Комис с коне

Пълното название „комисъ съ коньми“ е известно единствено от Виргинската грамота. В Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман се среща множествената форма „комисници“. Най-вероятно двете названия обозначават една и съща служба, като в документите е използвано различно изписване или съкратена форма. Възможно е пълното наименование да е било официалното, но оскъдните свидетелства не позволяват това да се докаже. Те не дават сигурна основа и за определяне на точната поява или изчезване на длъжността.

Комисът е бил провинциален чиновник. Той фигурира в защитните формули на грамотите — клаузи, които изброяват служителите, на които се забранява да нарушават предоставените от владетеля права. Това показва, че при изпълнение на задълженията си комисът е можел да влиза в контакт с владенията и населението на дарените имоти. Мястото му около тринадесета или четиринадесета позиция в списъците на длъжностни лица го определя като служител от среден ранг, а не като висш придворен сановник.

Самото допълнение „с коне“ насочва към отговорности по отглеждането, събирането или предоставянето на коне и по осигуряването на храна за тях. Особено близък паралел предлагат Влашко и Молдова. Там наред с великия, втория и третия комис действали по-ниски служители, наричани комишели или комиси. Те се грижели за конете и фуража както в столицата, така и в провинцията, надзиравали косенето, превоза и складирането на сено и участвали в отвеждането на конете, дължими на османския двор. Организирани били в групи под ръководството на ватаф, а извън двора се срещат и командири с названия юзбашия и капитан на комишелите. Тази близост позволява българската и севернодунавската служба да бъдат разглеждани като еднакви или поне много сходни по устройство и задачи.

Във Виргинската грамота е споменат и български ватах, което допуска връзка между неговата служба и тази на комисите. Двете длъжности обаче не стоят една до друга в документа, поради което от него не може да се възстанови сигурна йерархия. Комисът вероятно е отговарял за конете в определена област, за снабдяването на двора с животни и за доставянето на фураж. Възможно е едновременно с това да е бил началник на конницата в своя район; подобна военна роля не противоречи на стопанските му задължения, но не е пряко описана в запазените български грамоти.

Сходно название се появява и в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. То обаче не изглежда типично за сръбската административна система. Документът се отнася до наскоро присъединена част от Македония, така че терминът може да отразява запазено българско или византийско административно влияние. Наличните свидетелства не позволяват да се възстанови точно византийският образец на българската служба.