1.Завоеванието от 1018 г.
След трагичната 1018 г., когато Василий II окончателно покорява България, византийската политика се основава на идеологията за възстановяване на единството на империята и ликвидиране на всякакви опити за отцепване. Българските земи са интегрирани в провинциалната система на Византия като тема България, управлявана от военни управители с титли като стратег, дук и катепан, със седалище в Скопие. Василий II започва своите кампании от най-уязвимите източни и северозападни територии, като постепенно установява византийска администрация и военна власт, съпроводена с преместване на местното население и заселване на ромейски колонисти.
Въпреки формалното подчинение, българите не приемат лесно византийското владичество. След смъртта на цар Самуил и краткото управление на сина му Гаврил Радомир, започват въстания и опити за възстановяване на българската държавност. Управителите на българските градове като Сирмиум и Белград организират бунтове, но те са потушени от ромейските войски. Борбата за независимост продължава повече от десетилетие, като в началото на XII век се появяват нови центрове на съпротива, например в Тесалия с град Лариса.
Византийската власт се опитва да съхрани българските институции, като запазва данъчната система и признава определени права на Българската църква, но същевременно ликвидира българската патриаршия и пленява членовете на българската династия. Тържествата по повод окончателното покоряване на България, включително триумфалното влизане на Василий II в Константинопол с пленените български владетели и царици, символизират края на българската независимост.
2.Византийско управление
В същото време византийската администрация в българските земи се развива, като управителите на темата България са редуващи се стратези, дукове и катепани, които управляват с военна и гражданска власт. Въпреки това, местните български фамилии като комитопулите намират място във византийската аристокрация. Византийската власт също се сблъсква с нови предизвикателства в региона, включително съпротивата на съседни народи като сърбите, които поддържат свои владетели и често се бунтуват срещу империята.
3.Отслабване на властта
През XII век, под управлението на император Мануил I Комнин, Византия възстановява контрола си над Балканите, включително България и Македония, които са разделени на няколко теми. Въпреки това, местните владетели и аристократи, като сръбския династичен род на Неманичите, започват да консолидират властта си и да търсят по-голяма автономия. Сърбия преминава през период на вътрешни борби и въстания, като Неманя успява да установи своята власт с подкрепата на Византия, но и в условията на постоянни конфликти с империята и съседните държави.
Този период е белязан от сложна динамика между централизация и децентрализация, между византийска интеграция и местна съпротива, която подготвя почвата за възраждането на българската държавност след 1185 г. и за промените в политическата карта на Балканите през следващите десетилетия.
След трагичната 1018 г., когато Василий II окончателно покорява България, византийската политика се води от идеята да се възстанови единството на империята и да се премахне всяка опасност от отделяне. Българските земи са включени в провинциалната система на Византия като тема България — тоест област, управлявана по военен и административен начин. Начело стоят военни управители с титли като стратег, дук и катепан, а центърът е в Скопие. Василий II започва походите си от най-слабо защитените източни и северозападни области. Постепенно там се налагат византийска власт и управление, а това върви заедно с местене на население и заселване на ромейски колонисти.
Макар България формално да е подчинена, българите не приемат лесно византийската власт. След смъртта на цар Самуил и краткото управление на сина му Гаврил Радомир започват въстания и опити да се върне българската държава. Управителите на градове като Сирмиум и Белград вдигат бунтове, но ромейските войски ги потушават. Борбата за независимост продължава повече от десет години. В началото на XII век се появяват нови огнища на съпротива, сред които е и Тесалия с град Лариса.
Византийската власт се стреми да запази част от старите български институции. Тя оставя данъчната система и признава някои права на Българската църква. Но в същото време премахва българската патриаршия и пленява членовете на българската династия. Празненствата по случай окончателното покоряване на България, включително тържественото влизане на Василий II в Константинопол с пленените български владетели и царици, показват края на българската независимост.
Едновременно с това византийската администрация в българските земи се укрепва. Управителите на тема България се сменят помежду си като стратези, дукове и катепани, които имат и военна, и гражданска власт. Въпреки това някои местни български родове, като комитопулите, намират място във византийската аристокрация. Империята среща и нови трудности в района. Сред тях е съпротивата на съседни народи, включително сърбите, които имат свои владетели и често се надигат срещу империята.
През XII век, при император Мануил I Комнин, Византия отново засилва контрола си над Балканите, включително над България и Македония, които са разделени на няколко теми. Но местните владетели и аристократи, сред които и сръбският династичен род на Неманичите, започват да съсредоточават властта в свои ръце и да търсят по-голяма самостоятелност. Сърбия минава през време на вътрешни борби и въстания. Неманя успява да наложи властта си с подкрепата на Византия, но това става в условия на постоянни конфликти с империята и със съседните държави.
Този период показва сложна борба между по-силна централна власт и местни сили, както и между византийското обединяване и местната съпротива. Именно това подготвя почвата за възраждането на българската държавност след 1185 г. и за промените в политическата карта на Балканите през следващите десетилетия.
След 1018 г. Василий II покорява България. Византия превръща българските земи в своя област със средищe в Скопие. Там изпраща военни управители. Част от местното население е преместено, а на негово място идват нови заселници.
Българите не се примиряват. След смъртта на Самуил и краткото управление на Гаврил Радомир избухват бунтове. В Сирмиум и Белград има опити за съпротива, а по-късно и край Лариса в Тесалия. Византия запазва данъците и част от правата на българската църква, но премахва българската най-висша църковна власт и отвежда владетелите като пленници в Константинопол.
През XII век Мануил I Комнин за известно време затвърждава византийската власт на Балканите. Но местни владетели, като Неманичите в Сърбия, търсят повече свобода. Дългата борба между Византия и местните хора подготвя възраждането на българската държава след 1185 г.
Ключови събития
- 11018 г. — Василий II завършва покоряването на България; страната е включена във Византия като тема България, а Охридската архиепископия е запазена автокефална, но подчинена на императора
- 21040–1041 г. — Въстание на Петър Делян, внук на цар Самуил, провъзгласен за цар в Белград; за кратко освобождава голяма част от западните земи, преди да бъде предаден и ослепен
- 31048–1053 г. — Печенежки нашествия опустошават североизточните български земи по Дунав
- 41072 г. — Въстание на Георги Войтех в Македония; Константин Бодин е провъзгласен за цар в Скопие, но бунтът е потушен от Византия
- 51091 г. — Битка при Левунион; Алексий I Комнин с помощта на куманите унищожава печенегите в българските предели
- 6около 1111 г. — Осъждането и изгарянето на богомилския водач Василий Врач в Константинопол
- 71147 г. — Втори кръстоносен поход преминава през българските земи
- 81185 г. — Норманите разграбват Солун; над българските земи расте недоволството от данъчния гнет на Исаак II Ангел
- 91185 г. — Избухва въстанието на братята Асен и Петър край Търново, което слага край на 167-годишното византийско владичество