Катепано

Названието произлиза от гръцкото κατεπάνω (katepanō), образувано от κατά и ἐπάνω чрез израза κατ’ ἐπάνω. Употребено като съществително, то означава приблизително „онзи, който стои начело“. Въпреки сходството с латинските capitaneus и capitanus, гръцката дума няма етимологична връзка с латинското caput, „глава“. В българските извори са засвидетелствани само катепани в множествено число; нито Ватопедската, нито Мрачката грамота посочва по име носител на длъжността.

Във Византия катепаното първоначално е свързан преди всичко с военното управление на провинциите. През X век длъжността придобива висок ранг в провинциалната администрация, а при Македонската династия катепани могат да управляват големи територии. Този етап от развитието ѝ продължава до византийското поражение при Манцикерт през 1071 г. Службата е част от средата на темната система — устройството, при което провинциите имат едновременно военна и гражданска организация; предполага се и връзка на някои катепани с военноморските сили. През следващите столетия рангът губи предишната си тежест и започва да обозначава по-обикновен провинциален служител с по-ограничена власт. Не се приема по-старото предположение, че всеки катепано непременно е управлявал област, наречена катепаникион.

Българската длъжност не може да бъде отъждествена пряко с високопоставените византийски катепани от X–XI век. В двете български грамоти катепаните са поставени непосредствено след дуксовете. Ако севастите — носителите на почетния ранг севаст — се броят като първа група, катепаните заемат третото място в изброяването. Това подреждане подсказва, че те са били сравнително висши провинциални служители. Съчетаването на българските сведения с по-добре познати съседни институции позволява предпазливо да им се припишат военни, полицейски и правораздавателни задължения. Не е известно обаче дали са командвали определена област, крепост или отделна военна част.

Неясна остава и връзката между катепаното и дукса. Предлагано е двете длъжности да са имали еднакъв кръг от задачи, но различен ранг. Подобно заключение се основава главно на византийски паралели, а не на пряко българско свидетелство, поради което не може да се смята за сигурно. Самият ред в грамотите показва близост между двете категории служители, но не доказва нито равенство на функциите им, нито йерархична подчиненост.

Сръбските и адриатическите извори не дават надежден пряк паралел. Латинските форми capitaneus, capitanus и capitano се срещат в статутите и договорите на Котор, Будва, Улцин и други крайбрежни градове, но там вероятно отразяват венецианско влияние. Кирилската форма „КАПЕТАНЪ“ присъства в късен препис на грамота, приписвана на великия жупан Стефан Неманя за манастира Студеница и отнасяна към края на XII век. Преписът обаче съдържа необичаен списък от служители, част от които изглеждат като по-късни добавки. Поради това думата не може уверено да се използва като свидетелство за сръбска длъжност от времето на Неманя, още по-малко като средство за възстановяване на българската институция.

По-съдържателна, макар и хронологически отдалечена, е съпоставката с капитаните във Влашко, Молдова и Трансилвания. Трансилванските капитани са военни началници и коменданти на крепости с административни правомощия. Във Влашко капитани се срещат при Михай Витязул, а в Молдова — при Деспот Вода. По-късно, особено през XVII век, великите капитани се превръщат във влиятелни болярски служители, назначавани от владетеля и натоварени с военно управление, поддържане на реда и частично правораздаване. В Молдова има велики капитани за деветнадесетте ținuturi, тоест области, а във Влашко двама велики гранични капитани охраняват границата, командват местните сили и представляват висшата власт в своите райони.

Румънските примери показват как длъжност от този тип може да обединява военно командване, административен надзор, полицейски задачи и съдебна компетентност. Те обаче са засвидетелствани значително по-късно и са се развивали под силно средноевропейско влияние, особено след края на XVI век. Затова сходството подкрепя само обща реконструкция на българския катепано, а не доказва приемственост или еднакво устройство. Наличните български документи не позволяват да се установят времето на създаване и изчезване на длъжността, териториалният ѝ обхват, начинът на назначаване или свързани с нея инсигнии, печати и монети.