Сердар

Единственото българско свидетелство за сердаря се намира в издадената от цар Иван Шишман Витошка грамота. Документът не назовава конкретен носител на чина и не описва неговите задължения. В списъка на длъжностните лица сердарят заема едва шестнадесета позиция, което насочва към сравнително ниско място в служебната йерархия. Поради оскъдните сведения институцията може да бъде разбрана само чрез предпазливо сравнение с турски и по-късни балкански примери.

Названието е сложна дума с персийско-турски произход и означава военен предводител или началник на войска. Късната му поява в българските извори съвпада с установяването на малоазийските турци на Балканите. Не са известни следи от подобна прабългарска длъжност, нито има данни тя да е била пренесена от кумани, печенези или други по-ранни тюркски групи. Затова най-вероятният непосредствен образец е военното устройство на ранните османци или на други турски сили от Мала Азия. Във Византийската империя не е засвидетелствана съответна институция, макар византийската терминология да включва други стари турски заемки, например „чауш“.

В османската практика „сердар“ можел да обозначава командир, а понякога се доближавал по значение до „сераскер“ — главнокомандващ. Особено високопоставен бил „сердар-и екрем“, назначаван от великия везир. По-полезен за разбирането на българския случай е примерът с еничарските сердари. Те били поставяни от еничарския ага, тоест от командира на корпуса, и отговаряли за войници в определен район: еничари, аджамии или новобранци, джебеджии от оръжейните части и топчии. При война сердарят участвал в похода начело на поверените му отряди. Този паралел подкрепя военния и териториалния характер на българската длъжност, но не доказва пълно съвпадение между двете институции.

Сердари се срещат и в по-късните княжества северно от Дунав. Във Влашко длъжността възниква през първата половина на XVII век; най-ранното известно документално споменаване е от 27 юли 1646 г., когато Матей Басараб назначава бъдещия владетел Константин Щербан. Военните задачи преобладавали, макар сердарят да притежавал и политически, административни и съдебни правомощия. В Молдова службата била въведена при Василе Лупу и имала още по-широк обхват. Сердарят командвал пограничната конница и пазел границата срещу татарите откъм Буджак и Крим; Мирон Костин го определя като втори или полеви хетман. По-късно молдовските сердари получили административни и правораздавателни функции, включително по дела за определени кражби и за глоби на тържищата. През XVIII век практическите им задължения отслабнали, а през XIX век званието станало почетно.

Предлагано е влашката и молдовската длъжност да произлизат от средновековната българска администрация. Хронологията обаче не позволява сигурен извод: между българското свидетелство от XIV век и първата известна влашка поява стоят почти три столетия, а молдовската е още по-късна. По-вероятно е дунавските княжества да са възприели институцията направо от османската система. Техният пример все пак е полезен, защото всички тези длъжности имат общ турско-османски произход, но различията във времето и държавната среда изключват механичното им отъждествяване.

Най-сигурното заключение е, че българският сердар е бил военен служител в провинциалното управление, но не и един от главните областни командири. Не са известни името на носител на чина, начинът на назначаване, точната му териториална компетентност или съставът на подчинените му сили. Няма данни и за особени инсигнии, печати или монети, свързани с длъжността. След единичното свидетелство във Витошката грамота сердарят повече не се среща в средновековните български извори, поради което не може да се установи дали институцията е била краткотрайна, или по-късните сведения просто са изгубени.