Войската и нейните началници

Названието „военни чинове в столицата“ не обозначава засвидетелствана средновековна служба или обособена част от държавното управление. То обединява длъжности, които вероятно са участвали в ръководството на войската, и придворни звания с възможна връзка към конницата, дворцовата церемония или охраната. Поради това границата между действащ военен пост и почетно място в йерархията често остава неясна.

Войните на Второто българско царство са описани сравнително подробно, особено в гръцките повествователни извори. Това обаче не означава, че е добре познато вътрешното устройство на армията. Хронистите съобщават за походи, битки и пълководци, но рядко назовават точните им длъжности, командните звена или начина, по който са набирани войниците.

Царят е бил върховен военачалник и неговото участие не е било само символично. Иван Асен I и Калоян лично ръководят военни действия, а Борил предвожда походи в Тракия. Иван Асен II се сражава при Клокотница и по-късно участва в обсадата на Чорлу. Михаил II Асен е ранен по време на тракийски поход, а осакатеният Константин Тих Асен продължава да придружава войската на колесница и загива в борбата срещу Ивайло. След възкачването си Ивайло лично организира защитата срещу татарите и византийците. Михаил III Шишман също стои начело на армията и намира смъртта си при Велбъжд. В запазените разкази българските владетели водят походите си лично по-често от византийските императори.

Командването можело да бъде поверено и на други представители на елита, без да е известно дали те заемали постоянна военна длъжност. Скоро след възстановяването на царството Добромир Хриз бил изпратен да воюва в Македония. Севастократор Александър — носител на един от най-високите придворни рангове — оглавил съпротивата срещу унгарско нахлуване в северозападните области. През 20-те години на XIV век Иван Русина провеждал действия в Тракия и се приближил до Константинопол. В тези случаи изворите посочват името или придворното достойнство на военачалника, но не и специален команден пост. Следователно ръководството на поход само по себе си не доказва притежаването на военен чин.

Особено спорно е положението на куманина Манастър, свързван с гибелта на Калоян пред Солун. В гръцкия разказ той е наречен „ἀρχιστρατηγός“ и „στρατηγός“ на царската войска, тоест главен или водещ военачалник. Това не е достатъчно, за да бъде определен като велик войвода: по-близък гръцки еквивалент на тази титла би бил „ὁ μέγας στρατηγός“, а славянският превод използва описателни изрази за началник на силите. Текстът допуска Манастър да е бил високопоставен български сановник, но е възможно той да е предвождал и кумански помощни части. Присъствието на кумански родове сред българската аристокрация прави първата възможност правдоподобна, без да я доказва.

В житията на св. Йоан Рилски се разказва, че тялото на Калоян било съпроводено до Търново от триста избрани воини. Изразът може да се отнася до подбрана охрана, но не доказва съществуването на постоянна гвардия или на отделна елитна бойна част. Това единично известие не позволява да се възстанови вътрешно деление на армията.

Основните сили на царството изглежда са били под централно командване, макар че вероятно са съществували и местни войски. За тях подсказват военни длъжности, срещани в провинциалното управление, но организацията им не е известна. Положението се различава от класическата византийска темна система, при която темата представлява военно-административна област и местното командване съчетава военни и граждански правомощия. Няма достатъчно основания да се предполага същото устройство във Второто българско царство.

Не е ясно и как са набирани редовите войници. Народно опълчение вероятно е било свиквано, но скъпото въоръжение и необходимите бойни умения правят съмнително предположението, че то е представлявало главната сила на късносредновековната армия. Преки данни за организирано използване на чуждестранни наемници липсват. Куманските отряди по-скоро действали като съюзни сили, привлечени от възможността за плячка, отколкото като войници на заплата.

Несигурен остава въпросът за пронията — условно предоставяне на приходи, обикновено свързвано със служба към владетеля. Тази институция е важна във Византия и Сърбия, а съществуването на сходна практика в България е възможно и дори вероятно. Българските извори обаче не дават пряко потвърждение, поради което пронията не може да бъде използвана като сигурна основа за възстановяване на армейската организация.

Също недоказана е представата, че големите земевладелци били задължени да събират и въоръжават собствени отряди за царската войска. Тя произтича по-скоро от общ модел за „феодално опълчение“, отколкото от конкретни български свидетелства. Сръбски разпоредби за явяване пред владетеля с коне и служители не могат автоматично да бъдат пренасяни върху България. Двете държави вероятно са имали близки практики, но сръбската власт по места била много по-силно зависима от местни господари, а споменатите в тези текстове лица невинаги са земевладелски воини.

Едно от малкото конкретни описания на бойния ред е оставено от Анри дьо Валансиен. При сражението край Филипопол Борил довел според него 33 000 души, разделени на 36 части, наречени на старофренски „batailles“. Ако числата са приблизително точни, всяко подразделение е включвало около хиляда бойци. Българското му название не е запазено; предложението, че това е бил „плъкъ“, остава недоказано.

Воините имали и отчетливо място в обществената идеология. В Западна и Централна Европа названията за воин често обозначавали представители на аристокрацията, а подобна употреба е позната и в сръбски текстове. За България няма доказателство, че „воини“ е било официално съсловно наименование. В произведенията на патриарх Евтимий, в песнопенията на Ефрем и в различни литургични молитви обаче войската е споменавана отделно от останалия народ, редом с царя, двореца или духовенството. Това подчертава нейното особено значение, но не установява съществуването на юридически обособено военно съсловие.

Сред конкретните централни длъжности великият войвода най-вероятно е бил най-пряко свързан с действителното командване. „Войвода“ е славянско название за военачалник, а добавката „велик“ поставя носителя над обикновените командири. Длъжността може да се разбира като помощник на царя по военните въпроси, но наличните сведения не определят точно правомощията й, мястото й във всички периоди или отношенията й с командващите отделни походи.

Протокелиотинът изглежда е принадлежал към дворцовите сановници, но предполагаемите му военни задължения не са пряко засвидетелствани. Известни са двама носители на званието, като за единия — Приязд — се знае, че е загинал в битка. Самата му смърт във военни действия не доказва, че службата по принцип е била армейска, нито позволява да се установят всекидневните й функции.

Протостраторът има по-ясна византийска аналогия и обикновено се свързва с двора, конете на владетеля и церемониалното обслужване. Българските данни обаче са ограничени до поне един сигурен носител — Касимбек, приближен на царя. Точните му задължения не са посочени, а определянето на поста като изцяло церемониален остава предположение. Фактът, че званието е поверено на татарин, може да сочи и непосредствена връзка с военното ръководство. Изолираните свидетелства за протостратора, протокелиотина и другите централни чинове не позволяват да се установи точно кога са въведени или кога са изчезнали.