Пълното название „комисъ съ коньми“ е известно единствено от Виргинската грамота. В Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман се среща множествената форма „комисници“. Най-вероятно двете названия обозначават една и съща служба, като в документите е използвано различно изписване или съкратена форма. Възможно е пълното наименование да е било официалното, но оскъдните свидетелства не позволяват това да се докаже. Те не дават сигурна основа и за определяне на точната поява или изчезване на длъжността.
Комисът е бил провинциален чиновник. Той фигурира в защитните формули на грамотите — клаузи, които изброяват служителите, на които се забранява да нарушават предоставените от владетеля права. Това показва, че при изпълнение на задълженията си комисът е можел да влиза в контакт с владенията и населението на дарените имоти. Мястото му около тринадесета или четиринадесета позиция в списъците на длъжностни лица го определя като служител от среден ранг, а не като висш придворен сановник.
Самото допълнение „с коне“ насочва към отговорности по отглеждането, събирането или предоставянето на коне и по осигуряването на храна за тях. Особено близък паралел предлагат Влашко и Молдова. Там наред с великия, втория и третия комис действали по-ниски служители, наричани комишели или комиси. Те се грижели за конете и фуража както в столицата, така и в провинцията, надзиравали косенето, превоза и складирането на сено и участвали в отвеждането на конете, дължими на османския двор. Организирани били в групи под ръководството на ватаф, а извън двора се срещат и командири с названия юзбашия и капитан на комишелите. Тази близост позволява българската и севернодунавската служба да бъдат разглеждани като еднакви или поне много сходни по устройство и задачи.
Във Виргинската грамота е споменат и български ватах, което допуска връзка между неговата служба и тази на комисите. Двете длъжности обаче не стоят една до друга в документа, поради което от него не може да се възстанови сигурна йерархия. Комисът вероятно е отговарял за конете в определена област, за снабдяването на двора с животни и за доставянето на фураж. Възможно е едновременно с това да е бил началник на конницата в своя район; подобна военна роля не противоречи на стопанските му задължения, но не е пряко описана в запазените български грамоти.
Сходно название се появява и в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. То обаче не изглежда типично за сръбската административна система. Документът се отнася до наскоро присъединена част от Македония, така че терминът може да отразява запазено българско или византийско административно влияние. Наличните свидетелства не позволяват да се възстанови точно византийският образец на българската служба.
Пълното название „комисъ съ коньми“ е засвидетелствано само във Виргинската грамота. В Рилската и Витошката грамота на цар Иван Шишман се среща множествената форма „комисници“. Най-вероятно и двете названия означават една и съща служба, а разликата е само в начина на записване или в съкратена форма. Възможно е пълното име да е било официалното, но малкото запазени извори не позволяват това да се докаже. Те не дават и сигурен отговор кога точно тази длъжност е възникнала или изчезнала.
Комисът е бил областен чиновник. Името му се появява в защитните клаузи на грамотите — това са частите, в които се изброяват хората, на които е забранено да нарушават правата, дадени от владетеля. Оттук личи, че при изпълнение на службата си комисът е имал досег с владенията и с хората в дарените имоти. Фактът, че в списъците на длъжностните лица той стои около тринадесетото или четиринадесетото място, показва, че е бил служител от средно ниво, а не висок придворен сановник.
Самото добавяне „с коне“ насочва към задачи, свързани с отглеждането, събирането или предоставянето на коне, както и с осигуряването на храна за тях. Особено близка успоредка се вижда във Влашко и Молдова. Там, заедно с великия, втория и третия комис, действали и по-ниски служители, наричани комишели или комиси. Те се грижели за конете и за фуража — храната за животните — и в столицата, и в провинцията. Освен това следели за косенето, за превоза и за складирането на сено, и участвали в отвеждането на конете, които се дължали на османския двор. Те били организирани в групи, начело с ватаф, а извън двора се срещат и началници с названия юзбашия и капитан на комишелите. Тази близост позволява българската и севернодунавската служба да се разглеждат като еднакви или поне много сходни по устройство и функции.
Във Виргинската грамота е споменат и български ватах, което позволява да се търси връзка между неговата служба и тази на комисите. Двете длъжности обаче не са поставени една до друга в документа, затова от него не може да се възстанови сигурна йерархия. Най-вероятно комисът е отговарял за конете в определена област, за снабдяването на двора с животни и за доставянето на фураж. Възможно е едновременно с това да е бил и началник на конницата в своя район; такава военна роля не противоречи на стопанските му задължения, но в запазените български грамоти тя не е описана пряко.
Сходно название се среща и в грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин от 1300 г. То обаче не изглежда типично за сръбската административна система. Документът се отнася до току-що присъединена част от Македония, така че терминът може да пази българско или византийско административно влияние. Наличните извори не позволяват да се възстанови точно византийският образец на българската служба.
„Комис с коне“ е познат само от няколко средновековни грамоти. В документите на цар Иван Шишман се среща и думата „комисници“. Най-вероятно това е една и съща служба, но изписана по различен начин. Не може сигурно да се каже кога точно е възникнала или изчезнала.
Комисът е бил областен чиновник. Той пазел правата върху дарени земи и можел да има работа с местните хора и имоти. По мястото му в списъците личи, че не е бил висок дворцов велможа, а служител от средно ниво.
Името му подсказва връзка с конете. Той вероятно се е грижел за събирането, пазенето и даването на коне, както и за храната им. Подобни служби са известни и във Влахия и Молдова, където такива хора надзиравали коне, сено и превоз на животни.
В една грамота е споменат и друг български служител, наречен ватах. Това може да значи, че комисът е имал и връзка с конницата в своя район. Подобно название се среща и в сръбски документ от 1300 г., но там най-вероятно става дума за старо българско или византийско влияние.