♚ Петър IV (Теодор-Петър)

Петър IV, чието кръстно име било Теодор, е най-възрастният от тримата братя Асеневци — преди Иван Асен I и Калоян. Изворите не съобщават кога е роден, какво образование е получил и какъв е бил животът му преди въстанието. Той и Иван Асен произлизали от укрепналата местна аристокрация в Паристрион — областта между Стара планина и долния Дунав, — а Търново вероятно било средището на тяхната власт. Известни са и две техни сестри, но имената им не са запазени в предоставените сведения. Византийски и латински автори трайно свързват двамата по-големи братя с възстановяването на Българското царство, макар че ролите им се представят различно: Никита Хониат познава именно Петър като първоначално коронования владетел, докато българската традиция изтъква преди всичко Иван Асен като освободител и действащ ръководител.

Непосредственият повод за въстанието през 1185 г. бил извънредният данък, наложен от император Исаак II Ангел във връзка с неговата сватба. Според Никита Хониат Теодор и Иван Асен се явили при императора с искане да бъдат приети на служба и да получат земя; не е сигурно дали са търсели военна служба, или включване в прониарския ред. Искането било отхвърлено, а по-дръзкият Иван Асен бил ударен по лицето по заповед на севастократор Йоан. Хониат и следващият го Теодор Скутариот поставят това унижение в началото на открития бунт, но самият Хониат признава, че „мизите“ вече обмисляли въстание и само били насърчени от братята. Следователно личният конфликт с двора бил катализатор, а не единствена причина: зад движението стояли данъчно недоволство, стопански тежести и стремеж към възстановяване на собствена държавност.

Политическата подготовка на въстанието била свързана с превземането и разграбването на Солун от сицилианските нормани на 24 август 1185 г. Катастрофата на втория град на Империята била представена като доказателство, че Бог е оттеглил покровителството си от ромеите. Асеневци разпространили мълвата, че св. Димитър — вековният закрилник на Солун — е напуснал града и е дошъл в Търново, за да помага на българите. Никита Хониат свидетелства за издигнат там молитвен дом на светеца, а Теодор Валсамон — за присъствието на негова икона. Така религиозният култ осигурил на въстанието образ на богоугодно дело, а новият храм станал сцена на държавното възстановяване. Общата хронология поставя началото на царуването на Петър в 1185 г.; част от изследователската реконструкция отнася тържественото му провъзгласяване в Търново към ранната пролет на 1186 г., поради което точният момент на отделните церемонии остава спорен.

При възцаряването Теодор съзнателно приел името Петър — името на канонизирания цар Петър I от X век. Хониат съобщава, че той увенчал главата си със златен венец и обул пурпурни, тоест червени царски обувки; Скутариот добавя, че се нарекъл „цар на българите“. Изборът на име и инсигнии превръщал провъзгласяването му не просто в избор на въстанически вожд, а в демонстрация на приемственост с Първото българско царство. Въстаниците се насочили към Велики Преслав — старата столица на Симеон и мястото, където според историческата памет той „приел царството“, — но стените и византийският гарнизон издържали и обсада не била предприета докрай. След неуспеха Асеневци утвърдили естествено укрепения Търново за свой престолен център, усилили укрепленията му и го свързали със св. Димитър. Поради късното първо изрично споменаване на Търново като столица това възстановяване е донякъде реконструктивно, но съвпадението между храма и мястото на коронацията го прави убедително.

В края на 1185 или в първите дни на 1186 г. Исаак II Ангел започнал военен отговор. През 1186–1188 г. срещу въстаниците действали самият император и византийски военачалници като севастократор Йоан Ангел Дука, кесар Йоан Кантакузин и Алексий Врана, макар редът на отделните походи да се оспорва. Българите вече владеели градчета и селища северно от Хемус, а техни отряди преминавали Балкана към Тракия, където плячкосвали и привличали нови привърженици. Под натиска на превъзхождащата императорска войска братята се насочили към Дунав. В този момент вероятно възникнало и първото сериозно тактическо разногласие помежду им: според една възстановка Петър се съгласил временно да прекрати войната и да управлява освободените севернобългарски земи от името на Исаак II, докато Иван Асен останал непримирим и подготвял продължаване на борбата. Самите свидетелства не позволяват това споразумение и неговите условия да бъдат възстановени напълно сигурно.

За 1187 г. откъсите не отделят самостоятелно действие на Петър, но войната с Византия продължавала и движението оцеляло въпреки императорските походи. През 1188 г. бил сключен договор, след който най-малкият брат Калоян бил изпратен като заложник в Константинопол. Предоставените сведения не дават пълния текст на договора и не позволяват да му се приписва изрично византийско признаване на българската независимост или на царската титла. Практически обаче споразумението показвало, че Империята не е успяла да унищожи новата власт северно от Стара планина. Петър запазил царското име и инсигниите, а Иван Асен постепенно се наложил като главния организатор и военен ръководител. Така възникнало характерното за първото десетилетие на възстановената държава двувластие: при официални прояви братята стояли редом, но при описанието на конкретни действия изворите най-често поставят Иван Асен начело.

През 1189 г. преминаването на Третия кръстоносен поход открило пред Асеневци възможност за мащабна дипломатическа комбинация. Докато армията на Фридрих I Барбароса пребивавала в Ниш, български пратеници предложили помощ срещу Исаак II. Второ посолство, изпратено в Адрианопол, обещало на германския император войска от 40 000 души, ако той положи върху главата на Петър — наричан в латинските извори Калопетър — „императорската корона на гръцкото кралство“. Искането е засвидетелствано от два независими западни извора и показва, че Петър не търсел просто потвърждение като местен княз. Асеневската програма възраждала Симеоновата идея за българско царство, способно да оспорва византийското имперско наследство. Хронистите на похода отбелязват, че братята владеели „по-голямата част от България“ и земите край Дунав до неговото устие. Не е засвидетелствано Фридрих да е извършил исканата коронация, но самото предложение разкрива необичайно високите претенции на Петър и възстановената държава.

През 1190 г. Исаак II предприел нов голям поход, завършил с разгрома на византийската армия в Тревненския проход. Предоставените сведения не определят личното участие на Петър в сражението и не позволяват победата да му бъде приписана като самостоятелен военачалник; активното командване в тази фаза обикновено се свързва с Иван Асен. Поражението на императора обаче било решаващо за общото дело на двамата братя, защото отстранило непосредствената опасност от унищожаване на възстановеното царство. От 1190–1191 г. нататък ролята на Петър в ежедневното управление видимо намалявала. Той се установил в апанажно владение с център Велики Преслав и областта около старата столица, наричана по-късно „Петрова земя“, като запазил външните белези на царската власт. Това не било формално сваляне: двувластието продължило, но Иван Асен държал държавното кормило, докато Петър представлявал династическата приемственост и контролирал важен източен дял на царството.

За 1191 г. няма отделно засвидетелствана лична акция на Петър. Към 1192–1193 г. обаче резултатът от съвместното управление вече бил очевиден: Никита Хониат говори за България като за царство, обхващащо части от Тракия и Македония и значителни области северно от Дунав, със собствен цар и архиепископ. Това положение не зависело от формално външно признание, макар Византия да продължавала да разглежда отделянето като вътрешна „апостасия“. Именно около тези години някои изследователи поставят словото на Георги Торник, в което Иван Асен продължава борбата, а Петър се помирява с Исаак II; други смятат, че описаната ситуация всъщност отразява кризата от 1186 г. Затова не може уверено да се твърди, че през 1193 г. е настъпил нов и окончателен разрив между братята. По-сигурно е, че Петър вече действал предимно от Преславската област, без да се отказва от царския сан.

През около 1194 г. в борбата срещу Империята се включил и Добромир Хриз, наричан в славянска среда Хърс. Той първоначално служел на Византия срещу Петър и Асен, но бил пленен от българите и след като се съгласил да смени страната, бил освободен. По-късно се утвърдил в важната крепост Струмица и разширил властта си над околните земи, населени с българи и власи. Това е косвено свидетелство за разрастването на асеневската мрежа от съюзници, но изворът не приписва на Петър лично пленяването или действията при Струмица. През 1195 г. Иван Асен разбил ромеите при Сяр. И тук Петър не е назован като командващ; победата принадлежи към общото укрепване на царството, но оперативното ръководство било в ръцете на по-младия брат. Тъкмо това различие между запазеното достойнство на Петър и военната активност на Иван Асен обяснява защо съвременните византийци често наричат първия цар, а по-късната българска памет поставя втория на първо място.

Църковната политика била неотделима от възстановяването на царството. По данни от по-късни писма на търновския архиепископ Василий до папа Инокентий III и на охридския архиепископ Димитър Хоматиан, видинският митрополит и още двама епископи интронизирали Василий първо като епископ на Търново, а след това като архиепископ на България; последвала официалната коронация на Петър. Така още през началния период били изградени основните символи на държавата: цар, самостоятелен църковен глава, столица и зараждащ се управленски апарат. По-късното изречение, цитирано от Калоян — „царство без патриарх не бива“ — показва идеала за равновесие между царска и върховна църковна власт, но при Петър сигурно засвидетелстваният сан е архиепископски, не признат отвън патриаршески. Не са запазени в представените извори закони, административни разпореждания, грамоти или надписи на Петър, поради което конкретната му вътрешна политика не може да бъде възстановена отвъд двувластието, Преславския апанаж и участието му в изграждането на държавно-църковния модел.

Също толкова оскъдни са сведенията за стопанската му политика. Данъчната тежест от 1185 г. е добре засвидетелствана като повод за въстанието, а походите в Тракия включвали плячкосване и вероятно прекъсвали земеделието и местния обмен, но не са известни конкретни данъчни реформи, търговски договори, пристанищни привилегии или мерки за земевладението, издадени от Петър. Не бива към неговото управление да се пренасят сведенията за черноморската търговия и засиленото монетосечене при Теодор Светослав около 1300 г., съдържащи се в някои от предоставените откъси; те се отнасят до съвсем друга епоха. Англоезичният труд на Джон Файн поставя началото на редовното българско царско монетосечене при Иван II Асен. Следователно предоставеният материал не засвидетелства монети на Петър IV и не позволява да се описват техни номинали, изображения или надписи. Това мълчание не доказва само по себе си пълна липса на парично обращение, а единствено липса на сигурно приписано на Петър монетосечене.

Решителното изпитание настъпило през 1196 г., когато боляринът Иванко убил Иван Асен I. Заговорниците овладели Търново и очаквали помощ от император Алексий III Ангел, за да подчинят цяла Мизия. Петър напуснал относителната си отдалеченост от централното управление и реагирал бързо. По оскъдните сведения на Никита Хониат може да се заключи, че той обсадил престолния град, в който се бил укрепил Иванко, но не пристъпил към пряк щурм. Предпазливостта дала резултат и поради нежеланието или неспособността на Византия да изпрати навреме действена помощ. Иванко и най-близките му привърженици избягали в Константинопол, а според Хониат „властта над мизите отново минала изцяло в ръцете на Петър“. Този успех е най-ясно засвидетелстваното му самостоятелно политическо действие: без известна голяма битка той запазил Търново и предотвратил разпадането на едва укрепналото царство.

След възстановяването на властта през 1196 г. Петър привлякъл Калоян като „помощник в държавните дела и участник в управлението“. Това отново възпроизвеждало модела на двувластие, използван преди между Петър и Иван Асен. Теодор Скутариот единствен твърди, че Петър и по-малкият му брат с всички сили опустошавали ромейските земи, докато Хониат подчертава, че никой от ромеите не му се противопоставил. Самостоятелното му върховно управление било твърде кратко, за да остави по-подробно документирана програма. През 1197 г. Петър отстъпил престола на Калоян, но скоро след това бил убит. Хониат съобщава, че бил пронизан с меч от свой сънародник; в друга традиция убийството е приписано на негов роднина. Името на извършителя, точната дата, мястото и непосредственият мотив не са известни. Смъртта му повторила съдбата на Иван Асен и показала колко силни оставали вътрешните болярски напрежения в младата държава.

Няма сигурни сведения Петър да е имал съпруга или деца. Това не позволява да бъде обявен със сигурност нито за неженен, нито за бездетен; изворите просто мълчат. Известното му семейство се състои от братята Иван Асен I и Калоян и от две сестри с незапазени в предоставения материал имена. След убийството му властта преминала към Калоян, вече включен в управлението и посочен като негов приемник. За този ранен етап липсва ясно установен ред за наследяване на престола: не е доказано строго първородство, нито изключително право на синовете на предходния цар. Патримониалното разбиране за властта, принадлежността към рода и фактическата способност да се овладеят Търново, войската и болярската подкрепа действали едновременно. Поради това не може да се твърди, че Калоян е наследил Петър вследствие на липса на негови синове; сигурно е само, че именно най-малкият брат поел царството през 1197 г.

Образът на Петър е изграден от противоречиви и неравномерни извори. Най-близък до събитията е Никита Хониат, следван и преработван от Теодор Скутариот и Ефрем; латинските Historia peregrinorum и Ансберт го познават като Калопетър и пазят сведенията за преговорите с Фридрих Барбароса. Българският „Синодик“, поменниците и приписката към среднобългарския превод на хрониката на Константин Манасий поставят Иван Асен на първо място или оставят Петър в сянка; Георги Акрополит също почти не го включва в разказа си. Писмата на Василий и Димитър Хоматиан помагат за реконструкцията на църковното устройство, но не са съвременен подробен летопис. Тъкмо разминаването между коронования Петър и действащия Иван Асен обяснява различните традиции. Историческото значение на Петър IV остава основополагащо: с царското име, инсигниите, коронацията в Търново, обръщането към Преслав и имперската дипломация от 1189 г. той олицетворил приемствеността с Първото българско царство, а през 1196 г. лично спасил възстановената държава от опита на Иванко да я завладее.