Катепано

Названието произлиза от гръцкото κατεπάνω (katepanō), образувано от κατά и ἐπάνω чрез израза κατ’ ἐπάνω. Употребено като съществително, то означава приблизително „онзи, който стои начело“. Въпреки сходството с латинските capitaneus и capitanus, гръцката дума няма етимологична връзка с латинското caput, „глава“. В българските извори са засвидетелствани само катепани в множествено число; нито Ватопедската, нито Мрачката грамота посочва по име носител на длъжността.

Във Византия катепаното първоначално е свързан преди всичко с военното управление на провинциите. През X век длъжността придобива висок ранг в провинциалната администрация, а при Македонската династия катепани могат да управляват големи територии. Този етап от развитието ѝ продължава до византийското поражение при Манцикерт през 1071 г. Службата е част от средата на темната система — устройството, при което провинциите имат едновременно военна и гражданска организация; предполага се и връзка на някои катепани с военноморските сили. През следващите столетия рангът губи предишната си тежест и започва да обозначава по-обикновен провинциален служител с по-ограничена власт. Не се приема по-старото предположение, че всеки катепано непременно е управлявал област, наречена катепаникион.

Българската длъжност не може да бъде отъждествена пряко с високопоставените византийски катепани от X–XI век. В двете български грамоти катепаните са поставени непосредствено след дуксовете. Ако севастите — носителите на почетния ранг севаст — се броят като първа група, катепаните заемат третото място в изброяването. Това подреждане подсказва, че те са били сравнително висши провинциални служители. Съчетаването на българските сведения с по-добре познати съседни институции позволява предпазливо да им се припишат военни, полицейски и правораздавателни задължения. Не е известно обаче дали са командвали определена област, крепост или отделна военна част.

Неясна остава и връзката между катепаното и дукса. Предлагано е двете длъжности да са имали еднакъв кръг от задачи, но различен ранг. Подобно заключение се основава главно на византийски паралели, а не на пряко българско свидетелство, поради което не може да се смята за сигурно. Самият ред в грамотите показва близост между двете категории служители, но не доказва нито равенство на функциите им, нито йерархична подчиненост.

Сръбските и адриатическите извори не дават надежден пряк паралел. Латинските форми capitaneus, capitanus и capitano се срещат в статутите и договорите на Котор, Будва, Улцин и други крайбрежни градове, но там вероятно отразяват венецианско влияние. Кирилската форма „КАПЕТАНЪ“ присъства в късен препис на грамота, приписвана на великия жупан Стефан Неманя за манастира Студеница и отнасяна към края на XII век. Преписът обаче съдържа необичаен списък от служители, част от които изглеждат като по-късни добавки. Поради това думата не може уверено да се използва като свидетелство за сръбска длъжност от времето на Неманя, още по-малко като средство за възстановяване на българската институция.

По-съдържателна, макар и хронологически отдалечена, е съпоставката с капитаните във Влашко, Молдова и Трансилвания. Трансилванските капитани са военни началници и коменданти на крепости с административни правомощия. Във Влашко капитани се срещат при Михай Витязул, а в Молдова — при Деспот Вода. По-късно, особено през XVII век, великите капитани се превръщат във влиятелни болярски служители, назначавани от владетеля и натоварени с военно управление, поддържане на реда и частично правораздаване. В Молдова има велики капитани за деветнадесетте ținuturi, тоест области, а във Влашко двама велики гранични капитани охраняват границата, командват местните сили и представляват висшата власт в своите райони.

Румънските примери показват как длъжност от този тип може да обединява военно командване, административен надзор, полицейски задачи и съдебна компетентност. Те обаче са засвидетелствани значително по-късно и са се развивали под силно средноевропейско влияние, особено след края на XVI век. Затова сходството подкрепя само обща реконструкция на българския катепано, а не доказва приемственост или еднакво устройство. Наличните български документи не позволяват да се установят времето на създаване и изчезване на длъжността, териториалният ѝ обхват, начинът на назначаване или свързани с нея инсигнии, печати и монети.

Името идва от гръцкото κατεπάνω (katepanō). То е образувано от κατά и ἐπάνω чрез израза κατ’ ἐπάνω. Когато се използва като съществително, думата означава приблизително „онзи, който стои начело“. Макар да прилича на латинските capitaneus и capitanus, гръцката дума няма връзка по произход с латинското caput, „глава“. В българските извори думата е засвидетелствана само във форма за множествено число — катепани. Нито Ватопедската, нито Мрачката грамота назовава по име човек, който е носел тази длъжност.

Във Византия катепаното първо е свързано най-вече с военната власт в провинциите. През X век длъжността получава висок ранг в провинциалната администрация, а при Македонската династия катепани могат да управляват големи области. Този етап от развитието ѝ продължава до византийското поражение при Манцикерт през 1071 г. Службата е част от темната система — византийското устройство, при което една провинция има едновременно военна и гражданска организация. Смята се и че някои катепани са били свързани с военноморските сили. През следващите векове рангът губи старото си значение и започва да означава по-обикновен провинциален служител с по-ограничена власт. Вече не се приема по-старото мнение, че всеки катепано задължително е управлявал област, наречена катепаникион.

Българската длъжност не може да се приравни пряко с високите византийски катепани от X–XI век. В двете български грамоти катепаните стоят веднага след дуксовете (военни управители). Ако севастите — носителите на почетния ранг севаст — се броят като първа група, катепаните заемат третото място. Това подреждане показва, че те са били сравнително висши провинциални служители. Когато се съчетаят българските данни с по-добре познати съседни институции, може предпазливо да им се приписват военни, полицейски и правораздавателни задачи. Но не знаем дали са ръководели определена област, крепост или отделна военна част.

Не е ясна и връзката между катепаното и дукса. Предлагано е двете длъжности да са имали еднакви задачи, но различен ранг. Този извод обаче стъпва главно на византийски сравнения, а не на пряко българско свидетелство, затова не може да се смята за сигурен. Самият ред в грамотите показва, че двете групи служители са били близки, но не доказва нито че са имали едни и същи функции, нито че едните са били подчинени на другите.

Сръбските и адриатическите извори не дават надежден пряк паралел. Латинските форми capitaneus, capitanus и capitano се срещат в статутите и договорите на Котор, Будва, Улцин и други крайбрежни градове, но там те вероятно идват под венецианско влияние. Кирилската форма „КАПЕТАНЪ“ се среща в късен препис на грамота, приписвана на великия жупан Стефан Неманя за манастира Студеница и отнасяна към края на XII век. Самият препис обаче съдържа необичаен списък от служители, като част от тях изглеждат като по-късни добавки. Затова тази дума не може уверено да се използва като доказателство за сръбска длъжност от времето на Неманя, още по-малко като основа за възстановяване на българската институция.

По-полезно, макар и от много по-късно време, е сравнението с капитаните във Влашко, Молдова и Трансилвания. Трансилванските капитани са военни началници и командири на крепости, които имат и административни правомощия. Във Влашко капитани се срещат при Михай Витязул, а в Молдова — при Деспот Вода. По-късно, особено през XVII век, великите капитани се превръщат във влиятелни болярски служители, назначавани от владетеля и натоварени с военно управление, поддържане на реда и частично правораздаване. В Молдова има велики капитани за деветнадесетте ținuturi, тоест области, а във Влашко двама велики гранични капитани пазят границата, командват местните сили и представят висшата власт в своите райони.

Румънските примери показват как една такава длъжност може да съчетава военно командване, административен надзор, полицейски задачи и съдебна власт. Но те са засвидетелствани много по-късно и се развиват под силно средноевропейско влияние, особено след края на XVI век. Затова това сходство помага само за една обща представа за българския катепано, но не доказва приемственост или еднакво устройство. Наличните български документи не позволяват да се установят времето на създаване и изчезване на длъжността, нейният териториален обхват, начинът на назначаване или свързани с нея инсигнии, печати и монети.

Името идва от гръцки и означава „онзи, който стои начело“. В българските източници се среща само в множествено число. Не е запазено име на човек, който е носил тази длъжност.

Във Византия катепанът първо бил военен началник на област. През X век станал висок областен управител. Това важало до 1071 г., когато Византия губи при Манцикерт. После тази служба вече имала по-малко значение.

В българските грамоти катепаните стоят близо до най-важните областни хора. Това показва, че са били висши служители. Вероятно са имали военни, полицейски и съдебни задачи. Но не знаем дали са управлявали град, крепост или войска.

Не е сигурно и каква е била връзката им с дуковете. Сръбските и адриатическите извори не дават надежден пример. По-късните случаи от Влашко, Молдова и Трансилвания показват подобна служба, но те са много по-късни. Затова не може да се каже точно кога е възникнала и как е изчезнала българската длъжност.