♚ Ивайло

Ивайло се появява на историческата сцена в една от най-тежките кризи на Второто българско царство. През последните години на цар Константин Тих Асен държавата била разтърсвана от болярски противоборства, отслабена централна власт и повтарящи се татарски набези. Самият Константин бил тежко обездвижен след злополука и не успявал да организира трайна защита. Особено уязвими били североизточните български земи, подложени на нападения от орди, свързани с могъщия татарски предводител Ногай. В тази обстановка неспособността на двореца и болярите да гарантират сигурността на населението създала условия за издигането на водач извън традиционната аристокрация.

Произходът на Ивайло остава неизвестен: не са засвидетелствани негови родители, братя или принадлежност към знатен род. Враждебните към него византийски автори го представят като беден селянин и свинар. Георги Пахимер го нарича присмехулно Лахана — „зеленчук“ или „зеле“, а в гръцката повествователна традиция се среща и изопачено название, свързвано от изследователите с българската дума „бърдоква“ или „бръдоква“, тоест маруля. Тези названия отразяват преди всичко презрението на византийската аристократична среда към човек с нисък социален произход. Българското му име Ивайло е сигурно засвидетелствано от съвременна славянска приписка и не бива да бъде заменяно с ромейските прозвища.

Около 1277 г. Ивайло започнал да събира около себе си въоръжени последователи. Според Пахимер той разказвал за видения и за божествено поръчение да спаси народа, като по този начин обличал съпротивата си в разбираем за средновековния човек религиозен език. Първоначално движението вероятно било местна самоотбрана срещу татарските нападатели, но успехите му бързо привлекли хора, които не виждали защита нито от царя, нито от областните боляри. Точният социален състав на въстаниците не е известен, затова движението не може да се сведе само до една съсловна група; несъмнено е обаче широкото участие на населението от засегнатите от набезите области.

През 1277 г. отрядите на Ивайло започнали да нападат отделни татарски сили и постигнали поредица от победи. Пахимер, макар да описва водача с открита неприязън, не успява да прикрие впечатлението, което неговите военни успехи произвели. Победите прекъснали усещането за безнаказаност на нападателите и превърнали Ивайло от местен предводител в претендент за общодържавна власт. Към него преминавали нови бойци, а авторитетът на Константин Тих продължавал да се руши. Именно успехът срещу татарите, а не предварително династическо право, бил първият и най-силен източник на неговата легитимност.

Константин Тих изпратил войска срещу въстаниците и впоследствие сам се изправил срещу тях. Поради телесния си недъг царят бил пренасян или возен, което допълнително ограничавало способността му да ръководи сражението. В битката, чиито точно място и ден не са надеждно засвидетелствани, царската войска била разбита, а Ивайло убил Константин Тих. Част от оцелелите царски воини преминали на страната на победителя. Така през 1277 г. въстанието надхвърлило рамките на борба срещу татарите и се превърнало в открита борба за българския престол.

Издигането на Ивайло предизвикало незабавна реакция от император Михаил VIII Палеолог. Според византийския разказ императорът първоначално допускал, че новият силен човек може да стане владетел на България, и обмислял възможност да се сроди с него. Скоро обаче Константинопол избрал друг път. Михаил VIII издигнал Иван Асен III — син на Мицо и потомък по майчина линия на Иван II Асен — като византийски подкрепян претендент. Иван бил оженен за императорската дъщеря Ирина и получил войска, с която трябвало да наложи властта си в България. Така императорът съчетал династическа политика, дипломатически натиск и пряка военна намеса.

В Търново след смъртта на Константин Тих властта се намирала в ръцете на неговата вдовица Мария Палеологина Кантакузина, племенница на Михаил VIII, която защитавала и интересите на малолетния си син Михаил Асен. Заплашена едновременно от напредването на Ивайло и от кандидата, изпратен от собствения ѝ вуйчо, Мария постигнала споразумение с въстаническия водач. През 1278 г. Ивайло влязъл в Търново, оженил се за нея и бил провъзгласен за цар. Бракът му осигурявал връзка с вдовицата на предишния владетел и с Палеолозите, а столичното провъзгласяване добавяло институционална легитимност към спечеления с оръжие авторитет. Между Ивайло и Мария не са засвидетелствани деца; не е известно той да е имал други съпруги или наследници.

Царуването на Ивайло през 1278–1279 г. преминало почти изцяло във война и не оставило достатъчно свидетелства за редовно управление. Няма запазени негови грамоти, закони или достоверен разказ за устройството на двореца и назначенията в провинцията. Не е известно и как точно висшето духовенство се е отнесло към възшествието му: столичното му провъзгласяване е сигурно, но не разполагаме с самостоятелно свидетелство за обреда на коронацията, за ролята на търновския патриарх или за църковни събори и дарения. Болярската върхушка вероятно го приемала нееднозначно, защото властта му произтичала от въоръжено движение извън нейните среди, но изворите не позволяват да се състави точен списък на неговите поддръжници и противници.

През 1278 г. Михаил VIII започнал последователно да изпраща войски през старопланинските проходи в подкрепа на Иван Асен III. С тези операции се свързва името на опитния военачалник Михаил Глава Тарханиот, макар командването на отделните отряди и последователността на всички сблъсъци да не са напълно ясни. Ивайло обаче не бил пасивно обсаден в столицата: той водел подвижна война, пресрещал ромейските части и им нанасял поражения. Дори Пахимер представя страха, който името му предизвиквало сред изпращаните срещу него войници. Византия не успяла да го отстрани с един решителен поход и била принудена да поддържа поредица от скъпи експедиции.

Най-опасният обрат настъпил, когато татарите подновили натиска си и Ивайло трябвало да напусне политически несигурното Търново, за да се сражава на североизток. При Дръстър, днешна Силистра, той бил затворен от татарските сили и останал блокиран приблизително три месеца. Положението било толкова тежко, че до столицата достигнал слух за смъртта му. Това показва слабостта на комуникациите и зависимостта на режима от личното присъствие на царя: когато Ивайло изчезнал от полезрението на търновските среди, изградената около военния му авторитет власт започнала бързо да се разпада. В действителност той оцелял и успял да се измъкне от обкръжението.

През 1279 г., докато Ивайло бил смятан за загинал, Търново приело Иван Асен III. Мария Палеологина и синът ѝ били отведени в Константинопол, а византийският кандидат бил признат за цар в столицата. Така Иван Асен III станал непосредственият престолен съперник и формален наследник на Ивайло, макар последният да бил жив и да запазвал значителна войска. Получило се фактическо двувластие: столицата и част от болярството стояли зад Иван Асен III, докато Ивайло разполагал с бойци, спечелени от предишните му победи. Той не се отказал от царската си претенция и отново се насочил срещу ромейските армии, изпращани да укрепят режима в Търново.

На 17 юли 1279 г. Ивайло постигнал най-известната си победа над Византия — при Девина, в старопланинския проходен район. Според Пахимер срещу него настъпвала армия от около 10 000 души под командването на протостратора Мурин. Ивайло избрал благоприятно място, нападнал ромеите и разгромил войската им; Мурин загинал. Посочената от хрониста численост трябва да се приема като византийско свидетелство, а не като независимо проверена статистика, но мащабът на поражението е несъмнен. Победата показала, че Ивайло продължава да бъде способен пълководец дори след татарската блокада при Дръстър и загубата на столицата.

Михаил VIII изпратил нова армия, този път според Пахимер от около 5000 войници, командвани от военачалника Априн. На 15 август 1279 г. и тази сила била разбита в старопланинските проходи. Последователните поражения подкопали положението на Иван Асен III, който не успял да спечели трайна опора сред българите. Той напуснал Търново и избягал във Византия, като отнесъл част от царското съкровище. Ивайло обаче също не успял да възстанови властта си в столицата: болярските среди издигнали Георги I Тертер. Затова ефективното царуване на Ивайло приключва през 1279 г., въпреки че военната му съпротива и претенцията му към престола още не били прекратени.

Почти непрекъснатите походи не позволяват да се очертае отделна стопанска програма на Ивайло. Няма сведения за данъчна реформа, търговски договори, привилегии за чужди търговци или манастирски дарения от негово име. Самото движение възникнало в условията на разорение от татарските набези, а византийските нахлувания и вътрешната борба допълнително натоварили земеделските области и проходните пътища. Не е известна общоприета и безспорно засвидетелствана негова монетна емисия; отделни нумизматични предположения не могат да заместят липсващ надпис или сигурен археологически контекст. За разлика от други владетели на Второто царство, Ивайло не е оставил установени печати или канцеларски документи, по които да се възстановят точната му титулатура и финансовата му администрация.

След загубата на възможността да овладее Търново Ивайло потърсил изход чрез преговори с Ногай. През 1280 г. той отишъл в татарския стан с надежда да получи подкрепа или поне да неутрализира най-опасния външен противник на България. Там се появил и Иван Асен III, който също търсел татарска помощ. Ногай бил женен за Ефросина Палеологина, извънбрачна дъщеря на Михаил VIII, поради което в стана действало силно византийско влияние. Според разказа на Пахимер по време на пир Ногай заповядал Ивайло да бъде убит, представяйки го като враг на своя тъст император. Иван Асен III бил пощаден и успял да се завърне във Византия. Така през 1280 г. Ивайло загинал не в открито сражение, а като жертва на татарско-византийската дипломатическа обвързаност.

Със смъртта му изчезнала възможността неговата власт да се превърне в династия. Бракът с Мария Палеологина не довел до засвидетелстван негов наследник, а доведеният му син Михаил Асен бил от рода на Константин Тих и останал извън България. В Търново се утвърдил Георги I Тертер, докато Иван Асен III запазил само номиналната си претенция. Историческото значение на Ивайло обаче надхвърля краткото му царуване: човек без известен знатен произход победил татарски отряди, разгромил царска армия, достигнал до престола и нанесъл няколко тежки поражения на една от големите сили на епохата. Появата през следващите години на самозванци, които се представяли за оцелелия Ивайло, свидетелства колко широка известност било придобило името му.

Изворовата основа за биографията му е едновременно ценна и крайно неравномерна. Главният подробен разказ принадлежи на Георги Пахимер, образован византийски сановник и съвременник, който разполагал с добра информация за политиката на Михаил VIII, но гледал на Ивайло през призмата на имперската аристокрация и подчертавал унизителния му произход. По-късният Никифор Григора допълва византийската повествователна традиция, без да отстранява нейната едностранчивост. Най-важното българско или славянско свидетелство е приписката от Свърлиг, датирана в 1278/1279 г., която говори за събитията „в дните на цар Ивайло“ и потвърждава както името, така и признаването на царската му титла. Поради липсата на негови грамоти, надписи и сигурни монети съвременните реконструкции, включително тези на Джон В. А. Файн и Доналд М. Никол, неизбежно зависят преди всичко от византийските хронисти; затова точните мотиви, вътрешното управление и редица подробности от походите трябва да се излагат предпазливо.