В средновековното управление гражданските и военните правомощия невинаги са ясно разграничени. Тази особеност има по-стари корени: във византийската темна система военачалникът на една тема — военно-административна област — ръководи и местното гражданско управление. В ранните държави, възникнали чрез завоевание, административният ред също често се изгражда върху първоначално военни структури. Поради това част от длъжностите в българските провинции не могат да бъдат определени като изцяло военни или изцяло граждански.
Военната организация на ранносредновековна България до голяма степен е прекъсната през периода на византийското владичество. Макар възстановеното Българско царство да се представя като продължител на държавата на Симеон I и свети цар Петър, то възприема и действащите византийски административни и военни форми. Самата Византия вече е преобразила старата темна система: през XI век темите окончателно губят предишния си облик, армията става по-централизирана, по-малобройна и по-професионална, а провинциите имат по-ограничена роля в отбраната. Областните управители обаче продължават да изпълняват и някои военни задачи.
Във Второто българско царство войската изглежда е управлявана предимно от центъра, а наличните сили са сравнително малобройни и в значителна степен непрофесионални. Поради това отделна и развита провинциална военна администрация вероятно не съществува. Под властта на областния управител се намират неголеми отряди, които пазят крепости и важни съоръжения или изпълняват военно-полицейски задачи срещу разбойнически групи. Тези служители принадлежат към отбранителната организация на царството, но дейността им е по-близка до постоянна охрана и поддържане на местната сигурност, отколкото до командване на значителни полеви армии.
Към провинциалните военни служби не следва да се причисляват автоматично всички управители с военни задължения. Основното положение на такива лица е на ръководители на административно-териториални единици. Извън тази група остават и длъжности, свързани с повинности за снабдяване и обслужване на войската. Макар носителите им да могат да бъдат зачислени към въоръжените сили, работата им има предимно фискален или стопански характер. Към тях вероятно спадат поварите и митарите, но техните конкретни задължения и подчиненост не са достатъчно изяснени.
За вътрешната организация на провинциалните военни служби почти няма сигурни данни. Ясно е главно, че те са подчинени на областните управители. По-самостоятелно място вероятно заемат кастрофилактите — длъжностни лица, отговарящи за охраната на отделна крепост. Те изглежда са сред най-близките военни помощници на кефалията, тоест управителя на област или град. Известни са и три длъжности, свързани с конната служба, но функциите им трудно могат да бъдат разграничени; предполагаемият им ранг се извежда единствено от реда, в който са изброени в грамотите. За останалите чинове не е известно дали са били взаимно подчинени и как са се разполагали в обща командна система. Затова всяка подробна възстановка на тяхната йерархия остава несигурна. Изворите не позволяват да се определи и точен момент, в който тази съвкупност от провинциални служби изчезва.
В средновековната власт гражданските и военните функции често не са ясно разделени. Това не е случайно и има по-стари корени. Още във византийската темна система военачалникът на една тема — военно-административна област — ръководи и местното гражданско управление. В ранните държави, които възникват чрез завоевание, редът в управлението също често стъпва върху първоначално военни структури. Затова част от длъжностите в българските провинции не могат да се определят нито като изцяло военни, нито като изцяло граждански.
Военната уредба на ранносредновековна България до голяма степен е прекъсната през времето на византийското владичество. Възстановеното Българско царство се представя като продължение на държавата на Симеон I и свети цар Петър, но същевременно приема и действащите византийски административни и военни форми. Междувременно самата Византия вече е променила старата темна система: през XI век темите окончателно губят стария си облик, армията става по-централизирана, по-малобройна и по-професионална, а провинциите имат по-малка роля в отбраната. Въпреки това областните управители продължават да имат и някои военни задачи.
Във Второто българско царство войската изглежда е управлявана най-вече от централната власт, а наличните сили са сравнително малко и до голяма степен непрофесионални. Поради това вероятно няма отделна и развита провинциална военна администрация. Под властта на областния управител стоят малки отряди, които пазят крепости и важни съоръжения или изпълняват военнополицейски задачи срещу разбойнически групи. Тези служители са част от отбранителната система на царството, но работата им е по-близка до постоянна охрана и поддържане на местния ред, отколкото до командване на големи полеви армии.
Не бива обаче автоматично да се включват към провинциалните военни служби всички управители, които имат и военни задължения. Основната им роля е да ръководят административно-териториални единици. Освен тях остават и длъжности, свързани с повинности за снабдяване и обслужване на войската. Макар хората на тези постове да могат да се смятат за част от въоръжените сили, работата им е най-вече фискална или стопанска. Към тях вероятно спадат поварите и митарите, но точните им задължения и подчиненост не са достатъчно ясни.
За вътрешния ред на провинциалните военни служби почти няма сигурни сведения. Ясно е основно, че те са подчинени на областните управители. По-особено място вероятно имат кастрофилактите — длъжностни лица, които се грижат за охраната на отделна крепост. Те изглежда са сред най-близките военни помощници на кефалията, тоест управителя на област или град. Известни са и три длъжности, свързани с конната служба, но техните функции трудно могат да се разграничат. Предполагаемият им ранг се извежда само от реда, в който са изброени в грамотите. За останалите чинове не се знае дали са били в подчинение един на друг и как са се подреждали в обща командна система. Затова всяка подробна възстановка на тяхната йерархия остава несигурна. Изворите не позволяват да се посочи и точният момент, в който тази група провинциални служби изчезва.
В Средновековието често няма ясна граница между гражданска и военна власт. Това идва още от Византия, където военният началник на една област управлява и местните дела.
След византийското владичество Второто българско царство възстановява държавата, но приема и много от византийските начини на управление. Войската е по-скоро малка и се ръководи от центъра. Затова по провинциите няма развита отделна военна власт.
В областите има малки отряди. Те пазят крепости, важни места и реда срещу разбойници. Някои служби помагат за снабдяването на войската. Те имат повече стопанска, отколкото бойна роля.
За вътрешния ред на тези служби се знае малко. Най-ясни са пазачите на крепостите, които помагат на областния управител. Не е ясно как точно са били подредени всички чинове и кога тази система е изчезнала.