Стратор

Среднобългарското название се среща като „страторь“, с множествени форми „стратори“ и „страторѣ“. Думата е от гръцки произход и е свързана с военната и конната терминология. В българските извори страторът се появява единствено в защитните формули на три владетелски грамоти — списъци на служители, на които се забранява да нарушават предоставените права и имоти. Във Виргинската грамота длъжността е девета по ред, в Рилската — четиринадесета, а във Витошката — петнадесета. Не са посочени имена на конкретни нейни носители.

Византийският предшественик е добре засвидетелстван в по-ранни списъци на длъжности и придворни рангове, включително в Тактикона на Успенски и в съчинението на Филотей. Първоначално страторите образували конния съпровод на императора и били организирани като придворна схола, тоест служебен корпус, оглавяван от протостратор. По-късно длъжността придобила предимно почетен характер и заемала тринадесето място в съответната йерархия. Последните византийски сведения за тези стратори са от края на X и началото на XI век.

Наименованието оцеляло по-дълго в някои балкански държави. В грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие от 1300 г. сръбският стратор е поставен на шесто място сред изброените служители. Документът обаче не разкрива неговите задължения. Възможно е сръбската употреба в наскоро присъединените македонски земи да е повлияна от българската практика. Северно от Дунав се среща сходното название „страторник“, но то обозначава друга институция: придворна длъжност, равностойна на постелника, която произлиза от личното обслужване на владетеля и постепенно се превръща в титла.

Българският стратор не може да се отъждестви непосредствено с византийския. Константинополската длъжност принадлежала на императорския двор и с времето станала почетна, докато българските грамоти представят стратора като провинциален служител с ниско място в административната подредба. Гръцкият произход на названието и вероятната връзка с византийската традиция са ясни, но институционалната приемственост остава недоказана. Не е известно дали при двора в Търново е съществувал отделен корпус от стратори, подобен на императорския. Възможността една дворцова служба да е имала местни съответствия е правдоподобна, но засега е само предположение.

Най-вероятното тълкуване е, че българският стратор бил нисш военен служител, свързан с организацията или командването на конницата в определена териториална единица. Това заключение се основава главно на значението и историята на термина, а не на пряко описание на задълженията му. Мястото му към края на списъците в трите грамоти потвърждава сравнително ниския му ранг. Изворите не дават сведения за отличителни знаци, печати или монети на стратори, нито позволяват да се установи кога длъжността е въведена и кога изчезва.

Среднобългарското название се среща като „страторь“, а множествените форми са „стратори“ и „страторѣ“. Думата е с гръцки произход и е свързана с военната и конната терминология. В българските извори страторът се появява само в защитните формули на три владетелски грамоти — това са списъци на служители, на които се забранява да нарушават дадените права и имоти. Във Виргинската грамота длъжността е девета по ред, в Рилската — четиринадесета, а във Витошката — петнадесета. Не са посочени имена на конкретни нейни носители.

Византийският предшественик е добре засвидетелстван в по-ранни списъци на длъжности и придворни рангове, включително в Тактикона на Успенски и в съчинението на Филотей. В началото страторите са образували конния съпровод на императора и са били организирани като придворна схола, тоест служебен корпус, ръководен от протостратор. По-късно длъжността станала предимно почетна и заела тринадесето място в съответната йерархия. Последните византийски сведения за тези стратори са от края на X и началото на XI век.

Името се запазило по-дълго в някои балкански държави. В грамотата на крал Милутин за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие от 1300 г. сръбският стратор е поставен на шесто място сред изброените служители. Самият документ обаче не казва какви са били задълженията му. Възможно е сръбската употреба в току-що присъединените македонски земи да е била повлияна от българската практика. Северно от Дунав се среща сходното название „страторник“, но то означава друга институция: придворна длъжност, равна на постелника, която произлиза от личното обслужване на владетеля и постепенно се превръща в титла.

Българският стратор не може да се отъждестви пряко с византийския. В Константинопол тази длъжност принадлежала на императорския двор и с времето станала почетна, а българските грамоти показват стратора като провинциален служител с ниско място в държавния ред. Гръцкият произход на названието и вероятната връзка с византийската традиция са ясни, но доказателство за пряка институционална приемственост няма. Не е известно и дали при двора в Търново е имало отделен корпус от стратори, подобен на императорския. Възможно е такава дворцова служба да е имала местни съответствия, но засега това остава само предположение.

Най-вероятното обяснение е, че българският стратор е бил нисш военен служител, свързан с организацията или командването на конницата в определена териториална единица. Това заключение стъпва главно върху значението и развитието на самия термин, а не върху пряко описание на неговите задължения. Мястото му в края на списъците в трите грамоти показва, че рангът му е бил сравнително нисък. Изворите не казват нищо за отличителни знаци, печати или монети на стратори и не позволяват да се установи кога длъжността е въведена и кога е изчезнала.

Думата „страторь“ се среща в три български царски грамоти — Виргинската, Рилската и Витошката. Там тя е в списъци на служители, които не бива да нарушават дадените права и имоти. Страторът е на 9-о, 14-о и 15-о място. Не са запазени имена на хора с тази длъжност.

Името идва от гръцки. Подобна служба е имало и във Византия. Първо това били конни хора около императора. После длъжността станала по-скоро почетна. Последните византийски сведения са от края на X и началото на XI век.

В България страторът най-вероятно е бил нисш военен служител, свързан с конницата в дадена област. Не е ясно дали в Търново е имало отделна група от такива хора. Името се среща и в Сърбия през 1300 г. в грамота на крал Милутин за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие, но там задачите му не са описани.