Военни служби в провинцията

В средновековното управление гражданските и военните правомощия невинаги са ясно разграничени. Тази особеност има по-стари корени: във византийската темна система военачалникът на една тема — военно-административна област — ръководи и местното гражданско управление. В ранните държави, възникнали чрез завоевание, административният ред също често се изгражда върху първоначално военни структури. Поради това част от длъжностите в българските провинции не могат да бъдат определени като изцяло военни или изцяло граждански.

Военната организация на ранносредновековна България до голяма степен е прекъсната през периода на византийското владичество. Макар възстановеното Българско царство да се представя като продължител на държавата на Симеон I и свети цар Петър, то възприема и действащите византийски административни и военни форми. Самата Византия вече е преобразила старата темна система: през XI век темите окончателно губят предишния си облик, армията става по-централизирана, по-малобройна и по-професионална, а провинциите имат по-ограничена роля в отбраната. Областните управители обаче продължават да изпълняват и някои военни задачи.

Във Второто българско царство войската изглежда е управлявана предимно от центъра, а наличните сили са сравнително малобройни и в значителна степен непрофесионални. Поради това отделна и развита провинциална военна администрация вероятно не съществува. Под властта на областния управител се намират неголеми отряди, които пазят крепости и важни съоръжения или изпълняват военно-полицейски задачи срещу разбойнически групи. Тези служители принадлежат към отбранителната организация на царството, но дейността им е по-близка до постоянна охрана и поддържане на местната сигурност, отколкото до командване на значителни полеви армии.

Към провинциалните военни служби не следва да се причисляват автоматично всички управители с военни задължения. Основното положение на такива лица е на ръководители на административно-териториални единици. Извън тази група остават и длъжности, свързани с повинности за снабдяване и обслужване на войската. Макар носителите им да могат да бъдат зачислени към въоръжените сили, работата им има предимно фискален или стопански характер. Към тях вероятно спадат поварите и митарите, но техните конкретни задължения и подчиненост не са достатъчно изяснени.

За вътрешната организация на провинциалните военни служби почти няма сигурни данни. Ясно е главно, че те са подчинени на областните управители. По-самостоятелно място вероятно заемат кастрофилактите — длъжностни лица, отговарящи за охраната на отделна крепост. Те изглежда са сред най-близките военни помощници на кефалията, тоест управителя на област или град. Известни са и три длъжности, свързани с конната служба, но функциите им трудно могат да бъдат разграничени; предполагаемият им ранг се извежда единствено от реда, в който са изброени в грамотите. За останалите чинове не е известно дали са били взаимно подчинени и как са се разполагали в обща командна система. Затова всяка подробна възстановка на тяхната йерархия остава несигурна. Изворите не позволяват да се определи и точен момент, в който тази съвкупност от провинциални служби изчезва.