Основаване на Второто царство (1185–1197)

Тъкмо това дълго натрупвано напрежение избухва през есента на 1185 г., когато Иван и Теодор-Петър се явяват при император Исаак II Ангел в Кипсела, искат да бъдат приети в ромейската служба и да получат земя в Хемус, но след отказа и унижението се връщат в търновския си район като вече открити водачи на бунта. Оттук нататък движението бързо добива облик на държавно възобновяване, а не на локален метеж: в Търново се съсредоточава новият политически център, укрепяват се укрепленията, издига се храм на св. Димитър и религиозният знак се превръща в аргумент за легитимност. Въстаническото начало е обвързано и с първия символичен държавен акт — Теодор, който скоро приема името Петър, поема царските инсигнии, а оттук и претенцията за възстановена българска власт; макар изворите да разказват различно за точната роля на всеки от братята, още в самото начало става ясно, че Иван Асен е действителният организатор на движението, а Петър — неговият публичен образ и първи носител на царската титла.

Първата византийска реакция идва още през 1186 г. Исаак II Ангел лично навлиза в българските земи, преодолява старопланинските проходи и достига до сърцевината на движението, но не успява да сломи съпротивата. След преговори той се оттегля, без да остави траен военен контрол, и това отстъпление дава на братята време да укрепят властта си, да преминат отвъд Дунава и да доведат куманска конница, с която отново се връщат в България. Именно тогава войната престава да бъде само отбранителна. Българските сили започват да действат по-широко, а през 1186 и 1187 г. оперират вече и в южните области, като удрят там, където императорът не може да поддържа постоянен фронт. Така още в самото начало на царството се оформя основната му политическа логика: Търново е ядро, а севернобалканското пространство служи като сигурна основа за настъпление към Тракия и отвъд.

Следващият етап е белязан от по-настъпателна българска политика и от засилваща се византийска безпомощност. През 1187 г. българските отреди вече се появяват в Тракия, действат гъвкаво, избягват решителен сблъсък и нанасят удари край Лардея, Берое и около Филипопол; самият Никита Хониат подчертава, че това върши Асен. Императорът отвръща с нов поход в края на 1187 и с нова кампания през 1188 г., когато обсажда Ловеч в продължение на три месеца, пленява съпругата на Иван Асен и взема за заложник най-малкия брат Калоян, но пак не успява да възстанови стария ред. Неуспехът на похода от 1188 г. е повратен: той вече означава, че възобновената българска държава е излязла от първоначалната криза и е наложила съществуването си като реален политически фактор. След това инициативата все повече преминава у Асеневци, а военните действия се разгръщат не като отчаяна защита, а като борба за разширяване и международно признание на възстановената власт.

Търновската държава търси и външен политически хоризонт. През 1189 г., когато до българските земи достига армията на Фридрих I Барбароса, Иван Асен и Петър се опитват да използват кръстоносния поход в собствена полза и изпращат пратеници, които предлагат съюз срещу Исаак II Ангел. Това не е епизод от периферията, а част от по-широката стратегия на новото царство: българската власт се стреми да се впише в голямата балканска дипломация и да превърне византийската криза в свой шанс. В същите години политическото пространство на империята се разклаща от вътрешни борби, а българите постепенно превръщат този разпад в собствена възможност. Затова и последвалото тежко поражение на Исаак II в балканския проход бележи не само военен обрат, а и окончателното утвърждаване на българското присъствие като фактор, с който Константинопол вече трябва да се съобразява.

Във вътрешен план управлението през тези години се движи от двойствеността на братската власт. Иван Асен е действителният ръководител на военното и политическото дело, докато Петър, макар и свързан с началния царски акт, постепенно остава в ролята на съвладетел в Преслав, докато Търново се оформя като истинския център на възобновеното царство. Към средата на 90-те години именно Иван Асен е водещата фигура: през 1195 г. той нанася удар над ромеите край Сяр, но скоро след това, през 1196 г., е убит от Иванко. Останалото управление на Петър е кратко; през 1197 г. и той загива от заговорници. Така първият възстановителен дял на Второто българско царство завършва с нова династическа смяна: властта преминава към Калоян, който наследява не само престола, но и незавършената война за пълното възобновяване на българската държавност.

Военният път на възстановяването на държавата започва не с голяма битка, а с един отказ и едно унижение. В края на 1185 г. двамата братя от търновската област се явяват при император Исак II Ангел в Кипсела, за да поискат като пронойна едно малко и, по думите на съвременника, незначително по стойност балканско владение в замяна на служба. Императорът отказва, а когато Асен настоява за правото си, е ударен през лицето по заповед на севастократор Йоан. Именно този епизод превръща политическата молба в открит бунт: братята се оттеглят в Търново и веднага започват да събират сили, като местното недоволство и личната обида се сливат в едно общо въстаническо дело.

От този момент войната се опира на особеното предимство на българите — на планината, проходите и подвижните дружини. Търново и околните крепости се укрепяват, а самият град получава нов облик като отбранителен център на възстановяващата се власт. Въстанието не се крепи само на оръжието: то черпи сила и от религиозен и символичен заряд, като култът към св. Димитър укрепва увереността, че българското дело е благословено. В същото време северно от Дунав куманите се превръщат в важен съюзник — те допълват българските сили с лека конница, с бързо придвижване и с умението да водят война на изтощение, да нападат и да се отдръпват, вместо да търсят фронтален удар срещу по-тежко въоръжените ромейски части. Така още в първата фаза на борбата се оформя една мобилна, гъвкава и трудно уловима военна стратегия.

Византия отговаря с походи, но именно тук проличава силата на новата българска отбранителна система. Първите имперски отряди, изпратени срещу въстаналите, са водени последователно от представители на самия династичен връх, ала се сблъскват с вече укрепени позиции в Балкана. Един от пратените пълководци попада в засада и търпи тежки загуби, а после Алексий Бранас прониква по-дълбоко в бунтовническата област, но вместо да довърши кампанията, използва войската за свои цели. Имперската армия се оказва разкъсана от подозрения, съперничество и лични амбиции, докато българите държат височините, затварят проходите и превръщат природната среда в свое най-силно оръжие. Не става дума за еднократен щурм, а за продължително изтощаване на противника, при което всяко преминаване през Балкана е съпроводено от риск, засада и загуби.

Най-голямото изпитание идва през 1190 г., когато Исак II Ангел предприема широк поход към България. Византийците се движат по крайбрежния път през Анхиало и Месемврия и навлизат през източните проходи, но напредват бавно и с големи усилия; на императора са нужни два месеца, за да стигне до Търново. Там той заварва не отворен град, а вече подсилени крепости, нови стени и могъщи кули, които правят столицата трудна за пряко превземане. Обсадата не дава бърз резултат и решаващото поражение идва не под стените, а в един от старопланинските проходи, вероятно Тревненския. Там българските войски нанасят тежък удар на ромеите; самият император едва се спасява с бягство и намира сигурност чак в Берое. Победата има не само тактическа, но и политическа стойност: тя показва, че България вече не е временна метежна област, а държава, способна да отблъсне пряка императорска инвазия и да превърне кампанията на врага в катастрофа.

След 1190 г. войната преминава в по-широка офанзива. Българските сили нахлуват в Тракия и Македония, а управлението на Иван Асен се стреми към целта, поставена още през 1186 г. — освобождаване и политическо обединение на българските земи. През 1195 г. той отново разгромява ромеите при Сяр, което показва, че българската война вече не се ограничава до защита на Търново и планинските проходи, а се пренася дълбоко в имперските предели. Същата година обаче византийският отговор продължава да разчита на армии, съюзници и контраудари, а през 1196 г. враждата достига до сърцевината на държавата: Иван Асен е убит от Иванко, Петър събира войска от преславските си земи и обсажда Търново, а през 1197 г. и самият той е погубен от заговорници. Така първият военен цикъл на Второто царство завършва с победоносна, но и жестоко извоювана държавност — укрепена от война, съюзи и крепости, но още уязвима от вътрешни разпри и дворцово насилие.

Възстановяването на българската държава между 1185 и 1197 г. не е само военен и династичен акт, а бързо превръщане на въстаналата общност в царство с претенция за приемственост и законност. Още в самото начало властта на Асен и Петър се мисли не като временен бунт, а като възобнова на политическия ред, прекъснат след 1018 г. Търново, който дотогава няма особена роля в българския политически живот, се превръща в ядро на новата държавност: там българите не просто се събират, а тържествено заявяват, че царството им е възстановено. Затова първата задача на новата власт е да придаде на движението форма на държава — с център, с подчинени земи, с управленска воля и с историческо право.

Това право се извежда от идеята за „свобода“, но тази свобода не е абстрактно чувство, а политическа формула, с която се оправдава отхвърлянето на ромейската власт и прекъсването на старите зависимости. В самата аргументация на Асеневци проличава, че властта им не е замислена като произволна узурпация: те настояват, че българите могат да се откъснат от империята, защото властта, която я управлява, е несправедлива и незаконна. Така политическото действие получава и правен смисъл. Не е достатъчно да се овладее земя със сила; необходимо е да се обоснове защо подчинението на стария господар вече не обвързва. Именно тук се ражда ранната държавна идеология на Второто царство — като отговор на въпроса кой има право да владее, да командва и да събира поданици около себе си.

Централната власт в този първи период все още е в процес на сграждане, но тя много ясно се стреми да подражава на имперския модел, който българите познават от близо два века съжителство с Византия. Новото царство не се появява върху пусто място; то заварва ромейска административна среда и е принудено да работи с нея. Оттук идва и характерът на ранната българска държава: тя наследява готови форми на управление, вместо да измисля изцяло нови. Това важи особено за провинциите, където местната власт трябва да бъде подчинена на по-широк държавен център, а самият център — съсредоточен в Търново — да функционира като дворец, политическа канцелария и символ на суверенитета. В този смисъл ранното царство е едновременно възстановяване и приспособяване: българската власт се утвърждава, като възприема установени имперски практики и ги поставя в служба на нова династия.

Най-видимият белег на тази приемственост е бързото оформяне на военна и фискална организация. Още в най-ранната фаза на новата държава властта не се задоволява с военен успех, а се стреми да закрепи завладяното чрез постоянни служби и подредена йерархия. По крепостите и в подчинените райони трябва да има войска; наред с нея неизбежно стоят хората, които събират държавните приходи и наблюдават поданиците. Така държавата се мисли като система от взаимно свързани функции: защита, данъчно събиране, контрол върху стратегически пунктове и поддържане на реда. Това е особено важно за годините на война с Византия, когато всяко трайно завоюване трябва да бъде превърнато не само във владение, а в управляема област. Затова ранната власт не отделя военната от фискалната страна на държавността — те вървят заедно и се допълват взаимно.

Болярството в този ранен етап се вписва в същата логика на държавно изграждане. То не е просто наследена аристокрация в социален смисъл, а необходим посредник между династията, войската и местната обществена среда. Новата власт се опира на хора, които могат да служат едновременно като опора на двора и като проводник на неговата воля по места. Във време на непрекъсната война и на още неукрепнала централна администрация болярските мрежи са особено важни: чрез тях царството поддържа връзка с градове, крепости и области, а същевременно ги държи в зависимост. Затова и ранната българска държавност не е безлична бюрократична машина, а строй на лични зависимости, военна служба и призната принадлежност към царския ред. Тъкмо тук личи наследството на византийската политическа култура: иерархията е необходима, титулите са важни, а приближеността до владетеля е част от самото управление.

Особено показателно е, че тази ранна държава изразява себе си не само с оръжие и данъци, а и със знаци на сакрална легитимност. Култът към св. Димитър в Търново не е страничен епизод, а част от държавното самосъзнание на Асеневци. Построяването на молитвен дом, посветен на солунския чудотворец, превръща столицата в място, където властта се представя като под особена небесна закрила. В тази символика личи и държавна програма: новото царство не е само политическа алтернатива на империята, а православна власт, която се стреми да застане в реда на легитимните владетели. Между 1185 и 1197 г. българската държава още се създава, но вече се вижда нейният основен облик: царска власт в Търново, приемственост с ромейския управленски модел, местни опори в болярството, ранно укрепване на данъчната и военната организация и правна претенция, че възобновеното царство не е ново завоевание, а възстановено право.

Още в самото начало на движението на Асеневци религиозният и политическият език се преплитат така плътно, че възобновата на държавата не изглежда като обикновен бунт, а като завръщане към едно прекъснато, но не унищожено историческо съществуване. В Търново през пролетта на 1186 г. българската кауза е обявена тържествено, и това обявяване има не само държавен, но и духовен смисъл: то възражда паметта за старото царство и превръща освобождението от ромейската власт в акт с провиденциално значение. В този първоначален етап именно вярата, че промяната е съгласувана с Божията воля, дава моралната енергия на движението и му придава легитимност пред общността.

Не е случайно, че съвременният разказ за събитията извежда като важен подтик за българите знаменията, които могат да се прочетат като небесен отговор на имперската криза. Слънчевото затъмнение и падането на Солун под нормански удар създават усещане, че самият ред на света се разклаща, а византийското покровителство над земите и градовете на Балканите отслабва. В тази атмосфера религиозното съзнание търси знаци, които да осмислят политическия избор. Така църковното чувство не просто съпровожда бунта, а го обгръща с интерпретация: освобождението е представено като дело, допуснато и подсказано от Бога.

Най-яркото изражение на тази сакрална политика е култът към св. Димитър. След разорението на Солун около неговия покровител се разпространява слух, че светецът е напуснал града; именно този слух намира отзвук и в Търново, където Асеневци изграждат молитвен дом, посветен на светеца, и където се помни присъствието на негова икона. Така новият столичен център се утвърждава не само като политическо средище, а и като пространство на пренесена светиня. За ранното Второ царство това е от първостепенно значение: Търново започва да се мисли като град, който не просто се противопоставя на империята, а събира върху себе си небесната закрила, отнета на другаде.

Книжовната памет също подхранва тази възобновителна идея. В края на XI в. в българската традиция вече е записана и съхранена представа за Българското царство като историческа цел и бъдеща надежда. Тази представа не е случайна литературна украса, а формула на колективната памет: в нея миналото на царството и очакването за неговото завръщане се сливат в едно. Затова българската държавна идея в края на XII в. не започва от нула; тя стъпва върху по-стари словесни образи, върху памет за Симеоновата мощ и върху убеждението, че българите имат право не просто на автономия, а на царство в пълния смисъл на думата.

Между 1185 и 1197 г. църквата, култът към светците и книжовната памет не могат да се отделят от самия процес на държавно възстановяване. В този период още не е завършена цялата институционална уредба на духовната власт, но посоката вече е ясна: българската общност търси и политическо, и духовно освобождение от ромейското господство. Именно затова първите години на Второто царство трябва да бъдат разбрани не само чрез битките и походите, а и чрез символите, които ги съпровождат — чрез молитвения дом, през пренесения култ, през знаменията в небето и през живата памет за старото царство. Така в самото си начало новата българска държава се ражда като историческа и духовна възобнова едновременно.

Стопанският живот в годините на основаването на Второто българско царство не може да бъде отделен от самия акт на възобновата. През 1185–1197 г. държавата още се ражда в условия на война, и затова икономиката ѝ е преди всичко икономика на мобилизацията: нужно е да се изхранват дружините, да се удържат градовете, да се осигуряват проходи, да се събират хора и ресурси около новия политически център. Затова и Търново, „един град дотогава без роля в живота на българите“, се превръща не само в сцена на бунта, но и в ядро на възстановяваната власт — мястото, откъдето започва новото разпределение на труд, данък и подчинение.

В основата на тази стопанска промяна стои земята. В края на XII век българското общество остава предимно земеделско, а политическото освобождение означава и стремеж към пренареждане на земевладението: селското население, нивите, стадата и доходите от тях вече не трябва да обслужват чужда имперска администрация, а властта на новия цар. В първите години това пренареждане не е спокойно и завършено — то се извършва под натиска на непрекъснати военни действия и през постоянна несигурност. Но именно тук се вижда смисълът на възобновеното царство: не само да се отхвърли политическата зависимост, а да се върне правото българската власт да разпорежда труда и плодовете на земята.

Градът заема особено място в този процес. Търново постепенно се оформя като център, в който се събират власт, църква, занаят и обмен. Появата на „молитвен дом“ на св. Димитър показва, че градското пространство придобива нова символна и обществена плътност: то вече не е просто крепост, а средище, около което може да се организира и стопански живот. В един такъв град укреплението не е само военна мярка — то е условие за пазари, за движение на хора и стоки, за сигурност на населението и за събиране на приходи. Възстановяването на държавата следователно започва и като възстановяване на градската среда, в която властта може да стане ежедневие.

Тъкмо затова царските грамоти, макар и запазени предимно от по-късни десетилетия, са важни и за разбирането на началото. Те разкриват държава, която мисли за себе си чрез земя, служби, данъци и привилегии: чрез даряването на имоти, чрез потвърждаването на владения, чрез освобождаването от повинности или чрез определянето им, чрез закрилата на търговски и проходни места. В този смисъл грамотата не е само документ за милост; тя е инструмент за устройство на страната. От нея личи, че царската власт се стреми да овладее както селското производство, така и градския обмен, да обвърже зависимите хора с ясно определени задължения и да превърне приходите в опора на новата държавност.

Затова в годините 1185–1197 стопанството и политиката са едно и също усилие. Когато Асеневци обявяват възобновата на Българското царство, те заявяват не само право върху престола, но и право върху земята, труда и реда на доходите. В това е дълбокият смисъл на ранната им държавност: да превърнат освободителния бунт в устойчива власт, а властта — в контрол върху селото, града и събирането на богатство. Именно така бунтът в Търново се превръща в началото на нов стопански и политически строй.

Външната политика на възобновената българска държава се роди направо от балканската криза на 1185–1186 г. Разгромът на Солун от норманите, смъртта на Андроник I Комнин и узурпацията на Исаак II Ангел разтърсиха византийския свят и показаха колко нестабилна е ромейската власт. В такава обстановка бунтът на Асен и Петър не можеше да остане само местно недоволство: той веднага се превърна в война срещу империята, в която българите се стремяха да използват всяка пукнатина в противниковия ред — военна, политическа и идеологическа. Още самото излизане на двамата братя от подчинение беше белязано от сблъсъка с Константинопол, а целта им от самото начало беше да изведат българския въпрос от рамките на провинциален спор и да го превърнат в въпрос на държавно възстановяване.

Първият пряк международен ход на Асеневци се оказа не дипломатически жест, а опит за включване в ромейската военна система. Когато в Кипсела поискали служба и земя в Хемус, те се сблъскали с отказ и унижение; от този момент отношенията им с Исаак II Ангел преминали в открито противоборство. Българите започнали с бързи действия северно от Балкана, овладявайки опорни места и принуждавайки империята да воюва в неблагоприятен терен. Ответът на ромеите дошъл в поредица походи през 1186, 1187 и 1188 г., при които Исаак II лично се стремял да сломи движението, но не успял да наложи трайно подчинение. Дори когато ромейската войска стигнала дълбоко в българските земи, войната не приключила в нейна полза: след временно затишие българите отново излизали в Тракия, избирайки подвижна и изтощителна за противника тактика, а не решително полево сражение.

Към тази война Асеневци прибавили и съюзна политика. Най-важният ѝ елемент били куманите, оттатък Дунава, откъдето Иван Асен или изпратени от него хора се върнали с многобройна съюзническа войска. Тъкмо тази степна конница дала на българите нова оперативна свобода и им позволила да пренесат сраженията в Тракия, където ромеите вече не можели да разчитат нито на спокойни комуникации, нито на сигурен контрол над пространството. В същото време и Византия търсела опора в широкия балкански свят: след сътресенията от 1185 г. Исаак II Ангел сключил мир с унгарците, оженил се за дъщерята на Бела и върнал Белград и Браничево, а вероятно и Ниш. Това не било пряка българо-унгарска договореност, но ясно показвало как преразпределението на силите в Северните Балкани отваря и затваря възможности за Асеневци. Българското възстание се развивало в сянката на тези големи прегрупирания и се възползвало от тях с голяма политическа трезвост.

Не по-малко важно било, че същият общ разпад облагодетелствал и други съседи на България. Сръбският владетел Стефан Неманя използвал хаоса около 1185 г., за да утвърди независимостта на Сърбия и да разшири властта си; така сръбското отделяне от византийската орбита съвпаднало по време с българската възобнова и подсилило усещането, че старият ред на империята се разпада по целия Балкански полуостров. Българите не останали само в отбранителна позиция: когато през 1189 г. армията на Фридрих I Барбароса достигнала до Ниш, български пратеници потърсили германския император и обещали помощ срещу Исаак II Ангел. Това е важен знак, че Асен и Петър вече мислели не само като бунтовни местни водачи, а като владетели, които могат да лавират между империи, кръстоносни армии и регионални сили, търсейки признание и опора там, където това е било изгодно за възстановяването на България.

До 1197 г. тази външна политика беше направила от българската държава устойчив фактор в балканското равновесие. Войната с Византия не бе приключила с еднократна победа, а се бе превърнала в продължително съперничество, подкрепено от степни съюзи, от маневриране между съседни сили и от умело използване на чуждите кризи. Именно в това се състоеше и новото при Асеневци: България вече не се връщаше само като спомен от миналото, а като действителна политическа сила, която заставяше Византия, Унгария, Сърбия и куманите да я отчитат в собствените си сметки.

През есента на 1185 г. напрежението, натрупано дълго време, избухва. Братята Иван и Теодор-Петър отиват при византийския император Исаак II Ангел в Кипсела. Те искат да бъдат приети на служба в империята и да получат земя в Хемус (Балкана). След като им е отказано и са унижени, се връщат в района на Търново като открити водачи на бунта. От този момент движението бързо се превръща в опит за възстановяване на българската държава, а не просто в местен метеж. В Търново се формира нов политически център, укрепват се крепостите, издига се църква на свети Димитър и религиозният символ става доказателство за легитимност. Първият важен държавен акт е, че Теодор приема името Петър и поема царските знаци, с което заявява претенция за възстановена българска власт. Въпреки различията в изворите за ролята на двамата братя, още в началото е ясно, че Иван Асен е главният организатор, а Петър — публичният образ и първият цар.

Византия реагира още през 1186 г. Император Исаак II Ангел лично навлиза в българските земи, преминава през планинските проходи и достига до сърцето на въстанието, но не успява да го потуши. След преговори той се оттегля без да установи траен контрол. Това дава време на братята да укрепят властта си, да преминат Дунав и да доведат куманска конница, която им помага да се върнат в България. Така войната вече не е само защита, а и нападение. Българските сили започват да действат и в южните области през 1186 и 1187 г., нанасяйки удари там, където императорът не може да поддържа постоянен фронт. В началото на царството се оформя основната му политика: Търново е център, а севернобалканските земи служат като база за настъпление към Тракия и отвъд.

Следващият етап се характеризира с по-настъпателна българска политика и нарастваща безпомощност на Византия. През 1187 г. българските отряди вече действат в Тракия, използват гъвкави тактики, избягват големи сражения и нанасят удари край Лардея, Берое и Филипопол. Историкът Никита Хониат подчертава, че това е дело на Асен. Императорът отвръща с походи в края на 1187 и през 1188 г., когато обсажда Ловеч три месеца, пленява съпругата на Иван Асен и взема за заложник най-малкия брат Калоян, но не успява да възстанови стария ред. Неуспехът през 1188 г. е повратен момент — той показва, че възстановената българска държава е излязла от първоначалната криза и се е утвърдила като реална политическа сила. След това инициативата все повече преминава към Асеневци, а военните действия са насочени към разширяване и международно признание.

Търновската държава търси и външна подкрепа. През 1189 г., когато армията на Фридрих I Барбароса достига българските земи, Иван Асен и Петър се опитват да използват кръстоносния поход в своя полза. Те изпращат пратеници с предложение за съюз срещу Исаак II Ангел. Това не е просто случайно събитие, а част от по-широката стратегия на новото царство — да се впише в балканската дипломация и да използва кризата във Византия. В същия период империята е разклатена от вътрешни борби, а българите превръщат този хаос в своя възможност. Тежкото поражение на Исаак II в балканския проход не е само военен обрат, а и окончателно утвърждаване на българската държава като фактор, с който Константинопол трябва да се съобразява.

Вътрешно управлението през тези години се основава на двойна власт между братята. Иван Асен е главният ръководител на военните и политическите дела, докато Петър постепенно остава съвладетел в Преслав, докато Търново се превръща в истинския център на царството. Към средата на 90-те години Иван Асен е водещата фигура: през 1195 г. побеждава ромеите край Сяр, но през 1196 г. е убит от Иванко. Управлението на Петър е кратко; през 1197 г. и той е убит от заговорници. Така първият период на Второто българско царство завършва с нова династическа смяна — властта преминава към Калоян, който наследява престола и войната за пълното възстановяване на държавата.

Военният път на възстановяването започва не с голяма битка, а с отказ и унижение. В края на 1185 г. двамата братя от Търново отиват при император Исаак II Ангел в Кипсела, за да поискат служба и земя в Хемус. Императорът отказва, а когато Иван Асен настоява, е ударен по лицето по заповед на севастократор Йоан. Този инцидент превръща молбата в открит бунт. Братята се връщат в Търново и започват да събират сили, като съчетават местното недоволство с личната обида.

Оттук войната се основава на предимството на българите — планините, проходите и подвижните дружини. Търново и околните крепости се укрепват, а градът става отбранителен център на възстановяващата се власт. Въстанието не разчита само на оръжие — то черпи сила и от религиозни символи, като култа към свети Димитър, който засилва увереността, че българското дело е благословено. Северно от Дунав куманите стават важен съюзник — те допълват българските сили с лека конница, бързо придвижване и умение да водят война на изтощение, като нападат и се оттеглят, вместо да търсят директен сблъсък с тежко въоръжените ромейски части. Така още в първата фаза се оформя мобилна, гъвкава и трудна за улавяне военна стратегия.

Византия отговаря с походи, но силата на българската отбранителна система се проявява ясно. Първите имперски армии, водени от представители на династията, се сблъскват с вече укрепени позиции в Балкана. Един от пълководците попада в засада и търпи тежки загуби, а Алексий Бранас навлиза по-дълбоко в бунтовническата област, но използва войската за свои цели. Имперската армия е разкъсана от подозрения, съперничество и лични амбиции, докато българите държат височините, затварят проходите и използват природата като оръжие. Това не е еднократен щурм, а продължително изтощаване на противника, при което всяко преминаване през Балкана е рисковано и опасно.

Най-голямото изпитание идва през 1190 г., когато Исаак II Ангел предприема голям поход към България. Византийците се движат по крайбрежния път през Анхиало и Месемврия и навлизат през източните проходи, но напредват бавно и с големи усилия. Императорът се нуждае от два месеца, за да стигне до Търново. Там заварва не отворен град, а укрепени крепости с нови стени и кули, които правят столицата трудна за превземане. Обсадата не дава бърз резултат, а решаващото поражение идва в един от планинските проходи, вероятно Тревненския. Там българските войски нанасят тежък удар на ромеите; императорът едва успява да избяга и намира убежище в Берое. Победата има и политическо значение — показва, че България вече не е временна метежна област, а държава, способна да отблъсне императорска инвазия и да превърне вражеската кампания в катастрофа.

След 1190 г. войната преминава в по-широка офанзива. Българските сили навлизат в Тракия и Македония, а управлението на Иван Асен се стреми към целта от 1186 г. — освобождаване и обединение на българските земи. През 1195 г. той отново побеждава ромеите при Сяр, което показва, че войната вече не е само защита на Търново и планинските проходи, а се пренася дълбоко в имперските територии. В същата година византийският отговор продължава с армии, съюзници и контраудари. През 1196 г. конфликтът достига до сърцето на държавата — Иван Асен е убит от Иванко, Петър събира войска от Преслав и обсажда Търново, а през 1197 г. и той е убит от заговорници. Така първият военен цикъл на Второто царство завършва с победоносна, но тежко извоювана държавност — укрепена от война, съюзи и крепости, но все още уязвима от вътрешни конфликти и дворцови интриги.

Възстановяването на българската държава между 1185 и 1197 г. не е само военен и династичен акт, а бързо превръщане на въстаналата общност в царство с претенции за приемственост и законност. Още в началото властта на Асен и Петър не се възприема като временен бунт, а като възстановяване на политическия ред, прекъснат след 1018 г. Търново, което до тогава няма особена роля в българската политика, става център на новата държавност. Там българите не просто се събират, а тържествено обявяват възстановяването на царството. Първата задача на новата власт е да придаде на движението форма на държава — с център, подчинени земи, управленска воля и историческо право.

Това право се основава на идеята за „свобода“, но не като абстрактно чувство, а като политическа формула, с която се оправдава отхвърлянето на византийската власт и прекъсването на старите зависимости. В аргументите на Асеневци се вижда, че властта им не е произволна узурпация: те твърдят, че българите могат да се отделят от империята, защото управляващата я власт е несправедлива и незаконна. Така политическото действие получава и правен смисъл. Не е достатъчно да се завладее земя със сила; важно е да се обясни защо подчинението на стария господар вече не е валидно. Така се ражда ранната държавна идеология на Второто царство — отговор на въпроса кой има право да владее, командва и събира поданици.

Централната власт в този период все още се изгражда, но ясно се стреми да подражава на византийския модел, познат на българите от близо два века съжителство с империята. Новото царство не се появява на празно място; то наследява византийската административна среда и работи с нея. Това определя характера на ранната българска държава: тя възприема готови форми на управление, вместо да създава нови. Особено това важи за провинциите, където местната власт трябва да бъде подчинена на центъра в Търново, който функционира като дворец, политическа канцелария и символ на суверенитета. Така ранното царство е едновременно възстановяване и приспособяване — българската власт се утвърждава, като приема византийски практики и ги поставя в служба на новата династия.

Най-видимият признак на тази приемственост е бързото изграждане на военна и финансова организация. Още в най-ранния етап властта не се задоволява само с военни успехи, а се стреми да закрепи завоюваното чрез постоянни служби и ясна йерархия. По крепостите и в подчинените райони трябва да има войски; наред с тях са и хора, които събират данъци и следят поданиците. Така държавата се мисли като система от взаимно свързани функции: защита, данъчно събиране, контрол на стратегически места и поддържане на реда. Това е особено важно по време на войната с Византия, когато всяко завоюване трябва да стане управляема област. Затова военната и финансова страна на държавата вървят заедно и се допълват.

Болярството — аристокрацията — в този ранен период също влиза в логиката на държавното изграждане. То не е просто наследена социална прослойка, а необходим посредник между династията, войската и местното общество. Новата власт се опира на хора, които могат да служат и като опора на двора, и като проводници на волята му по места. В условията на непрекъсната война и още неукрепнала централна администрация болярските мрежи са особено важни: чрез тях царството поддържа връзка с градове, крепости и области и ги държи в зависимост. Затова ранната българска държавност не е безлична бюрократична машина, а система на лични зависимости, военна служба и призната принадлежност към царския ред. Тук личи и влиянието на византийската политическа култура: иерархията е нужна, титлите са важни, а близостта до владетеля е част от управлението.

Особено показателно е, че ранната държава изразява себе си не само чрез оръжие и данъци, а и чрез знаци на свещена легитимност. Култът към свети Димитър в Търново не е страничен епизод, а част от държавното самосъзнание на Асеневци. Построяването на молитвен дом, посветен на този светец, превръща столицата в място, където властта се представя като под небесна закрила. В тази символика се крие и държавна програма: новото царство не е само политическа алтернатива на империята, а православна власт, която иска да се нареди сред легитимните владетели. Между 1185 и 1197 г. българската държава още се създава, но вече се вижда нейният облик: царска власт в Търново, приемственост с византийския модел, местни опори в болярството, ранно укрепване на данъчната и военната организация и правна претенция, че царството не е ново завоевание, а възстановено право.

Още в началото на движението на Асеневци религията и политиката са толкова преплетени, че възстановяването на държавата не изглежда като обикновен бунт, а като връщане към прекъснато, но не унищожено историческо съществуване. През пролетта на 1186 г. в Търново българската кауза е обявена тържествено, като това има не само държавен, но и духовен смисъл. Обявяването възражда паметта за старото царство и превръща освобождението от византийската власт в акт с божествено значение. В началото именно вярата, че промяната е съгласувана с Божията воля, дава морална сила на движението и му придава легитимност пред народа.

Не е случайно, че съвременните разкази изтъкват знамения, които могат да се тълкуват като небесен отговор на кризата в империята. Слънчевото затъмнение и падането на Солун под норманите създават усещане, че световният ред се разклаща, а византийското покровителство над Балканите отслабва. В тази обстановка религиозното съзнание търси знаци, които да обяснят политическия избор. Така църковното чувство не просто съпровожда бунта, а го обгръща с тълкуване: освобождението е дело, допуснато и подсказано от Бога.

Най-яркото проявление на тази свещена политика е култът към свети Димитър. След разорението на Солун около неговия покровител се разпространява слух, че светецът е напуснал града. Този слух достига и до Търново, където Асеневци изграждат молитвен дом, посветен на светеца, и където се пази негова икона. Така новият столичен център се утвърждава не само като политическо средище, а и като място с пренесена светиня. За ранното Второ царство това е от първостепенно значение: Търново започва да се възприема като град, който не просто се противопоставя на империята, а носи небесната закрила, отнета другаде.

Книжовната традиция също подкрепя идеята за възобновяване. В края на XI век в българската памет вече е записана представа за Българското царство като историческа цел и надежда за бъдещето. Тази представа не е случайна украса, а формула на колективната памет: в нея миналото на царството и очакването за неговото завръщане се сливат. Затова българската държавна идея в края на XII век не започва от нулата; тя стъпва върху по-стари образи, спомен за Симеоновата мощ и убеждението, че българите имат право не само на автономия, а на пълно царство.

Между 1185 и 1197 г. църквата, култът към светците и книжовната памет са неразделна част от процеса на възстановяване. В този период духовната власт още не е напълно организирана, но посоката е ясна: българската общност търси и политическо, и духовно освобождение от византийското господство. Затова първите години на Второто царство трябва да се разбират не само чрез битките и походите, а и чрез символите — молитвения дом, пренесения култ, знаменията в небето и живата памет за старото царство. Така новата българска държава се ражда като историческо и духовно възраждане едновременно.

Икономическият живот в годините на основаването на Второто българско царство е неразделен от самия акт на възстановяване. През 1185–1197 г. държавата се ражда в условия на война, затова икономиката ѝ е преди всичко икономика на мобилизация — нужно е да се изхранват войските, да се удържат градовете, да се пазят проходите и да се събират хора и ресурси около новия политически център. Затова Търново, до тогава град без особена роля за българите, се превръща не само в сцена на бунта, но и в ядро на възстановяваната власт — мястото, откъдето започва новото разпределение на труда, данъците и подчинението.

В основата на тази стопанска промяна стои земята. В края на XII век българското общество е предимно земеделско, а политическото освобождение означава и стремеж към пренареждане на земевладението. Селяните, нивите, стадата и доходите вече не трябва да обслужват чужда имперска администрация, а властта на новия цар. В началото това пренареждане не е спокойно и завършено — то се извършва под натиска на непрекъснати военни действия и постоянна несигурност. Но именно тук се крие смисълът на възобновеното царство: не само да се отхвърли политическата зависимост, а да се върне правото на българската власт да разпорежда с труда и плодовете на земята.

Градът заема особено място в този процес. Търново постепенно се оформя като център, където се събират власт, църква, занаяти и търговия. Появата на „молитвен дом“ на свети Димитър показва, че градското пространство придобива нова символна и обществена плътност — вече не е просто крепост, а място, около което може да се организира и стопански живот. В такъв град укрепленията не са само военна мярка — те са условие за пазари, движение на хора и стоки, сигурност на населението и събиране на приходи. Възстановяването на държавата започва и като възстановяване на градската среда, където властта става част от ежедневието.

Затова царските грамоти, макар че са запазени главно от по-късни времена, са важни за разбирането на началото. Те показват държава, която мисли за себе си чрез земя, служби, данъци и привилегии — чрез даряване на имоти, потвърждаване на владения, освобождаване от повинности или определяне на задължения, чрез закрила на търговски и проходни места. Грамотата не е само документ за милост, а инструмент за устройството на страната. От нея личи, че царската власт иска да контролира както селското производство, така и градския обмен, да обвърже зависимите хора с ясни задължения и да превърне приходите в опора на новата държавност.

Затова през 1185–1197 г. стопанството и политиката са едно и също усилие. Когато Асеневци обявяват възстановяването на Българското царство, те заявяват не само право върху престола, а и върху земята, труда и реда на доходите. В това е дълбокият смисъл на ранната държавност — да превърнат освободителния бунт в устойчива власт, а властта — в контрол върху селото, града и събирането на богатство. Така бунтът в Търново става началото на нов стопански и политически ред.

Външната политика на възстановената българска държава се ражда от балканската криза на 1185–1186 г. Разгромът на Солун от норманите, смъртта на Андроник I Комнин и узурпацията на Исаак II Ангел разтърсват византийския свят и показват колко нестабилна е ромейската власт. В тази обстановка бунтът на Асен и Петър не може да остане просто местно недоволство — той веднага се превръща в война срещу империята, в която българите използват всяка пукнатина в противниковия ред — военна, политическа и идеологическа. Още самото излизане на двамата братя от подчинение е белязано от сблъсък с Константинопол, а целта им от самото начало е да превърнат българския въпрос от провинциален спор в държавно възстановяване.

Първият им международен ход не е дипломатически жест, а опит да влязат в ромейската военна система. Когато в Кипсела искат служба и земя в Хемус, получават отказ и унижение. Оттогава отношенията им с Исаак II Ангел стават открито враждебни. Българите бързо действат северно от Балкана, овладяват опорни места и принуждават империята да воюва в труден терен. Византия отвръща с походи през 1186, 1187 и 1188 г., когато императорът лично се опитва да потуши движението, но не успява да наложи трайно подчинение. Дори когато ромейската армия навлиза дълбоко в българските земи, войната не приключва в нейна полза. След кратко затишие българите отново излизат в Тракия, използвайки подвижна тактика, която изтощава противника, вместо да търсят решителна битка.

Към тази война Асеневци добавят и съюзна политика. Най-важният им съюзник са куманите оттатък Дунав, от където Иван Асен или негови представители се връщат с многобройна войска. Тази степна конница дава на българите нова свобода и им позволява да пренесат сраженията в Тракия, където ромеите вече не могат да разчитат на спокойни комуникации и сигурен контрол. В същото време Византия търси опора в региона: след сътресенията от 1185 г. Исаак II Ангел сключва мир с Унгария, оженва се за дъщерята на унгарския крал Бела и връща Белград, Браничево и вероятно Ниш. Това не е пряка българо-унгарска сделка, но ясно показва как преразпределението на силите в Северните Балкани отваря и затваря възможности за Асеневци. Българското въстание се развива в сянката на тези големи прегрупирания и се възползва от тях с голяма политическа мъдрост.

Не по-малко важно е, че същият разпад облагодетелства и други съседи на България. Сръбският владетел Стефан Неманя използва хаоса около 1185 г., за да утвърди независимостта на Сърбия и да разшири властта си. Така сръбското отделяне от византийската орбита съвпада по време с българската възобнова и подсилва усещането, че старият ред на империята се разпада из целия Балкански полуостров. Българите не остават само в отбранителна позиция: когато през 1189 г. армията на Фридрих I Барбароса достига Ниш, български пратеници търсят германския император и обещават помощ срещу Исаак II Ангел. Това показва, че Асен и Петър вече мислят не само като бунтовни местни водачи, а като владетели, които могат да лавират между империи, кръстоносни армии и регионални сили, търсейки признание и подкрепа там, където това е изгодно за възстановяването на България.

До 1197 г. тази външна политика прави българската държава стабилен фактор в балканското равновесие. Войната с Византия не приключва с еднократна победа, а се превръща в продължително съперничество, подкрепено от степни съюзи, маневриране между съседни сили и умело използване на чуждите кризи. В това е новото при Асеневци: България вече не е само спомен от миналото, а реална политическа сила, която заставя Византия, Унгария, Сърбия и куманите да я отчитат в собствените си сметки.

През 1185 г. двама братя, Иван и Теодор-Петър, искат от византийския император Исаак II земя и служба, но получават отказ и обида. Това води до бунт и създаване на нова българска държава със столица Търново. Теодор приема името Петър и става първи цар, а Иван Асен е главният организатор и военен водач.

Византия се опитва да потуши въстанието с няколко военни похода, но не успява. Българите укрепват крепостите си, привличат кумански съюзници и започват да нападат и византийски територии в Тракия. През 1195 г. Иван Асен побеждава византийците при Сяр, но скоро след това е убит. Петър управлява кратко и също е убит, след което властта преминава на Калоян.

Новата българска държава се гради върху приемственост с византийските управленски модели. Търново става политически и религиозен център, като храмът на св. Димитър символизира божествена подкрепа. Властта се основава на военна сила, събиране на данъци и контрол над земята и градовете. Болярите са важни помощници на царя и връзка с местните общности.

Религията и култът към св. Димитър са ключови за легитимността на новото царство. Българите вярват, че Бог подкрепя тяхната кауза, а паметта за старото царство вдъхва надежда за възраждане.

Икономиката е предимно земеделска и се организира така, че да поддържа войската и градовете. Търново се развива като център на властта, търговията и религията.

Външната политика е активна. Българите използват кризи във Византия и търсят съюзи, като с куманите и дори с кръстоносците на Фридрих Барбароса. Те успяват да се наложат като важна сила на Балканите и да променят политическото равновесие в региона.