Сердар

Единственото българско свидетелство за сердаря се намира в издадената от цар Иван Шишман Витошка грамота. Документът не назовава конкретен носител на чина и не описва неговите задължения. В списъка на длъжностните лица сердарят заема едва шестнадесета позиция, което насочва към сравнително ниско място в служебната йерархия. Поради оскъдните сведения институцията може да бъде разбрана само чрез предпазливо сравнение с турски и по-късни балкански примери.

Названието е сложна дума с персийско-турски произход и означава военен предводител или началник на войска. Късната му поява в българските извори съвпада с установяването на малоазийските турци на Балканите. Не са известни следи от подобна прабългарска длъжност, нито има данни тя да е била пренесена от кумани, печенези или други по-ранни тюркски групи. Затова най-вероятният непосредствен образец е военното устройство на ранните османци или на други турски сили от Мала Азия. Във Византийската империя не е засвидетелствана съответна институция, макар византийската терминология да включва други стари турски заемки, например „чауш“.

В османската практика „сердар“ можел да обозначава командир, а понякога се доближавал по значение до „сераскер“ — главнокомандващ. Особено високопоставен бил „сердар-и екрем“, назначаван от великия везир. По-полезен за разбирането на българския случай е примерът с еничарските сердари. Те били поставяни от еничарския ага, тоест от командира на корпуса, и отговаряли за войници в определен район: еничари, аджамии или новобранци, джебеджии от оръжейните части и топчии. При война сердарят участвал в похода начело на поверените му отряди. Този паралел подкрепя военния и териториалния характер на българската длъжност, но не доказва пълно съвпадение между двете институции.

Сердари се срещат и в по-късните княжества северно от Дунав. Във Влашко длъжността възниква през първата половина на XVII век; най-ранното известно документално споменаване е от 27 юли 1646 г., когато Матей Басараб назначава бъдещия владетел Константин Щербан. Военните задачи преобладавали, макар сердарят да притежавал и политически, административни и съдебни правомощия. В Молдова службата била въведена при Василе Лупу и имала още по-широк обхват. Сердарят командвал пограничната конница и пазел границата срещу татарите откъм Буджак и Крим; Мирон Костин го определя като втори или полеви хетман. По-късно молдовските сердари получили административни и правораздавателни функции, включително по дела за определени кражби и за глоби на тържищата. През XVIII век практическите им задължения отслабнали, а през XIX век званието станало почетно.

Предлагано е влашката и молдовската длъжност да произлизат от средновековната българска администрация. Хронологията обаче не позволява сигурен извод: между българското свидетелство от XIV век и първата известна влашка поява стоят почти три столетия, а молдовската е още по-късна. По-вероятно е дунавските княжества да са възприели институцията направо от османската система. Техният пример все пак е полезен, защото всички тези длъжности имат общ турско-османски произход, но различията във времето и държавната среда изключват механичното им отъждествяване.

Най-сигурното заключение е, че българският сердар е бил военен служител в провинциалното управление, но не и един от главните областни командири. Не са известни името на носител на чина, начинът на назначаване, точната му териториална компетентност или съставът на подчинените му сили. Няма данни и за особени инсигнии, печати или монети, свързани с длъжността. След единичното свидетелство във Витошката грамота сердарят повече не се среща в средновековните български извори, поради което не може да се установи дали институцията е била краткотрайна, или по-късните сведения просто са изгубени.

Единственото българско свидетелство за сердаря е във Витошката грамота, издадена от цар Иван Шишман. В този документ не е посочен конкретен човек, който е носел този чин, и не е обяснено какви точно са били задълженията му. В списъка на длъжностните лица сердарят е едва на шестнадесето място, което показва, че е заемал сравнително ниска позиция в служебната подредба. Понеже сведенията са много малко, тази институция може да се разбере само чрез внимателно сравнение с турски и по-късни балкански примери.

Самата дума е сложна и идва от персийски и турски. Тя означава военен предводител или началник на войска. Появата ѝ в българските извори е късна и съвпада с установяването на малоазийските турци на Балканите. Не са известни следи от такава длъжност при прабългарите. Няма и данни тя да е дошла от кумани, печенези или други по-ранни тюркски групи. Затова най-вероятният пряк образец е военното устройство на ранните османци или на други турски сили от Мала Азия. Във Византийската империя няма засвидетелствана подобна институция, макар във византийския език да има други стари турски заемки, например „чауш“.

В османската практика „сердар“ е могло да означава командир, а понякога значението му е близко до „сераскер“ — главнокомандващ. Особено висок ранг е имал „сердар-и екрем“, назначаван от великия везир. За българския случай е полезен и примерът с еничарските сердари. Те са били поставяни от еничарския ага, тоест от командира на корпуса, и са отговаряли за войници в определен район: еничари, аджамии или новобранци, джебеджии от оръжейните части и топчии. При война сердарят е тръгвал на поход начело на поверените му отряди. Това сравнение подкрепя идеята, че българската длъжност е имала военен и териториален характер, но не доказва, че двете институции са били напълно еднакви.

Сердари се срещат и в по-късните княжества северно от Дунав. Във Влашко тази длъжност се появява през първата половина на XVII век. Най-ранното известно писмено споменаване е от 27 юли 1646 г., когато Матей Басараб назначава бъдещия владетел Константин Щербан. Там основните задължения са били военни, но сердарят е имал и политически, административни и съдебни правомощия. В Молдова службата е въведена при Василе Лупу и е имала още по-широки функции. Сердарят е командвал пограничната конница и е пазел границата срещу татарите откъм Буджак и Крим; Мирон Костин го определя като втори или полеви хетман. По-късно молдовските сердари получават и административни, и съдебни функции, включително по дела за определени кражби и за глоби на тържищата. През XVIII век техните практични задължения отслабват, а през XIX век званието става почетно.

Предлагано е влашката и молдовската длъжност да идва от средновековната българска администрация. Но времето не позволява сигурен извод: между българското свидетелство от XIV век и първата известна влашка поява стоят почти три столетия, а молдовската е още по-късна. По-вероятно е дунавските княжества да са взели институцията направо от османската система. Техният пример все пак е полезен, защото всички тези длъжности имат общ турско-османски произход, но разликите във времето и в държавната среда не позволяват да се приравнят механично.

Най-сигурното заключение е, че българският сердар е бил военен служител в провинциалното управление, но не и един от главните областни командири. Не знаем името на човека, който е носел този чин, как е бил назначаван, каква точно територия е управлявал или какъв е бил съставът на подчинените му сили. Няма данни и за особени знаци на власт, печати или монети, свързани с длъжността. След единичното свидетелство във Витошката грамота сердарят повече не се появява в средновековните български извори. Затова не може да се каже дали тази институция е съществувала само за кратко, или по-късните сведения просто са се изгубили.

Сердарят е споменат само веднъж. Това е във Витошката грамота на цар Иван Шишман. В документа не се казва кой е носел тази длъжност и какво точно е правел. В списъка на хората той е чак на 16-о място. Това показва, че не е бил много висок началник.

Името е от турско-персийски произход и значи военен водач. Най-вероятно длъжността е дошла от османците или от други турски сили от Мала Азия. Няма следи да е била стара българска или прабългарска служба. Не е известна и в Византия.

По-късно има подобни длъжности във Влашко и Молдова. Там сердарят е бил военен началник, а понякога и управник. Но тези примери са много по-късни и не доказват, че българската служба е същата.

Най-важното е, че българският сердар е бил военен служител в местното управление. Но за него знаем много малко. След Витошката грамота той не се среща пак в българските средновековни извори.