История на Второто българско царство
1018–1422 г. · пет епохи, тринадесет глави
Историята на Второто българско царство, разказана като едно свързано повествование: дългият здрач под византийска власт, въстанието на братята през 1185 г., имперският разцвет при Иван Асен II, монголският удар и бавното разпадане, и последната съпротива във Видин. Прочетете я наведнъж или отворете която и да е глава, за да проследите владетелите, битките и изворите зад нея.
Преди царството
1018–1185България под Константинопол — тлеещата държавност преди въстанието.
Възходът
1185–1241Въстание, възстановяване и изкачване до имперска мощ.
Основаване на Второто царство
Главата проследява как от отказа в Кипсела през 1185 г. избухва въстанието на Асен и Петър и бързо се превръща във възобновяване на българската държава с център в Търново. Между 1186 и 1197 г. войната с Византия, съюзът с куманите, опитите за международно признание и династичните убийства оформят ранната история на Второто българско царство.
1197–1207Калоян — Войни с кръстоносци
Главата проследява как Калоян превръща възстановената българска държава в активен фактор срещу Византия и Латинската империя. Чрез съюзи, дипломатическа игра с папството и решителни военни действия той постига големи успехи, но управлението му завършва внезапно с убийството му при обсадата на Солун през 1207 г.
1207–1218Борил — Вътрешни борби
След смъртта на Калоян през 1207 г. Борил овладява властта в Търново, но царуването му е белязано от вътрешни съперничества, териториално разпадане и натиск от латинци, сърби и унгарци. В отговор той разчита на походи, съюзи и църковни действия срещу богомилите, но през 1218 г. Иван Асен II се завръща и сваля Борил.
1218–1241Иван Асен II — Разцвет
Главата представя царуването на Иван Асен II като връх на Второто българско царство: от завръщането му през 1218 г. и дипломатическото укрепване на държавата до голямата победа при Клокотница, възстановяването на патриаршията и утвърждаването на България като водеща сила на Балканите. Паралелно са проследени и вътрешните измерения на разцвета — държавно устройство, църковна организация, стопански подем и широки външнополитически връзки до смъртта му през 1241 г.
Нестабилност и възстановяване
1241–1330Монголски натиск и оспорвани корони отстъпват на крехко възстановяване.
Първо монголско нашествие
Главата проследява как след смъртта на Иван II Асен България навлиза в епоха на малолетни владетели, регентства и нарастваща външна зависимост. Монголското нашествие, настъплението на Никея и последвалите териториални загуби постепенно свиват държавата, докато дипломацията и династическата пропаганда се опитват да задържат останките от нейната сила.
1256–1280Константин Тих и Ивайловото въстание
Главата проследява как след 1256 г. Константин Тих се опитва да укрепи властта си чрез династическа легитимация, но царството остава под постоянен натиск от Унгария, Византия и татарите. Кризата завършва с Ивайловото въстание, смъртта на Константин Тих и поредната смяна на върха на държавата до идването на Георги I Тертер.
1280–1300Начало на нестабилността
Главата проследява как между 1280 и 1300 г. Българското царство навлиза в дълбока политическа нестабилност, белязана от бърза смяна на владетели, болярска разпокъсаност и силен натиск от татари, Византия и Сърбия. Дипломацията, заложничеството и династическите бракове временно удържат положението, но в края на периода властта в Търново отново се решава чрез преврат и насилие.
1300–1330Теодор Светослав — Частично възстановяване
Глава проследява как Теодор Светослав прекратява татарската опека, възстановява централната власт в Търново и печели важни успехи срещу Византия. След смъртта му през 1322 г. равновесието се разклаща, а управлението на Михаил Шишман завършва с поражението при Велбъжд през 1330 г.
Златната есен
1330–1355Късен разцвет на книжовността и изкуството, докато границите утихват.
Разпад и падение
1355–1422Царството се разпада и пада под османците; Видин се съпротивлява докрай.
Разделяне на царството
Между 1355 и 1371 г. българското царство се разпада на няколко политически центъра под натиска на унгарци, византийци и османци. Търново запазва престиж, но Видин и Добруджа се отделят, а след смъртта на Иван Александър разпадането става окончателно видимо в битката при Черномен.
1371–1396Падане под Османска власт
Главата проследява последната фаза на разпадането на средновековната българска държавност между 1371 и 1396 г. След Черномен, васалната зависимост от османците, падането на ключови градове и столицата Търново, както и катастрофата при Никопол, довеждат до унищожаването на последните самостойни български политически центрове.
1396–1422Видинско царство — Последна съпротива
След падането на Видин през 1396 г. последната българска държавност не изчезва веднага, а продължава да живее в изгнанието и претенциите на Константин II Асен. Между 1402 и 1422 г. османските междуособици, съюзите със съседни владетели и въстанието на Константин и Фружин поддържат надеждата за възстановяване, но тя завършва с неуспех и със смъртта на Константин в Белград.