Велик воевода

Великият воевода заемал място сред най-висшите сановници на Второто българско царство. Названието можело да обозначава действителна служба, свързана с ръководството на войската, но и почетно достойнство — ранг, който невинаги предполагал постоянни задължения. Великият воевода не бил просто по-старши член на група обикновени воеводи, а отделен елемент от държавната уредба. Преките български свидетелства обаче са малко, поради което точните му правомощия остават неясни.

Думата „воевода“ означава предводител на войска и предава смисъла на гръцкото strategos. Основната воеводска институция възникнала в България още през Първото царство, а впоследствие названието и свързаните с него представи се разпространили в съседни страни и в голяма част от Централна и Източна Европа. Добавката „велик“ отбелязвала особено висок ранг, но не доказва вътрешно степенуване на една и съща длъжност. Присъствието на този славянски сан в българската йерархия е забележително, защото повечето висши достойнства на Второто царство следвали византийски образци.

На великия воевода не съответства точно определена византийска служба. Понякога той е отъждествяван с megas doux, но византийският велик дукс бил тясно свързан с командването на флота, докато за морски задължения на български или сръбски велики воеводи няма сведения. Неубедителна е и връзката с protostrator, който вероятно съществувал като самостоятелна длъжност и в България. Ако в царството е имало само един действащ велик воевода, положението му би могло най-общо да се сравни с това на megas domestikos, главния византийски военачалник, но подобна аналогия не означава институционална тъждественост.

Изразът „велик воевода“ се среща и по отношение на български владетели, без да е част от царската им титла. В Песнивеца на цар Иван Александър от 1337 г. владетелят е възхвален като „великааго воеводѫ“, а сходно назоваване на цар от Асеневата династия се намира в надпис от търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“. Тези случаи следва да се разбират като дворцови похвални епитети със значение „велик пълководец“. Царят не можел едновременно да носи и по-нисък сан: идеята за върховната и всеобхватна царска власт изключвала подобно съчетание. Поради това късната поява на израза не е достатъчно основание той да бъде обяснен като титла, заета чрез династичните връзки с Влашко.

Сръбските свидетелства показват как великият воевода можел да бъде преди всичко почетно достойнство. Могъщият областен господар Йоан Оливер носел последователно или едновременно рангове като велик воевода, севастократор и деспот. Надписите в Лесновския манастир изброяват получените от него титли, а не поредица от административни назначения. В ктиторския надпис същият израз е приложен и към архангел Михаил като небесен военачалник, с което образът на дарителя е умишлено възвеличен. Положението на Йоан Оливер като самостоятелен местен властник също не прилича на това на чиновник, изпълняващ всекидневна служба в столицата.

Подобна употреба се открива в Босна. Сандал Хранич се назовава „велики воевода босненски“ в грамота, издадена с почти владетелско самочувствие, а Радослав Павлович използва същото достойнство по сходен начин. Споменатата в тези документи „служба“ означава общата вярност на велможата към краля, а не непременно заемането на определена административна длъжност. Определението „босненски“ посочва политическа принадлежност, а не областта на служебна компетентност. Тези примери не доказват пряко българската практика, но показват, че в близката южнославянска традиция титлата можела да се дава без конкретно военно назначение.

Във Влашко и Молдова титулярното развитие е още по-ясно. Основното владетелско обозначение там било „господар“, докато „воевода“ функционирало като лично достойнство на господаря и понякога на членове на семейството му. Носенето му не означавало непременно упражняване на отделна държавна служба. Сравнителните данни от Сърбия, Босна и земите северно от Дунав дават основание да се предполага, че и в България великият воевода съчетавал служебно положение с място в титулната йерархия. Все пак за България това остава реконструкция, а не пряко документиран факт.

Най-сигурното заключение за функциите на великия воевода е, че те били военни. Вероятно той командвал значителни сили и принадлежал към най-тесния кръг на висшата аристокрация. Предлагани са различни възстановки: командване на цялата армия или на войските в отделен поход, положение непосредствено след царя, заместване на владетеля като пълководец или ръководство на големи военни части в мирно време. Нито една от тези възможности не е потвърдена категорично. Не е известно и дали в царството имало само един велик воевода. Ако носителите били повече, част от тях може да са изпълнявали реални задачи, а други да са притежавали само ранга. Няма надеждно свидетелство за постоянен върховен главнокомандващ, различен от царя, а евентуалните административни правомощия на службата не могат да бъдат определени.

Георги Тертер I, бъдещ деспот и цар, е възможен, но несигурен носител на сана. Георги Пахимер използва за него форма, свързана с strategos, и го представя като един от най-влиятелните хора в Търново — популярен сред българите и опасен за владетеля поради собствените си политически стремежи. Понеже обикновените воеводи вероятно управлявали провинциални области, присъствието на Тертер сред столичния елит и изключително високото му положение насочват към хипотезата, че той е бил велик воевода. При Иван Асен III получил деспотското достойнство, но продължил да се стреми към власт. Не са известни конкретни негови действия като военен командир, нито може да се установи дали е запазил предишния си сан след издигането в деспот.

Единственият ясно назован български велик воевода е Константин, споменат в Бориловия синодик с възгласа: „великому воеводѣ Константину ... Феодула нареченъ бы“. Той живял през XIV в. и самото му включване сред почитаните лица показва, че принадлежал към най-видните сановници на царството. Преди смъртта си приел монашество и името Теодул, означаващо „раб Божи“. Изглежда е завършил живота си като монах и е починал от естествена смърт. Не е известно дали действително командвал войски, или носел великия воеводски сан само като почетна титла.

Следователно длъжността е възможно засвидетелствана в края на XIII в. и е изрично документирана през XIV в. Вероятно тя се запазила до османското завладяване на България, но последните етапи от съществуването ѝ не могат да бъдат проследени подробно. Не са известни печати, монети, специално облекло или други отличителни знаци, които със сигурност да се свържат с великия воевода. В късната епоха почетната страна на сана може да е станала по-важна от действителните задължения, както се наблюдава в съседните държави, но българските извори не позволяват това да бъде доказано. С относителна увереност може да се каже само, че великият воевода бил високопоставен военен сановник и едновременно с това носител на престижен ранг.

Великият воевода е бил сред най-висшите сановници във Второто българско царство. Това название е можело да означава и истинска служба, свързана с ръководенето на войската, и само почетен ранг, без постоянни задължения. Великият воевода не е бил просто по-старши измежду обикновените воеводи, а отделна част от държавния ред. Българските сведения за него обаче са малко, затова точните му правомощия остават неясни.

Думата „воевода“ означава предводител на войска и предава смисъла на гръцкото strategos. Самата воеводска институция се появила в България още през Първото царство. После названието и свързаните с него представи се разпространили и в съседни земи, както и в голяма част от Централна и Източна Европа. Думата „велик“ показва много висок ранг, но не доказва, че в рамките на една и съща длъжност е имало вътрешно степенуване. Това славянско достойнство е особено важно в българската йерархия, защото повечето висши титли във Второто царство следвали византийски образци.

За великия воевода няма точен византийски еквивалент. Понякога го свързват с megas doux, тоест великия дукс, но във Византия тази длъжност била тясно свързана с флота. За български или сръбски велики воеводи обаче няма данни да са имали морски задължения. Не е убедена и връзката с protostrator, който вероятно съществувал като отделна длъжност и в България. Ако в царството е имало само един действащ велик воевода, положението му най-общо би могло да се сравни с това на megas domestikos — главния византийски военачалник. Но такава прилика не означава, че двете институции са били една и съща.

Изразът „велик воевода“ се среща и за български владетели, но не като част от царската им титла. В Песнивеца на цар Иван Александър от 1337 г. владетелят е възхвален като „великааго воеводѫ“, а подобно назоваване на цар от Асеневата династия има и в надпис от търновската църква „Св. Четиридесет мъченици“. Тези случаи трябва да се разбират като дворцови похвали със смисъл „велик пълководец“. Царят не би могъл едновременно да носи и по-нисък сан, защото самата идея за върховната и пълна царска власт изключвала това. Затова късната поява на този израз не е достатъчна причина той да се тълкува като титла, дошла чрез династични връзки с Влашко.

Сръбските свидетелства показват, че великият воевода е можел да бъде преди всичко почетно достойнство. Могъщият областен господар Йоан Оливер носел последователно или едновременно титлите велик воевода, севастократор и деспот. Надписите в Лесновския манастир изброяват титлите, които е получил, а не поредица от държавни назначения. В ктиторския надпис същият израз е използван и за архангел Михаил като небесен военачалник, с което дарителят е представен още по-величаво. И самото положение на Йоан Оливер като самостоятелен местен властник не прилича на това на чиновник, който изпълнява обикновена служба в столицата.

Сходна употреба се вижда и в Босна. Сандал Хранич е наречен „велики воевода босненски“ в грамота, написана с почти владетелско самочувствие, а Радослав Павлович използва същото достойнство по подобен начин. Споменатата в тези документи „служба“ означава общата вярност на велможата към краля, а не непременно заемането на определена длъжност. Думата „босненски“ показва политическа принадлежност, а не област на служебни права. Тези примери не доказват пряко българската практика, но показват, че в близката южнославянска среда титлата е можела да се дава и без конкретно военно назначение.

Във Влашко и Молдова това развитие е още по-ясно. Там основното владетелско название било „господар“, а „воевода“ се използвало като лично достойнство на господаря и понякога на членове на семейството му. Носенето му не означавало непременно, че човек върши отделна държавна служба. Сравненията със Сърбия, Босна и земите северно от Дунав дават основание да се предполага, че и в България великият воевода е съчетавал служебно положение и място в титулната йерархия. Но за България това остава извод по косвен път, а не пряко доказан факт.

Най-сигурното нещо, което може да се каже за функциите на великия воевода, е, че те са били военни. Вероятно той е командвал значителни сили и е принадлежал към най-тясното обкръжение на висшата аристокрация. Предлагани са различни обяснения: че е ръководел цялата армия, че е командвал войските в отделен поход, че е стоял непосредствено след царя, че е замествал владетеля като пълководец или че е водел големи военни части в мирно време. Нито една от тези възможности обаче не е доказана категорично. Не знаем и дали в царството е имало само един велик воевода. Ако носителите са били повече, част от тях може да са имали истински задължения, а други само да са носели ранга. Няма надеждно свидетелство за постоянен върховен главнокомандващ, различен от царя, а и евентуалните административни правомощия на службата не могат да се определят.

Георги Тертер I, бъдещ деспот и цар, е възможен, но несигурен носител на този сан. Георги Пахимер използва за него форма, свързана с strategos, и го описва като един от най-влиятелните хора в Търново — човек, който бил популярен сред българите и опасен за владетеля заради собствените си политически амбиции. Понеже обикновените воеводи вероятно управлявали провинциални области, а Тертер се намирал сред столичния елит и заемал изключително високо място, възниква хипотезата, че той е бил велик воевода. При Иван Асен III той получил деспотско достойнство, но продължил да се стреми към власт. Не са известни конкретни действия на Тертер като военен командир, нито може да се каже дали е запазил предишния си сан след издигането си в деспот.

Единственият ясно назован български велик воевода е Константин, споменат в Бориловия синодик с възгласа: „великому воеводѣ Константину ... Феодула нареченъ бы“. Той е живял през XIV в., а самото му включване сред почитаните личности показва, че е бил сред най-видните сановници на царството. Преди смъртта си приел монашество и взел името Теодул, което означава „раб Божи“. Изглежда е завършил живота си като монах и е починал от естествена смърт. Не е ясно дали наистина е командвал войски, или е носел великия воеводски сан само като почетна титла.

Следователно тази длъжност е вероятно засвидетелствана още в края на XIII в. и е изрично документирана през XIV в. Най-вероятно тя се е запазила до османското завладяване на България, но последните ѝ етапи не могат да се проследят подробно. Не са известни печати, монети, специално облекло или други знаци, които със сигурност да се свържат с великия воевода. В по-късно време почетната страна на сана може да е станала по-важна от реалните задължения, както се вижда в съседните държави, но българските извори не позволяват това да бъде доказано. С относителна сигурност може да се каже само, че великият воевода е бил високопоставен военен сановник и едновременно носител на престижен ранг.

Великият воевода бил много висок сан във Второто българско царство. Той бил свързан с войската, но понякога бил и само почетна титла. Не е ясно точно какви били правата му, защото българските извори са малко.

Думата „воевода“ значи предводител на войска. Този сан бил стар и се срещал и в други славянски земи. В България той бил особен, защото повечето високи дворцови звания следвали византийския пример.

Някои други страни помагат да се разбере титлата. В Сърбия, Босна, Влашко и Молдова „велик воевода“ често бил повече знак за ранг, отколкото истинска служба. Това показва, че и в България положението може да е било такова.

В българските извори изразът се среща и като похвала за царе, например за Иван Александър през 1337 г. и в надписа при „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново. Но това не значи, че царят е носел този сан. Сред възможните носители е Георги Тертер I, но това не е сигурно. Единственият ясно назован български велик воевода е Константин. За него се споменава в Бориловия синодик.

Най-вероятно великият воевода е бил много важен военен човек и близък до владетеля. Сигурно е, че санът е съществувал поне от края на XIII в. и през XIV в. Вероятно е просъществувал до османското завладяване на България.