♚ Михаил Асен IV

Михаил Асен IV, роден вероятно около 1323–1324 г. и починал през 1355 г., е най-възрастният син на цар Иван Александър от първия му брак с Теодора Басараб. Той принадлежи към Шишмановата династия, но носи престижното фамилно име Асен, чрез което владетелският дом подчертава приемствеността си със старите Асеневци. Поредното число IV е съвременна историографска условност: в средновековните паметници престолонаследникът е назоваван Михаил Асен или цар Михаил, без такава номерация.

Точната дата на раждането му не е съобщена от нито един съвременен извор. Просопографските изследвания я поставят около 1323–1324 г., а първото сигурно споменаване на Михаил в Ловчанския сборник дава само terminus ante quem — той несъмнено е бил роден преди 1331 г. Сред неговите братя и сестри са Иван Срацимир, Иван Асен IV, Иван Шишман, Иван Асен Александров, Кера Тамара, Кераца Мария, Десислава и Василиса, като не всички са деца от една и съща майка. Особено важен за бъдещото престолонаследие е Иван Шишман, синът на Иван Александър от втория му брак.

Първата голяма политическа проява, в която името на Михаил е включено, е мирът след битката при Русокастро на 18 юли 1331 г. Победилият Иван Александър и византийският император Андроник III Палеолог сключили договор, предвиждащ брак между първородния български царски син и дъщерята на василевса. И двете деца били още твърде малки, затова сватбата била отложена. Няма основание на Михаил да се приписва лично участие в сражението при Русокастро; значението му тогава било династическо — той се превръщал в залог за трайността на българо-византийския мир.

През 1332 г. Иван Александър провъзгласил Михаил Асен за съцар и го определил за наследник. Това не било възкачване на самостоятелен владетел, а въвеждане на престолонаследника във върховната власт при жив и управляващ баща. Съвладетелството трябвало да осигури приемственост по линията баща–първороден син и да представи бъдещото наследяване като вече признато от двора, църквата и аристокрацията. Така започнал съцарският период на Михаил, продължил до смъртта му през 1355 г.

Действителният обхват на правомощията му остава неясен. Изворите показват, че Михаил притежавал инсигниите на върховната власт, носел и употребявал титлата цар, но не се титулувал самодържец. Образът му бил включван в монетни емисии на Иван Александър, а името му се появявало редом с това на баща му в книжовни приписки и надписи. Не са запазени обаче самостоятелно издадени от Михаил грамоти, нито сведения за отделна негова канцелария, апанаж или независимо управление на определена област.

За годините 1333–1336 няма подробен разказ за негови лични действия. Сигурното е, че преди 1337 г. съцарското му достойнство вече било публично утвърдено. В Софийския песнивец Михаил е поставен начело сред царските синове и е назован цар, преди Иван Срацимир и Иван Асен. Приписката към Ловчанския сборник също свързва управлението на Иван Александър с неговия син Михаил Асен. Тези паметници са по-важни за положението му от късните повествователни легенди, защото произхождат от средата на самото царство.

През 1337–1338 г. династическата система станала по-сложна. Скоро след завършването на Софийския песнивец и преди преписването на Анхиалското евангелие от 1337–1338 г. царско достойнство получил и братът на Михаил — Иван Асен. Така Иван Александър свързал повече от един свой син с царската титла, макар Михаил да запазвал първенството си като най-стар син и определен наследник. Това показва, че съцарството било не само лична почест, а инструмент на вътрешната династическа политика, чиито точни институционални правила не са известни.

Около 1338–1339 г., седем или осем години след договора при Русокастро, бил осъществен уговореният брак с дъщерята на Андроник III Палеолог. Йоан Кантакузин разказва, че византийският император проявявал колебание, но Иван Александър държал настойчиво на споразумението и Андроник III накрая се съгласил в името на държавния интерес. Сватбата била отпразнувана тържествено в местността Комнинови ливади край Адрианопол. Брачният съюз потвърждавал мира от 1331 г. и обвързвал българския престолонаследник непосредствено с династията на Палеолозите.

Съпругата на Михаил е означавана в изворовата и просопографската традиция като Ирина, понякога Мария-Ирина. Никифор Григора съобщава, че бракът останал бездетен. В края на 1355 г., след пристигането в Константинопол на Кераца Мария — дъщерята на Иван Александър, сгодена за престолонаследника Андроник IV Палеолог — там дошла и съпругата на Михаил, вече като вдовица. Това известие е едновременно най-сигурното свидетелство за брака и важна горна хронологична граница за смъртта на съцаря.

За периода 1340–1344 г. изворите не позволяват да се проследи управление година по година. Михаил не се явява като самостоятелен ръководител на известна кампания или дипломатическа мисия. През 1344–1345 г. обаче той е изобразен в миниатюрата на л. 205г от българския превод на Манасиевата летопис, Codex Vaticanus Slavicus II, заедно с Иван Александър, Иван Срацимир, вече покойния Иван Асен и ангел. Миниатюрата е официално династическо изображение и доказва, че по това време Михаил продължавал да заема централно място в представянето на царското семейство.

Не е известна отделна църковна политика, която да може сигурно да бъде приписана лично на Михаил. Няма негова запазена грамота за манастир, свидетелство за участие в събор или надеждно засвидетелствано самостоятелно ктиторство. Името му обаче фигурирало в днес изгубен надпис от 1355 г. за завършването на храм „при българския цар Александър, при Михаил, неговия син“. Надписът показва, че непосредствено преди гибелта му съцарят все още бил включван в официалното датиране на църковното строителство.

Стопанското участие на Михаил също може да се очертае само косвено. Не са известни негови данъчни разпоредби, търговски договори или самостоятелни икономически мерки. Най-същественото материално свидетелство са монетите на Иван Александър, върху част от които бил представян и съцарят. Тези емисии не доказват отделно монетосечене на Михаил, а по-скоро превръщат монетата в средство за разпространяване на династическото послание, че царството има признат престолонаследник, вече удостоен с царски образ и титла.

За годините от средата на 1340-те до 1354 г. липсват надеждни сведения за конкретни походи под негово командване. В същото време османските и други турски нападения на Балканите се превръщали във все по-тежка опасност. Разказът за турските действия през втората половина на 1350 г. споменава преминаване на Марица и грабежи в земите северно от Кавала и Места, но не назовава Михаил като участник. Следователно може да се приеме общият контекст на военна заплаха, без на съцаря да се приписват недокументирани битки, крепости или командвания.

Единственото повествователно известие, което свързва пряко смъртта му с бой срещу турците, се намира в т.нар. Безименна българска летопис, наричана и Българска хроника. Според текста Аморат, тоест Мурад, син на Орхан, преминал с турците през 6834 г. от Сътворението, равнявана на 1326 г., и се отправил срещу Средец; българска войска, предвождана от Михаил, сина на Александър, била разбита, Михаил бил убит, а множество пленници били отведени през Галиполи. Разказът не може да бъде възприет буквално, защото съдържа несъвместими хронологически пластове.

Ако летописната година 1326 се приеме за вярна, Михаил би бил най-много тригодишен, а турските нападения още не застрашавали Балканите по описания начин. Ако пък се запази името на Мурад, чието управление се отнася към 1360–1389 г., събитието би трябвало да е станало след сигурно засвидетелстваната смърт на Михаил. Поради това нито походът към Средец, нито мястото и точната дата на сражението могат да бъдат установени. Биографичното ядро е, че Михаил загинал в бой срещу османските турци през или около 1355 г.; последната сигурна долна граница е изображението от 1344–1345 г., а известието на Григора доказва, че към края на 1355 г. съпругата му вече била вдовица.

Михаил Асен починал преди баща си и никога не станал самостоятелен български владетел. Смъртта му прекъснала подготвяната от 1332 г. приемственост по линията на първородния син, а липсата на деца изключила и наследяване чрез негово потомство. Последвалото пренареждане на династическите позиции довело до определянето на Иван Шишман, син на Иван Александър от втория му брак, за наследник в Търново. Така гибелта на Михаил имала значение не само като загуба на военен предводител, а като поврат в устройството на престолонаследието.

Изворовата основа за живота му е оскъдна и неравномерна: Ловчанският сборник, Софийският песнивец, Анхиалското евангелие, миниатюрата в Манасиевата летопис, монетните изображения, изгубеният храмов надпис от 1355 г., разказите на Йоан Кантакузин и Никифор Григора и силно деформираното известие на Безименната българска летопис. Особено внимание изисква разграничаването му от други едноименни Асеневци: малолетния цар Михаил II Асен от XIII в., Михаил III Шишман Асен, византийските представители на рода Асен и Михаил Асен, изпратен в Морея през 1355 г. Отнасянето на сведения за тези лица към сина на Иван Александър би създало несъществуващи роднинства, походи и длъжности; затова биографията му неизбежно остава по-пълна в династическата и извороведската си страна, отколкото във военната и административната.