Видинско царство — Последна съпротива (1396–1422)
Периодът 1396–1422 г. бележи последната съпротива на Видинското царство и българските земи срещу османската експанзия. След падането на Търново и Видин, българските владетели и техните наследници продължават борбата за освобождение чрез въстания и дипломатически усилия. В този период се оформят и важни съюзи и конфликти в региона, които оказват влияние върху съдбата на българските земи.
След катастрофалната битка при Никопол през 1396 г., в която кръстоносната войска, водена от унгарския крал Сигизмунд, е разгромена от османците, Видинското царство, последната свободна българска територия, е поставено пред сериозна опасност. Султан Баязид I не закъснява да сложи край на полунезависимостта на Видин, като през последните месеци на 1396 г. градът пада под османска власт, а владетелят Иван Срацимир е пленен и отведен в Бруса. Неговият син Константин бяга в изгнание, първо в Унгария, а после в Сърбия, където умира през 1422 г. Този крах бележи края на Видинското царство като самостоятелна политическа единица.
В същото време в българските земи се заражда нова форма на съпротива срещу османското господство. През 1408 г. избухва въстание, известно като въстанието на Константин и Фружин, с което се цели освобождението на българските територии. Въстанието обхваща както Видинско, където действа Константин, така и Източна България, където Фружин, син на цар Иван Шишман, води борба срещу османците. Въстанието продължава около пет години, до 1413 г., когато е окончателно потушено от султан Муса, който разорява българските земи и преселва населението. Въпреки поражението, Фружин продължава борбата за освобождение като служител на унгарския крал Сигизмунд, участва в военни кампании и дипломатически мисии, включително и в Албания през 1435 г.
Политическата обстановка на Балканите през този период е силно нестабилна. След поражението на Баязид при Анкара през 1402 г. и последвалата борба за наследство между синовете му, се създават условия за краткотрайно възраждане на антиосманските сили. Българските владетели и техните съюзници се опитват да използват тази възможност за възстановяване на държавността. Въстанието на Константин и Фружин е част от този по-широк контекст на съпротива.
След падането на Търново през 1393 г. и Видин през 1396 г., българската държава е разпокъсана и подложена на османска власт. Иван Шишман, последният цар на Търново, е принуден да се оттегли северно от Стара планина и да приеме васалитет към султан Мурад I. Неговият син Фружин и брат Константин продължават борбата, като Фружин се превръща в един от най-активните български водачи на съпротивата през първата половина на XV век.
Въпреки тежките поражения, българските владетели поддържат дипломатически връзки с унгарския крал Сигизмунд и други западни сили, търсейки подкрепа за освобождение. Константин, след поражението на въстанието, се установява в Белград, където умира през 1422 г. Фружин получава от унгарския крал дарение за имението Липа и участва в редица военни кампании срещу османците, включително и в похода до Варна през 1444 г.
Тези събития и личности илюстрират последната фаза на българската съпротива срещу османската власт, която, макар и неуспешна в краткосрочен план, съхранява националната идентичност и подготвя почвата за по-късните борби за освобождение.
Ключови събития
- 1Падането на Видин под османска власт и пленяването на Иван Срацимир — 1396 г.
- 2Разгромът на кръстоносната войска при Никопол — 25 септември 1396 г.
- 3Избухването на въстанието на Константин и Фружин — 1408 г.
- 4Потушаването на въстанието от султан Муса и преселването на българите — 1413 г.
- 5Смъртта на Константин в Белград — 17 септември 1422 г.