Войската и нейните началници

Названието „военни чинове в столицата“ не обозначава засвидетелствана средновековна служба или обособена част от държавното управление. То обединява длъжности, които вероятно са участвали в ръководството на войската, и придворни звания с възможна връзка към конницата, дворцовата церемония или охраната. Поради това границата между действащ военен пост и почетно място в йерархията често остава неясна.

Войните на Второто българско царство са описани сравнително подробно, особено в гръцките повествователни извори. Това обаче не означава, че е добре познато вътрешното устройство на армията. Хронистите съобщават за походи, битки и пълководци, но рядко назовават точните им длъжности, командните звена или начина, по който са набирани войниците.

Царят е бил върховен военачалник и неговото участие не е било само символично. Иван Асен I и Калоян лично ръководят военни действия, а Борил предвожда походи в Тракия. Иван Асен II се сражава при Клокотница и по-късно участва в обсадата на Чорлу. Михаил II Асен е ранен по време на тракийски поход, а осакатеният Константин Тих Асен продължава да придружава войската на колесница и загива в борбата срещу Ивайло. След възкачването си Ивайло лично организира защитата срещу татарите и византийците. Михаил III Шишман също стои начело на армията и намира смъртта си при Велбъжд. В запазените разкази българските владетели водят походите си лично по-често от византийските императори.

Командването можело да бъде поверено и на други представители на елита, без да е известно дали те заемали постоянна военна длъжност. Скоро след възстановяването на царството Добромир Хриз бил изпратен да воюва в Македония. Севастократор Александър — носител на един от най-високите придворни рангове — оглавил съпротивата срещу унгарско нахлуване в северозападните области. През 20-те години на XIV век Иван Русина провеждал действия в Тракия и се приближил до Константинопол. В тези случаи изворите посочват името или придворното достойнство на военачалника, но не и специален команден пост. Следователно ръководството на поход само по себе си не доказва притежаването на военен чин.

Особено спорно е положението на куманина Манастър, свързван с гибелта на Калоян пред Солун. В гръцкия разказ той е наречен „ἀρχιστρατηγός“ и „στρατηγός“ на царската войска, тоест главен или водещ военачалник. Това не е достатъчно, за да бъде определен като велик войвода: по-близък гръцки еквивалент на тази титла би бил „ὁ μέγας στρατηγός“, а славянският превод използва описателни изрази за началник на силите. Текстът допуска Манастър да е бил високопоставен български сановник, но е възможно той да е предвождал и кумански помощни части. Присъствието на кумански родове сред българската аристокрация прави първата възможност правдоподобна, без да я доказва.

В житията на св. Йоан Рилски се разказва, че тялото на Калоян било съпроводено до Търново от триста избрани воини. Изразът може да се отнася до подбрана охрана, но не доказва съществуването на постоянна гвардия или на отделна елитна бойна част. Това единично известие не позволява да се възстанови вътрешно деление на армията.

Основните сили на царството изглежда са били под централно командване, макар че вероятно са съществували и местни войски. За тях подсказват военни длъжности, срещани в провинциалното управление, но организацията им не е известна. Положението се различава от класическата византийска темна система, при която темата представлява военно-административна област и местното командване съчетава военни и граждански правомощия. Няма достатъчно основания да се предполага същото устройство във Второто българско царство.

Не е ясно и как са набирани редовите войници. Народно опълчение вероятно е било свиквано, но скъпото въоръжение и необходимите бойни умения правят съмнително предположението, че то е представлявало главната сила на късносредновековната армия. Преки данни за организирано използване на чуждестранни наемници липсват. Куманските отряди по-скоро действали като съюзни сили, привлечени от възможността за плячка, отколкото като войници на заплата.

Несигурен остава въпросът за пронията — условно предоставяне на приходи, обикновено свързвано със служба към владетеля. Тази институция е важна във Византия и Сърбия, а съществуването на сходна практика в България е възможно и дори вероятно. Българските извори обаче не дават пряко потвърждение, поради което пронията не може да бъде използвана като сигурна основа за възстановяване на армейската организация.

Също недоказана е представата, че големите земевладелци били задължени да събират и въоръжават собствени отряди за царската войска. Тя произтича по-скоро от общ модел за „феодално опълчение“, отколкото от конкретни български свидетелства. Сръбски разпоредби за явяване пред владетеля с коне и служители не могат автоматично да бъдат пренасяни върху България. Двете държави вероятно са имали близки практики, но сръбската власт по места била много по-силно зависима от местни господари, а споменатите в тези текстове лица невинаги са земевладелски воини.

Едно от малкото конкретни описания на бойния ред е оставено от Анри дьо Валансиен. При сражението край Филипопол Борил довел според него 33 000 души, разделени на 36 части, наречени на старофренски „batailles“. Ако числата са приблизително точни, всяко подразделение е включвало около хиляда бойци. Българското му название не е запазено; предложението, че това е бил „плъкъ“, остава недоказано.

Воините имали и отчетливо място в обществената идеология. В Западна и Централна Европа названията за воин често обозначавали представители на аристокрацията, а подобна употреба е позната и в сръбски текстове. За България няма доказателство, че „воини“ е било официално съсловно наименование. В произведенията на патриарх Евтимий, в песнопенията на Ефрем и в различни литургични молитви обаче войската е споменавана отделно от останалия народ, редом с царя, двореца или духовенството. Това подчертава нейното особено значение, но не установява съществуването на юридически обособено военно съсловие.

Сред конкретните централни длъжности великият войвода най-вероятно е бил най-пряко свързан с действителното командване. „Войвода“ е славянско название за военачалник, а добавката „велик“ поставя носителя над обикновените командири. Длъжността може да се разбира като помощник на царя по военните въпроси, но наличните сведения не определят точно правомощията й, мястото й във всички периоди или отношенията й с командващите отделни походи.

Протокелиотинът изглежда е принадлежал към дворцовите сановници, но предполагаемите му военни задължения не са пряко засвидетелствани. Известни са двама носители на званието, като за единия — Приязд — се знае, че е загинал в битка. Самата му смърт във военни действия не доказва, че службата по принцип е била армейска, нито позволява да се установят всекидневните й функции.

Протостраторът има по-ясна византийска аналогия и обикновено се свързва с двора, конете на владетеля и церемониалното обслужване. Българските данни обаче са ограничени до поне един сигурен носител — Касимбек, приближен на царя. Точните му задължения не са посочени, а определянето на поста като изцяло церемониален остава предположение. Фактът, че званието е поверено на татарин, може да сочи и непосредствена връзка с военното ръководство. Изолираните свидетелства за протостратора, протокелиотина и другите централни чинове не позволяват да се установи точно кога са въведени или кога са изчезнали.

Изразът „военни чинове в столицата“ не означава сигурно засвидетелствана средновековна служба или отделен дял от държавната власт. Той обхваща длъжности, които вероятно са имали участие в управлението на войската, и придворни звания, свързани може би с конницата, дворцовите обреди или охраната. Затова в много случаи е трудно да се каже къде свършва истинският военен пост и къде започва почетното място в йерархията.

За войните на Второто българско царство знаем сравнително много, особено от гръцките разказвачески извори. Това обаче не значи, че познаваме добре устройството на самата армия. Хронистите описват походи, битки и пълководци, но рядко посочват точните им длъжности, командните звена или начина, по който са набирани войниците.

Царят е бил върховният военачалник и не е стоял само символично начело. Иван Асен I и Калоян лично водят военни действия, а Борил предвожда походи в Тракия. Иван Асен II участва в сражението при Клокотница и по-късно и в обсадата на Чорлу. Михаил II Асен е ранен по време на тракийски поход, а осакатеният Константин Тих Асен продължава да върви с войската на колесница и загива в борбата срещу Ивайло. След като идва на власт, Ивайло сам организира отбраната срещу татарите и византийците. Михаил III Шишман също е начело на армията и намира смъртта си при Велбъжд. В запазените разкази българските владетели по-често лично водят походите си, отколкото византийските императори.

Командването можело да бъде възлагано и на други хора от върхушката, без да знаем дали те са имали постоянна военна длъжност. Скоро след възстановяването на царството Добромир Хриз бил изпратен да воюва в Македония. Севастократор Александър — носител на един от най-високите придворни рангове — оглавил съпротивата срещу унгарско нахлуване в северозападните области. През 20-те години на XIV век Иван Русина действал в Тракия и стигнал близо до Константинопол. В тези случаи изворите дават името или титлата на водача, но не и някакъв специален команден пост. Затова самото водене на поход не доказва, че човекът е имал военен чин.

Особено спорен е случаят с куманина Манастър, свързван със смъртта на Калоян пред Солун. В гръцкия разказ той е наречен „ἀρχιστρατηγός“ и „στρατηγός“ на царската войска, тоест главен или водещ военачалник. Това обаче не стига, за да бъде определен като велик войвода. По-близък гръцки израз за такава титла би бил „ὁ μέγας στρατηγός“, а славянският превод използва описателни думи за началник на силите. Текстът допуска Манастър да е бил висок български сановник, но е възможно и да е командвал кумански помощни части. Това, че сред българската аристокрация има кумански родове, прави първата възможност правдоподобна, но не я доказва.

В житията на св. Йоан Рилски се казва, че тялото на Калоян било отнесено до Търново от триста избрани воини. Това може да означава подбрана охрана, но не показва, че е съществувала постоянна гвардия или отделна елитна бойна част. Само това едно известие не е достатъчно, за да се възстанови вътрешното деление на армията.

Главните сили на царството очевидно са били под общо централно командване, макар че вероятно е имало и местни войски. За тях подсказват военни длъжности, срещани в областното управление, но не знаем как са били устроени. Това е различно от класическата византийска темна система, тоест област, която има и военна, и гражданска власт. Няма достатъчно основания да мислим, че същото устройство е съществувало и във Второто българско царство.

Не е ясно и как са се набирали обикновените войници. Вероятно е било свиквано народно опълчение, но скъпото оръжие и нужните бойни умения правят съмнително това да е била главната сила на късносредновековната армия. Нямаме и преки данни за организирано използване на чужди наемници. Куманските отряди по-скоро са действали като съюзни сили, привлечени от надеждата за плячка, отколкото като войници на заплата.

Несигурен остава и въпросът за пронията — условно предоставяне на приходи, обикновено свързано със служба към владетеля. Тази институция е важна във Византия и Сърбия, а е възможно и дори вероятно да е съществувала в подобен вид и в България. Българските извори обаче не я потвърждават пряко, затова пронията не може да служи като сигурна основа за възстановяване на армейската организация.

Също така недоказана е идеята, че големите земевладелци са били длъжни да събират и въоръжават собствени отряди за царската войска. Тази представа идва по-скоро от общия модел на „феодално опълчение“, отколкото от конкретни български свидетелства. Сръбските разпоредби за явяване пред владетеля с коне и служители не могат просто да се прехвърлят върху България. Двете държави може и да са имали близки практики, но сръбската власт по места е зависела много по-силно от местните господари, а споменатите в тези текстове хора не винаги са били земевладелски воини.

Едно от малкото точни описания на бойния ред идва от Анри дьо Валансиен. При сражението край Филипопол Борил, според него, довел 33 000 души, разделени на 36 части, наречени на старофренски „batailles“. Ако тези числа са приблизително верни, във всяка част е имало по около хиляда бойци. Българското название на това деление не е запазено; предложението, че то е било „плъкъ“, остава недоказано.

Воините имали и особено място в обществените представи. В Западна и Централна Европа думите за войн често означавали хора от аристокрацията, а такова използване се среща и в сръбски текстове. За България няма доказателство, че „воини“ е било официално съсловно име. Но в текстовете на патриарх Евтимий, в песнопенията на Ефрем и в различни литургични молитви войската е споменавана отделно от другите хора, редом с царя, двореца или духовенството. Това показва значението ѝ, но не доказва, че е имало отделно военно съсловие по закон.

Сред конкретните длъжности великят войвода най-вероятно е бил най-пряко свързан с истинското командване. „Войвода“ е славянска дума за военачалник, а „велик“ го поставя над обикновените командири. Тази длъжност може да се разбира като помощник на царя по военните дела, но наличните данни не казват точно какви са били правомощията ѝ, къде е стояла тя във всички периоди и как е била свързана с водачите на отделните походи.

Протокелиотинът изглежда е бил сред дворцовите сановници, но предполагаемите му военни задължения не са пряко засвидетелствани. Познати са двама носители на званието, а за единия — Приязд — се знае, че е загинал в битка. Самата му смърт във военни действия не доказва, че службата по принцип е била военна, нито ни позволява да разберем какви са били ежедневните ѝ задачи.

Протостраторът има по-ясна византийска връзка и обикновено се свързва с двора, конете на владетеля и церемониите. Българските данни обаче се свеждат поне до един сигурен носител — Касимбек, близък човек на царя. Не знаем точните му задължения, а да се определи постът като изцяло церемониален е само предположение. Това, че званието е дадено на татарин, може да говори и за пряка връзка с военния живот. Оскъдните сведения за протостратора, протокелиотина и другите централни чинове не позволяват да се каже точно кога са се появили или кога са изчезнали.

Статията казва, че за армията на Второто българско царство знаем малко. Изворите описват походи и битки, но рядко обясняват как точно е била устроена войската.

Царят е бил главният военачалник. Иван Асен I, Калоян, Иван Асен II, Ивайло и Михаил III Шишман често водят войската лично. Това показва, че владетелят е бил много важен във войната.

Понякога войските са били водени и от големи боляри. Такива са Добромир Хриз, Александър, Иван Русина и може би Манастър. Но не е ясно дали те са имали постоянни военни длъжности или само са водели походи.

Не е сигурно дали е имало отделна гвардия, местни войски, наемници или болярски отряди. Няма и ясни данни, че богатите земевладелци са били длъжни да дават свои войници. Затова вътрешното устройство на армията остава неясно.

Най-ясно се откроява длъжността велик войвода. Той най-вероятно е бил близък до царя и е помагал в командването. За други дворцови и военни постове знаем твърде малко.