♚ Иван Александър

Иван Александър произхождал от Шишмановия род, но по майчина линия принадлежал към престижната Асенева династична традиция и последователно прибавял името Асен към владетелското си име. Той бил син на деспот Срацимир и Кера Петрица, сестра на цар Михаил III Шишман, следователно сестрин син на този владетел. Сред неговите братя и сестри изворите и генеалогичните изследвания поставят Елена Българска, Йоан Комнин Асен, Михаил Асен Срацимиров, Драгушин, Теодора Срацимирова и други членове на разклонения царски род. За рождената му дата и ранното му образование няма сигурни сведения. Преди 1331 г. той вече носел високото достойнство деспот и управлявал Ловешката област като апанажно владение, което го нареждало сред най-влиятелните боляри. Участието му в битката при Велбъжд на 28 юли 1330 г. го поставило непосредствено в кризата, породена от поражението и смъртта на Михаил III Шишман.

След Велбъжд сръбският крал Стефан Урош III Дечански наложил на търновския престол Иван Стефан, син на Михаил III Шишман и Ана-Неда. Новият цар управлявал само седем-осем месеца и зависел от просръбската групировка в столицата. Междувременно Андроник III Палеолог нарушил сключения с Михаил Шишман „здрав и вечен мир и съюз“ и завладял Анхиало, Месемврия, Айтос, Ктения, Русокастро и Ямбол. Така България едновременно се изправила срещу византийски натиск на югоизток, засилена Сърбия на запад и вътрешно разделение между привържениците на Иван Стефан и Асеневата партия, чийто естествен кандидат бил Иван Александър. Видинският владетел Белаур, близък родственик на покойния цар, се превърнал в средоточие на съпротивата срещу бъдещия търновски владетел.

През пролетта на 1331 г. протовестиарият Раксин и логотетът Филип повели недоволните от сръбското влияние боляри. Ана-Неда и Иван Стефан били принудени да напуснат България, а събранието на висшите „динати“ избрало Иван Александър за цар. Йоан Кантакузин представя бъдещия владетел като по-скоро пасивен получател на короната, но тази картина не е безспорна: напълно възможно е Иван Александър да е организирал преврата, като съзнателно оставил Филип и Раксин на преден план. Сваленият Иван Стефан първоначално намерил убежище в Сърбия, а след промяната на властта там през 1332 г. заминал с майка си за Дубровник. Възкачването на Иван Александър било сравнително леко, но новият цар трябвало незабавно да неутрализира Белаур във Видин и да възстанови загубения след Велбъжд международен престиж на Търново.

Първият голям успех на Иван Александър бил постигнат срещу Византия. След кампаниите от 1331–1332 г. решителното сражение станало при крепостта Русокастро на 18 юли 1332 г. Българската войска, подпомогната от татарски конници, победила армията на Андроник III Палеолог; татарите първоначално били наети във връзка с борбата срещу Белаур, но се явили на югоизточния фронт. Победата позволила на царя да възстанови българската власт над голяма част от наскоро загубеното Поморие и тракийските крепости. „Похвалното слово“ в Песнивеца от 1337 г. слави завладяването на Несебър и цялото Поморие и представя победения император като попаднал в ръцете на царя, но този текст е дворцов панегирик и неговите хиперболи не бива да се приемат буквално. Русокастренският мир бил скрепен с уговорка за брак между престолонаследника Михаил Асен и Мария-Ирина, дъщеря на Андроник III.

Западната граница била уредена чрез не по-малко важен династичен съюз. След свалянето на Стефан Дечански и коронацията на Стефан Душан за сръбски крал Иван Александър започнал преговори с новия владетел. На Великден, 19 април 1332 г., сестра му Елена се омъжила за Душан. Бракът прекратил непосредствената българо-сръбска враждебност и поставил началото на мир, който не бил нарушен през цялото Иван-Александрово царуване. Същевременно царят довършил подчиняването на Белаур; точната последователност на действията е неясна, но към съставянето на Песнивеца през 1337 г. дворцовата пропаганда вече причислявала Бдин и Подунавието до Морава към неговите владения. Само година след възкачването си Иван Александър бил сроден със сръбския крал, византийския императорски дом и чрез първата си съпруга Теодора Басараб — с влашкия воевода Басараб I.

През 1333–1337 г. царят укрепвал постигнатото и въвел синовете си в управлението. Михаил Асен IV, Иван Срацимир и Иван Асен IV получили царски титли като съвладетели, макар реалното върховенство да останало у баща им. Песнивецът от 1337 г. превърнал тази династична програма в политически манифест: Иван Александър бил сравнен с Александър Македонски и представен като възстановител на градове и земи. През есента на 1338 или пролетта на 1339 г. в Комнинови ливади край Адрианопол била отпразнувана сватбата на Михаил Асен с Мария-Ирина Палеологина; изворите не позволяват по-точно датиране. С този брак Иван Александър се опитал да превърне мира с Византия в трайно родство между двата двора, а ранното коронясване на тримата му синове трябвало да осигури приемствеността на династията.

Смъртта на Андроник III през 1341 г. и византийската гражданска война между Йоан Кантакузин и регентството на малолетния Йоан V Палеолог открили нови възможности. Иван Александър се намесил в Тракия, но действията му били предпазливи и непоследователни: предприемал настъпления, договарял мир и се оттеглял, без да изгради устойчива стратегия. През лятото на 1342 г. сестра му Елена посетила Търново; съдържанието на разговорите не е известно, но политическият им предмет несъмнено бил византийският конфликт. През 1344 г. константинополското регентство отстъпило на България Пловдив и редица крепости в Родопите като цена за подкрепа срещу Кантакузин. Това били реални придобивки, но несъизмерими със сръбското разширение в Македония. Няма данни Иван Александър да е потърсил съюз с родопския владетел Момчил, загинал срещу Кантакузин при Перитор на 7 юли 1345 г.

Докато българският цар съсредоточавал усилията си в Тракия, Стефан Душан завладял Берат, Канина и Кроя, достигнал Воден, Костур и Лерин, овладял Мелник и Зъхна и на 25 септември 1345 г. влязъл в Сяр. В края на същата година Душан приел царска титла. Търновският патриарх Симеон участвал в коронацията му в Скопие през април 1346 г.; в откъсите се срещат датите 14 и 16 април, като в научната литература обичайно се приема Великден, 16 април. Личното присъствие на Иван Александър е само предположение и не може да бъде твърдяно като факт. Изпращането на българския патриарх обаче показва, че Търново признало новото сръбско царско достойнство. Мирът обезпечил западната българска граница, но дал на Душан свобода да превърне Сърбия в първа сила на Балканите и да включва дори „българските земи“ в разширената си титулатура.

Към края на 1340-те и началото на 1350-те години династичната картина се променила. Иван Александър се разделил с Теодора Басараб, която според традицията приела монашество, и се оженил за покръстената еврейка Сара, приела християнското име Теодора. Точните дати на раздялата и втория брак не са сигурно установени. Сред децата на царя са Михаил Асен IV, Иван Асен IV, Иван Срацимир, Иван Шишман, Иван Асен Александров, Кера Тамара, Кераца-Мария, Десислава и Василиса, но изворовата сигурност относно майчинството и биографията на всички дъщери не е еднаква. Безспорно е, че Иван Срацимир бил най-големият жив син от първия брак, докато Иван Шишман бил син на Сара-Теодора. Издигането на втората царица, титулувана в Четвероевангелието „самодържица“, постепенно променило реда на престолонаследието в полза на нейния син.

Иван-Александровото царуване било върхов момент на късносредновековната търновска книжовност и изобразително изкуство. По царска поръчка били създадени богато украсеният български превод на Манасиевата хроника с добавени известия за българската история и Четвероевангелието от 1355/56 г., преписано от монаха Симон. Неговите миниатюри показват царя, Сара-Теодора и техните синове и едновременно изпълняват богослужебна, представителна и династично-пропагандна функция. В Търново и около него се развивал исихасткият кръг на Теодосий Търновски, свързан с Килифаревския манастир. Около 1350 г. и отново през 1359–1360 г. били свиквани църковни събори срещу богомили, адамити и други учения, определяни от официалната църква като еретически. Политиката на царя била подчертано православна, а титлата му „цар и самодържец на всички българи и гърци“ поддържала старата имперска идеология дори когато действителната мощ на държавата намалявала.

Стопанският живот се опирал на Търново, дунавските пристанища и черноморските градове, през които действали венециански и генуезки търговци. С грамота, издадена в Никопол на 4 октомври 1352 г., Иван Александър потвърдил търговски права и правна защита на венецианците в царството; документът е сред най-важните свидетелства за митническия режим и международната търговия на България през XIV в. Монетосеченето било обилно и разнообразно. Познати са сребърни и медни емисии на Иван Александър, както и съвместни монети със сина му Михаил Асен; върху тях владетелят е изобразяван с кръст, с царски знаци или редом с Христос. Редките златни екземпляри и множеството сребърни грошове показват стремеж към утвърждаване на царската представителност, докато съвместните емисии служели и за публично обявяване на престолонаследника. Нумизматичните данни са особено ценни, защото писмените извори почти не описват данъчната система и всекидневното стопанско управление.

През 1352–1355 г. османската опасност придобила нов мащаб. Йоан Кантакузин, който използвал турски съюзници във византийската гражданска война, предложил общи действия срещу тях, но Иван Александър, повлиян и от позицията на Стефан Душан, не се включил в траен балкански съюз. След османското установяване в Галиполи през 1354 г. това решение изглеждало все по-опасно. Синовете Михаил Асен и Иван Асен били свързвани от средновековната традиция с боеве срещу турците и загинали преди баща си, но оскъдните и панегирични известия не позволяват сигурно да бъдат възстановени датите, местата и ходът на техните последни сражения. През 1355 г. царят укрепил отношенията с Византия чрез брака на дъщеря си Кераца-Мария с бъдещия император Андроник IV Палеолог, син на Йоан V. Смъртта на Стефан Душан на 20 декември 1355 г. премахнала могъщия сръбски съсед, но не възстановила българското влияние в Македония.

От втората половина на 1350-те години разпадането на централизираната власт станало видимо. Иван Срацимир се установил трайно във Видин и постепенно превърнал областта в отделно царство със собствена политика и монетосечене. В Добруджа владетелите на Карвуна, а след това и Добротица в Калиакра, преминали от първоначална зависимост към фактическа самостоятелност. Във Велбъждската област се утвърдило владението на севастократор и деспот Деян, наследено от Йоан и Константин Драгаш, а в Родопите също се появили местни властови средища. Иван Александър продължавал да носи универсалната си титла, но реалната му власт се свивала. Краткият византийско-български конфликт около 1364 г. и споровете за черноморските градове показали колко трудно Търново вече защитавало Поморието; изворите не позволяват напълно сигурна реконструкция на военните действия и договорените граници.

През 1365 г. унгарският крал Лайош I нахлул във Видинското царство, овладял Видин и отвел Иван Срацимир и семейството му в плен. В завладяната област било установено унгарско управление, придружено от дейността на францискански мисионери и насилствен натиск за покатоличване. Иван Александър не успял да предотврати нашествието, но организирал широка дипломатическа реакция. През 1366 г. той отказал на завръщащия се от Унгария Йоан V Палеолог свободен проход през България. Последвал походът на савойския граф Амадей VI, който нападнал българските черноморски владения, завзел редица крайбрежни крепости и обсадил Варна; част от превзетите градове били предадени на Византия. С посредничеството на Добротица и с помощта на влашкия воевода Владислав I българският цар изградил коалиция срещу унгарското присъствие. През 1369 г. Видин бил възстановен за Иван Срацимир, но той останал почти самостоятелен владетел, а не обикновен областен управител на Търново.

Изборът на престолонаследник окончателно задълбочил разделението. В миниатюрите на Четвероевангелието Сара-Теодора и синовете ѝ са представени като новото ядро на царското семейство, а Иван Шишман бил подготвен за търновския престол въпреки старшинството на Иван Срацимир. Така Иван Александър не създал единно наследяване, а признал две династични средища: Търново за Иван Шишман и Видин за Иван Срацимир. Към тях се прибавяло владението на Добротица. Не е известно какви лични отношения са поддържали бащата и синовете през последните години; изворите мълчат и не позволяват семейните конфликти да бъдат описвани като установени събития. Политическият резултат обаче е ясен: срещу османското настъпление стояли няколко български владетелски центъра с различни интереси и външни връзки.

Иван Александър починал на 17 февруари 1371 г. „Безименната българска летопис“ предава погрешно годината 6870 от Сътворението, равна на 1362 г., но едновременно поставя смъртта му непосредствено преди битката при Марица. Поправката на ръкописното число на 6879, предложена от Петър Мутафчиев, съответства на останалите свидетелства, че царят бил жив след 1362 г.; поради това 17 февруари 1371 г. е приетата дата. Мястото на смъртта и гробът му не са сигурно установени. В Търново го наследил Иван Шишман, докато Иван Срацимир продължил да царува във Видин. Само седем месеца по-късно, на 26 септември 1371 г., османците разгромили при Черномен на Марица войските на Вълкашин и Углеша Мърнявчевич — катастрофа, която ясно показала колко неблагоприятно било балканското съотношение на силите в края на Иван-Александровото управление.

Четиридесетгодишното царуване на Иван Александър съчетава ранно военно възстановяване, продължителен мир със Сърбия и забележителен културен разцвет с постепенно политическо обезсилване и териториална дезинтеграция. Основните разказвателни свидетелства са трудовете на Йоан Кантакузин и Никифор Григора, сръбските жития и приписки и кратката „Безименна българска летопис“; те често отразяват пристрастията на авторите си и понякога си противоречат. Българската гледна точка е запазена предимно в Песнивеца от 1337 г., Манасиевата хроника, Четвероевангелието от 1355/56 г., грамоти, надписи, църковни паметници и монети. Родословното изображение в „Св. Богородица“ в Матейче осветлява семейството на сестра му Елена, но не решава всички генеалогични въпроси. Затова образът му остава двоен: в ръкописните миниатюри той е строгият православен самодържец и покровител на книжнината, а в политическата история — способен владетел, възстановил държавата след Велбъжд, но неспособен в края на живота си да запази нейното единство пред османската заплаха.