Разделяне на царството (1355–1371)
Периодът 1355–1371 г. в историята на Второто българско царство е време на политическо разделение и нарастваща външна заплаха, особено от османските турци. След смъртта на цар Иван Александър през 1371 г. царството се разпада на няколко самостоятелни владения, а османското настъпление започва да променя баланса на силите на Балканите.
След смъртта на цар Иван Александър през 17 февруари 1371 г., Второто българско царство навлиза в период на политическо разделение и упадък. Властта се разделя между неговите синове и други местни владетели, като цар Иван Шишман наследява Търновското царство, а Иван Срацимир управлява Видинското царство. Това разделение ослабва централната власт и улеснява външните заплахи.
През този период османските турци засилват своето присъствие на Балканите. След като през 1352 г. стъпват на полуострова, те постепенно завладяват ключови градове като Димотика (1359–1361 г.) и Адрианопол (1368–1369 г.). Турската експанзия достига и до българските територии, като след битката при Черномен на 26 септември 1371 г. османците налагат васално подчинение над цар Иван Шишман. Този васалитет е свързан с тежки условия, включително жертвоприношението на царската сестра Кера Тамара, което символизира политическата зависимост на България от султан Мурад I.
В същото време Видинското царство преживява унгарска окупация между 1365 и 1369 г., когато унгарските войски превземат Видин и установяват контрол над региона. След продължителни военни действия и дипломатически преговори, включително намесата на византийския император Йоан V Палеолог и похода на граф Амедей VI Савойски по българското Черноморие през 1366 г., унгарците са принудени да се оттеглят, а Иван Срацимир възстановява властта си във Видин.
Вътрешнополитическата ситуация е усложнена от съществуването на няколко самостоятелни владения, сред които добруджанският деспот Добротица, който укрепва позициите си и се превръща в значим международен играч. Той поддържа тесни връзки с Венеция и Генуа и разширява владенията си, като се отдалечава от влиянието на Търновското царство след смъртта на Иван Александър.
Църковният живот също отразява политическите разделения. През 1361 г. Вселенският патриарх Калист отправя обвинения към Търновската патриаршия за неспазване на каноните, което показва стремежа на Константинопол да наложи своята власт над българската църква. Въпреки това Търновската патриаршия се държи независимо и не отговаря на претенциите, което свидетелства за църковната автономия на България в този период.
Турската заплаха става все по-реална и осезаема. След битката при Черномен турците започват да завладяват български земи на юг от Стара планина, докато цар Иван Шишман се оттегля на север от планината. Въпреки васалитета, който е наложен на българския цар, османското настъпление не спира, а България губи контрол над значителни територии. Този период бележи началото на края на Второто българско царство като независима сила на Балканите.
В заключение, периодът 1355–1371 г. е време на политическа фрагментация, външни нашествия и дипломатически опити за съхранение на остатъците от българската държавност. Въпреки усилията на цар Иван Александър и неговите наследници, България не успява да се противопостави ефективно на нарастващата османска заплаха и на съседните сили, което води до постепенния упадък на царството.
Ключови събития
- 11359–1361 г. — Османците завладяват Димотика
- 21365–1369 г. — Унгарско господство над Видинското царство
- 31366 г. — Поход на граф Амедей VI Савойски по българското Черноморие
- 41368–1369 г. — Османците завладяват Адрианопол
- 517 февруари 1371 г. — Смърт на цар Иван Александър
- 626 септември 1371 г. — Битката при Черномен и налагане на васалитет над цар Иван Шишман
- 71371 г. — Иван Шишман става васал на султан Мурад I
- 81371 г. — Възстановяване на Видинското царство след унгарската окупация