му, нито възстановеното му име могат да се смятат за окончателно доказани.

Положението на воеводата в йерархията изглежда високо. Включването на Балдо в Синодика го поставя сред хората, чиято памет е била важна за царската държава и църквата. В предсказателния текст, известен като Колелника, воеводите са споменати редом с царя и болярите, макар този литературен контекст да не представлява официален ранглист. Санът вероятно е можел да се превърне и в лично достойнство, но не е бил изцяло откъснат от служебни задължения. Не са известни български печати, монети или особени инсигнии, които със сигурност да принадлежат на воевода. Пръстенът на Витомир е лично свидетелство, а не доказана служебна емблема.

Воеводското название продължава да се употребява и след унищожаването на българската държава. Османски регистър на ленове от края на XV или началото на XVI в. споменава воеводата Цеко в земите по Морава. Още по-значимо е известието на сръбски летопис, че през 1454 г. султан Мехмед II пленил в София „Радич, българския воевода“. Възможно е Радич да е представител на старото българско болярство, участвал във временно християнско овладяване или въстание в областта. Той обаче не може да бъде смятан за служител на вече несъществуващото царство; титлата му по-скоро показва продължението на местна военна и аристократична традиция.

Като държавна длъжност на Второто българско царство воеводството изчезва с османското завоевание в края на XIV в., но терминът е възприет и развит от новата власт. Османските воеводи запазват ограничено военно командване, като същевременно получават задължения по поддържане на реда, събиране на приходи и надзор над стопанската дейност. В българската среда думата по-късно започва да означава и предводител на хайдушка или революционна чета, което вече не е държавна институция. Във Влашко и Молдова владетелската употреба оцелява до Новото време, а в Полша названието на областния управител и на воеводството съществува и днес.

Названието „воевода“ свързва две идеи: война или войска и водене. Смята се, че то е създадено като славянски еквивалент на гръцкото στρατηγός, чиято форма също свързва войската с глагола „водя“. В подкрепа на тази връзка говори ранната поява на думата в България след Покръстването и силното византийско влияние върху тогавашния административен език. Но произходът не е напълно изяснен. Възможно е названието да се е появило и самостоятелно, като естествено описание на човек, който води войска.

Най-ранните български примери идват от правни текстове от времето след приемането на християнството. В разпоредбите за делбата на военната плячка в Закона за съдене на хората и в славянската Еклога воеводата е поставен до княза като най-висш командир. В гръцкия образец на тези текстове стои στρατηγός. Това показва, че терминът е стар, но не доказва, че службата през XIII–XIV в. е запазила същата организация, каквато е имала в ранното Средновековие.

Думата има и по-широко значение, извън държавните длъжности. В славянските преводи с „воевода“ са предавани различни гръцки названия за командири, управители, воини и водачи. В хрониките и в житийната литература тя често означава просто военачалник. Понякога се използва и преносно за светец, небесна сила или духовен борец. Затова не всяко средновековно споменаване на думата трябва да се приема като доказателство за българска държавна служба. За институционен смисъл можем да говорим само когато контекстът показва истински сан, военна власт или административни задължения.

Най-близкият езиков и служебен паралел е византийският стратег, но двете институции не са еднакви. Стратегът първоначално оглавява тема — голяма византийска военно-административна област — и съчетава важни граждански и военни правомощия. Българската дума е използвана като превод на много различни гръцки длъжности и с времето добива собствен смисъл в славянската среда. Затова византийските сведения помагат да разберем общия характер на службата, но не позволяват автоматично да възстановим правомощията на българския воевода.

Сигурното ядро на службата е военното командване. Воеводата е бил достатъчно високопоставен, за да ръководи войска или значителна част от нея. Изворите обаче не казват колко голямо е било това подразделение, какъв е бил съставът му или дали е имало постоянно име. Не знаем и дали всички воеводи са имали еднаква власт. Сравненията със Сърбия показват, че воеводата там понякога е имал много широки права над хората под свое командване. Но това не може просто да се прехвърли върху българските условия.

Вероятно воеводите са били и областни управители. Тоест те са съчетавали военното командване с власт над определена територия. За България обаче няма изричен документ, който да опише така техните функции. Тази идея се основава на това къде са живели някои носители на сана, на чуждите описания на българската власт и на сравнения със съседни държави. В сръбски грамоти воеводите се срещат сред областните служители, понякога преди кефалиите — началниците на градове и области. Те са отделени и от болярите, което показва, че поне в тези случаи става дума за действащи служители, а не само за почетна титла.

Подобно развитие се вижда и в други земи в Централна и Източна Европа. В Трансилвания воеводата е кралски наместник с административна, съдебна и военна власт. В средновековна Полша названието първо означава висш военен помощник на княза, а по-късно и управител на воеводство. В руските земи то също се използва за военни началници и областни управители. Тези примери не доказват пряко нищо за България, но показват обща посока: военният командир постепенно се превръща във военно-административен ръководител.

В Босна, Влашко и Молдова санът добива и ясно титулярен характер. Босненски местни владетели използват „воевода“ като лично достойнство и понякога издават актове с почти владетелска власт. Във Влашко и Молдова воевода е личната титла на княза и на членове на династията, а връзката му със страната се изразява с „господар“ или „господин“. Тази традиция вероятно има южнославянски и частично български корени, особено в земите северно от Дунав. Но няма основание влашките и молдовските владетели от XIV в. да се смятат за служители на българския цар.

Непряко доказателство за областна функция се вижда в разказа на Георги Акрополит за последиците от битката при Клокотница през 1230 г. След победата Иван Асен II превзел много от крепостите на Теодор Комнин и оставил в тях войници, „стратези“ и събирачи на държавните приходи. Възможно е с гръцкото στρατηγοί хронистът да е имал предвид български воеводи. Контекстът описва не само гарнизони, а и смяна на властта в новоприсъединените земи, което подкрепя административното тълкуване. Все пак Акрополит не използва българското название и затова това отъждествяване остава само предположение.

Най-ясно локализираният носител на сана е воеводата Витомир. За него знаем от надгробен надпис от Бояна, който казва, че починалият през май 1346 г. Алдимир е негов син, и от пръстен с името Витомир, намерен в София. Очевидно семейството е било трайно свързано със Софийската област. Витомир може да е бил неин управител, но е възможно и да е бил местен болярин, който е носел воеводския сан без официално областно назначение. Славянското име на Витомир и тюркското име на Алдимир позволяват, но не доказват, кумански произход на рода.

Воеводата Балдо е споменат само в Палаузовия препис на Бориловия синодик — официален църковен поменик с имената на владетели и видни боляри. Текстът го почита като човек, който е загинал за своя господар. Най-вероятно той е живял през последните десетилетия на българската държава и е бил военен командир, убит при съпротивата срещу османското настъпление. Изворът не казва къде е действал, каква войска е водил и при какви обстоятелства е загинал. Затова не можем да го свържем сигурно с конкретна кампания.

Още по-несигурен е случаят с предполагаемия воевода Асен, познат от хрониката на Мехмед Нешри като провадийския субашия Хюсеин бей. „Субашия“ означава началник, свързан с войската, и по смисъл може да предава славянското „воевода“. Името Хюсеин е тълкувано като османско предаване на Асен. Според разказа той посрещнал Али паша и по-късно поканил изпратения срещу Провадия Яхши бей да влезе с хората си в крепостта заради тежкото зимно време. Османците овладели кулата през нощта. По-вероятно е управителят да е бил измамен, а не съзнателно да е предал града. Нито титлата му, нито възстановеното му име могат да се приемат за окончателно доказани.

Положението на воеводата в йерархията изглежда високо. Включването на Балдо в Синодика го поставя сред хората, чиято памет е била важна за царската държава и за църквата. В предсказателния текст, наречен Колелника, воеводите са споменати редом с царя и болярите, макар този литературен текст да не е официален списък на рангове. Санът вероятно е можел да стане и лично достойнство, но не е бил напълно отделен от служебните задължения. Не познаваме български печати, монети или особени знаци на власт, които със сигурност да принадлежат на воевода. Пръстенът на Витомир е лично свидетелство, но не е доказана служебна емблема.

Името „воевода“ продължава да се използва и след разрушаването на българската държава. Османски регистър на ленове от края на XV или началото на XVI в. споменава воеводата Цеко в земите по Морава. Още по-важно е известието в сръбски летопис, че през 1454 г. султан Мехмед II пленил в София „Радич, българския воевода“. Възможно е Радич да е бил представител на старото българско болярство и да е участвал във временно християнско овладяване или въстание в областта. Но не можем да го смятаме за служител на вече несъществуващото царство. Титлата му по-скоро показва, че местната военна и аристократична традиция е продължила.

Като държавна длъжност на Второто българско царство воеводството изчезва с османското завоевание в края на XIV в., но терминът е приет и развит от новата власт. Османските воеводи запазват ограничено военно командване, но получават и задачи по реда, събирането на приходи и надзора върху стопанската дейност. В българската среда думата по-късно започва да означава и водач на хайдушка или революционна чета, което вече не е държавна институция. Във Влашко и Молдова владетелската употреба оцелява до Новото време, а в Полша названието на областния управител и на воеводството съществува и днес.

„Воевода“ е старо славянско название за човек, който води войска. То се появява рано в България след Покръстването. Значи най-вероятно е било свързано с държавна военна служба. Но е възможно думата да е възникнала и сама, като просто описание на водач на войска.

В старите български закони воеводата е поставен до княза като висок военен началник. По-късно думата се използва и в по-широк смисъл. Понякога означава само военачалник. Понякога дори е преносно име за светец или духовен борец. Затова не всяко споменаване на „воевода“ значи истинска държавна длъжност.

Най-важното му задължение е било да командва войска. Вероятно понякога е управлявал и цяла област. За това има косвени следи, например след победата при Клокотница през 1230 г. Най-ясно известен е воеводата Витомир от Софийската област. Споменат е и Балдо, който е почетен в църковен поменик като човек, загинал за своя господар.

Има и по-несигурни случаи, като воеводата Асен и Радич, наречен „български воевода“ през 1454 г. Това показва, че титлата е живяла и след падането на България под османска власт. После думата продължава да се ползва и при османците, а по-късно и за хайдушки или бунтовнически водачи.