Апокрисиарий

Наименованието „апокрисиарий“ обхваща две свързани, но различни групи служители. Едните били вестители на царя и принадлежали към централното управление, а другите работели в областите и участвали в местната организация на съобщенията. Те не бива да се смесват и със специалните дипломатически пратеници. Запазените български свидетелства са малко и не посочват по име нито един носител на длъжността.

Думата произлиза от гръцкото ἀποκρισιάριος и най-общо означава пратеник или представител. Във Византия така били наричани различни императорски, военни и църковни служители, включително представители, които пребивавали постоянно при своя адресат. Императорските куриери действали в рамките на централизирана система, която в по-ранно време се ръководела от логотета на дрома — висшия чиновник, отговарящ за пощите и пътищата, а впоследствие и за част от външните отношения. Сходна българска служба несъмнено е била необходима, но нейният ръководител и пълната ѝ структура не са известни.

Най-сигурното документално свидетелство за провинциалните апокрисиарии е грамотата за Ватопед, издадена от Иван Асен II. В нея длъжността се среща във формата „Апокрисиарѣ“. Появата ѝ сред служителите, от чиито действия се защитават привилегировани владения, показва, че апокрисиариите се движели из областите и можели да ползват предоставяни от населението услуги. Предполагаемо споменаване в превод на месемврийска грамота е твърде несигурно и не може да служи като самостоятелно доказателство.

Централните пратеници се виждат най-ясно в разказа на архиепископ Данило II за последиците от битката при Велбъжд през 1330 г. След разгрома и смъртта на Михаил III Шишман брат му Белаур и водещите български боляри изпратили „поклисари“ при Стефан Урош III Дечански и Стефан Душан. Понеже пратениците представлявали хората, поели властта при опразнения престол, те трябва да се разглеждат като представители на централното управление, а не като служители на отделен местен господар. Имената им не са дадени и не е ясно дали били постоянни чиновници или получили задачата само за този случай.

Формата „поклисар“, разговорен славянски вариант на гръцкото название, се среща и в съмнителното Житие на княз Стефан. Там се разказва за изпратени от севастократор Стрез пратеници. Легендарният и неавтентичен характер на текста не позволява епизодът да бъде приеман като достоверно сведение за неговото управление, но свидетелства за употребата на термина при описването на двор на местен владетел. Названието било общо за балканската политическа култура: то е добре засвидетелствано в средновековна Сърбия и се появява например в написаното от Константин Костенечки Житие на Стефан Лазаревич.

При пътуванията си апокрисиариите използвали задължителни услуги, известни общо като ангарии. Понятия като „митатон“, „приселица“ и „падалище“ обозначават различни задължения за осигуряване на подслон, храна, припаси или място за престой на преминаващи войски и чиновници. Вероятно на пратениците били предоставяни също животни и друг транспорт. Те се ползвали от тези услуги, но не отговаряли за събирането и организирането им, което било работа на други служители. Именно възможността за натиск и злоупотреби обяснява защо апокрисиариите се появяват в защитните клаузи на владетелските грамоти.

По-богатите сръбски извори помагат да се изясни общият характер на службата, макар сведенията им да не могат автоматично да бъдат пренасяни върху България. Грамота на Стефан Урош II Милутин от 1300 г. забранява апокрисиарий да бъде настаняван в манастира „Св. Георги“ и предвижда наказания при насилствено влизане. Друг акт на същия владетел не позволява игуменът на Банска да бъде изпращан с „апокрисиарство“, което показва, че задачата можела да бъде възлагана временно. Грамота на Стефан Душан освобождава населението от задължението „прокѫда поклисарѣ“, свързано с придвижването на пратениците, а неговият Законник наказва злоупотребите с приселицата.

Апокрисиариите не заемали високо място в административната йерархия. Царските вестоносци били преди всичко изпълнители, които пренасяли заповеди и сведения, докато провинциалните служители вероятно участвали и в организирането на местното препращане на кореспонденцията. Точните им отношения с останалите чиновници по съобщенията не могат да бъдат възстановени. Във Византия са познати и ταχύδρομοι, буквално „бързоходци“, чиито задължения изглеждат по-чисто куриерски; възможно е апокрисиариите да са били по-трайно включени в административната структура. Предлагано е и българското название „изгончия“ да е преводна заемка от ἀποκρισιάριος, но това остава недоказано.

Апокрисиариите трябва да бъдат разграничавани от пратениците за официални преговори. В разказа на монаха Ефрем за контактите между Теодор II Ласкарис и Константин Тих Асен дипломатите са наречени πρέσβεις, тоест посланици. Вероятно това били велможи, упълномощени за конкретна мисия, а не членове на куриерската служба. За апокрисиариите не са известни специални инсигнии, печати или монети. Свидетелствата потвърждават съществуването на длъжността през XIII и XIV век, но не разкриват нито времето на нейното въвеждане, нито момента, в който е изчезнала.