Алагатор

Алагаторът е известен в България от две грамоти на цар Иван Шишман — Рилската и Витошката. Названието е от гръцки произход и се свързва с думата ἄλογον, „кон“. То принадлежи към административната и военната терминология, възприета от Византия. Мястото на алагатора в българските документи насочва към служба в провинциалното управление, а не непременно към длъжност при владетелския двор.

Във Византия алагаторът командвал алагион — военен отряд, споменат още в тактикона на император Лъв VI. Тактиконът е служебен списък или наръчник, който представя длъжности и тяхната йерархия. Думата „алагион“ продължила да се употребява и с общото значение на военна част или ескадрон. През XIII–XIV век императорската гвардия включвала конен и пехотен алагион, въоръжени със саби и заели мястото на по-старите спатарии — дворцови воини, чието название произлиза от меча. Всеки от двата отряда имал свой алагатор, а общият им началник бил проталагаторът, подчинен на великия примикирий. Българските сведения обаче не доказват, че тази структура е била пренесена без промени.

Най-вероятното обяснение на българската длъжност е командир на ескадрон или сходно подразделение от местните въоръжени сили. Предлаганата в по-старата историография връзка с конните пощенски станции и смяната на конете не намира достатъчна опора в изворите. Длъжността е позната и в средновековна Сърбия. Надпис от Старо Нагоричане нарича един човек „кралев лагатор“, но това може да означава просто служител на краля и не доказва принадлежност към централния двор. Българските грамоти дават по-сигурни основания да се мисли за провинциална и военна служба.

В грамотите на Иван Шишман алагаторът се среща заедно с други длъжности, свързани с конете и войската — стратора и комиса с коне. В изброяванията алагаторът заема приблизително четвърто–шесто място, докато комисът с коне е около тринадесето–четиринадесето, а страторът — около четиринадесето–петнадесето. Това показва по-високия му ранг, но не позволява да се заключи, че другите двама служители са му били пряко подчинени. Техните задължения остават недостатъчно изяснени и може да са се различавали съществено. По-ранните споменавания на комис с коне и стратор във Виргинската грамота не са надеждна основа за сравнение поради проблемите с датирането на този документ.

След османското завоевание названието се запазило във формата лагатор. В османската администрация лагаторите ръководели групи войнуци — привилегировани християни, натоварени с военни и помощни задължения. Лагаторът организирал службата им, следял за дисциплината и издирвал онези, които се отклонявали от задълженията си. Когато подчинените му били коняри, той прекарвал определен период всяка година в султанските конюшни. Подобно на останалите войнуци, лагаторите били освободени от някои данъци, а отделни носители на длъжността получавали тимар — право върху приходите от определено владение срещу служба.

Документи от средата на XV век показват доброто положение на някои християнски лагатори. На 30 юли 1451 г. е отбелязан тимарът на лагатора Райко в нахията Знеполе, преминал при него от Радин. Владението обхващало село Беребитници, отъждествявано с Беревница в Царибродско, с 25 домакинства и приход от 1635 акчета. След като Райко бил обесен като разбойник, тимарът бил даден на сина му Красо. Документ от 31 март–9 април 1452 г. споменава лагатора Вельо като лично задължен за военна служба и държател на село Куманица със седем домакинства и приход около 400 акчета. Друг запис от 14–23 декември 1451 г. се отнася до тимара на лагатора Войнет и брат му Бранко във Видинско. Подобна приемственост в християнски семейства допуска връзка с предосманския военен елит, но не я доказва окончателно.

Османската употреба на названието и неговото разпространение в местната топонимия свидетелстват за продължителен живот на институционалната традиция в българските земи. Това не означава, че средновековната българска и османската длъжност са били напълно еднакви. Най-сигурната възстановка определя алагатора от времето на Иван Шишман като сравнително високопоставен провинциален военен служител, вероятно командващ конен отряд от териториално набирани сили. Точният обхват на правомощията му, отношенията му със стратора и комиса с коне и евентуалното му присъствие в централната администрация остават неизвестни.

Алагаторът е познат в България от две грамоти на цар Иван Шишман — Рилската и Витошката. Самото название е с гръцки произход и идва от думата ἄλογον, „кон“. То принадлежи към административната и военната терминология, заета от Византия. Това, че алагаторът е споменат в българските документи, подсказва служба в областното управление, а не задължително длъжност при владетелския двор.

Във Византия алагаторът е бил началник на алагион — военен отряд, споменат още в тактикона на император Лъв VI. Тактиконът е служебен списък или наръчник, който подрежда длъжностите и показва тяхната йерархия. Думата „алагион“ по-късно се е използвала и в по-общ смисъл за военна част или ескадрон. През XIII–XIV век императорската гвардия е включвала конен и пехотен алагион, въоръжени със саби и заели мястото на по-старите спатарии — дворцови воини, чието име идва от думата за меч. Всеки от двата отряда имал свой алагатор, а над тях стоял проталагаторът, който бил подчинен на великия примикирий. Българските извори обаче не показват, че тази подредба е била пренесена без промени.

Най-вероятно в България алагаторът е бил командир на ескадрон или на подобно отделение от местните въоръжени сили. По-старата историография е свързвала длъжността с конните пощенски станции и смяната на конете, но изворите не дават достатъчно основания за това. Длъжността е позната и в средновековна Сърбия. Надпис от Старо Нагоричане нарича един човек „кралев лагатор“, но това може да значи само служител на краля и не доказва връзка с централния двор. Българските грамоти дават по-сигурна основа да се мисли за провинциална и военна служба.

В грамотите на Иван Шишман алагаторът се среща заедно с други длъжности, свързани с конете и войската — стратора и комиса с коне. В тези изброявания алагаторът заема приблизително четвърто–шесто място, а комисът с коне е около тринадесето–четиринадесето, докато страторът е около четиринадесето–петнадесето. Това показва, че алагаторът е стоял по-високо в ранга, но не позволява да кажем, че двамата други служители са му били пряко подчинени. Задълженията им не са напълно ясни и може да са били доста различни. По-ранните споменавания на комис с коне и стратор във Виргинската грамота не са надеждна основа за сравнение заради проблемите с датирането на този документ.

След османското завоевание названието се запазило във формата лагатор. В османската администрация лагаторите ръководели групи войнуци — привилегировани християни, натоварени с военни и помощни задължения. Лагаторът организирал службата им, следял за реда и издирвал онези, които се отклонявали от задълженията си. Когато подчинените му били коняри, той прекарвал определен период всяка година в султанските конюшни. Както и другите войнуци, лагаторите били освободени от някои данъци, а отделни носители на длъжността получавали тимар — право да получават приходите от определено владение срещу служба.

Документи от средата на XV век показват добро положение на някои християнски лагатори. На 30 юли 1451 г. е записан тимарът на лагатора Райко в нахията Знеполе, който е преминал при него от Радин. Владението включвало село Беребитници, отъждествявано с Беревница в Царибродско, с 25 домакинства и приход от 1635 акчета. След като Райко бил обесен като разбойник, тимарът бил даден на сина му Красо. Документ от 31 март–9 април 1452 г. споменава лагатора Вельо като човек, лично задължен за военна служба, и държател на село Куманица със седем домакинства и приход около 400 акчета. Друг запис от 14–23 декември 1451 г. се отнася до тимара на лагатора Войнет и брат му Бранко във Видинско. Тази приемственост в християнски семейства позволява да се мисли за връзка с предосманския военен елит, но не я доказва напълно.

Османската употреба на названието и разпространението му в местните имена на места показват, че тази институционална традиция е живяла дълго в българските земи. Това обаче не означава, че средновековната българска и османската длъжност са били напълно еднакви. Най-сигурното обяснение е, че алагаторът от времето на Иван Шишман е бил сравнително високопоставен провинциален военен служител, вероятно командир на конен отряд от местно набирани сили. Точният обхват на правомощията му, връзките му със стратора и комиса с коне и възможното му място в централната администрация остават неизвестни.

Алагаторът е познат у нас най-вече от две грамоти на цар Иван Шишман — Рилската и Витошката. Името идва от гръцки и е свързано с думата за „кон“. В българските текстове то по-скоро сочи служба в областта, а не при двора.

Във Византия алагаторът е бил началник на военен отряд. В България обаче най-вероятно е означавал командир на конен отряд или друга местна въоръжена част. В грамотите на Иван Шишман той е споменат заедно с други хора, свързани с коне и войска, и стои по-високо от тях. Но точните му права не са ясни.

След османското завоевание названието продължило да се използва като „лагатор“. Тогава тези хора ръководели групи християни войници. Те пазели реда, следели за службата и понякога получавали земя срещу военна служба.

Записи от 1451 и 1452 г. показват лагатори като Райко, Вельо и Войнет. Това подсказва, че старата местна военна традиция е продължила и след промяната на властта. Но не знаем със сигурност дали старата и новата длъжност са били напълно еднакви.