Апокрисиарий

Наименованието „апокрисиарий“ обхваща две свързани, но различни групи служители. Едните били вестители на царя и принадлежали към централното управление, а другите работели в областите и участвали в местната организация на съобщенията. Те не бива да се смесват и със специалните дипломатически пратеници. Запазените български свидетелства са малко и не посочват по име нито един носител на длъжността.

Думата произлиза от гръцкото ἀποκρισιάριος и най-общо означава пратеник или представител. Във Византия така били наричани различни императорски, военни и църковни служители, включително представители, които пребивавали постоянно при своя адресат. Императорските куриери действали в рамките на централизирана система, която в по-ранно време се ръководела от логотета на дрома — висшия чиновник, отговарящ за пощите и пътищата, а впоследствие и за част от външните отношения. Сходна българска служба несъмнено е била необходима, но нейният ръководител и пълната ѝ структура не са известни.

Най-сигурното документално свидетелство за провинциалните апокрисиарии е грамотата за Ватопед, издадена от Иван Асен II. В нея длъжността се среща във формата „Апокрисиарѣ“. Появата ѝ сред служителите, от чиито действия се защитават привилегировани владения, показва, че апокрисиариите се движели из областите и можели да ползват предоставяни от населението услуги. Предполагаемо споменаване в превод на месемврийска грамота е твърде несигурно и не може да служи като самостоятелно доказателство.

Централните пратеници се виждат най-ясно в разказа на архиепископ Данило II за последиците от битката при Велбъжд през 1330 г. След разгрома и смъртта на Михаил III Шишман брат му Белаур и водещите български боляри изпратили „поклисари“ при Стефан Урош III Дечански и Стефан Душан. Понеже пратениците представлявали хората, поели властта при опразнения престол, те трябва да се разглеждат като представители на централното управление, а не като служители на отделен местен господар. Имената им не са дадени и не е ясно дали били постоянни чиновници или получили задачата само за този случай.

Формата „поклисар“, разговорен славянски вариант на гръцкото название, се среща и в съмнителното Житие на княз Стефан. Там се разказва за изпратени от севастократор Стрез пратеници. Легендарният и неавтентичен характер на текста не позволява епизодът да бъде приеман като достоверно сведение за неговото управление, но свидетелства за употребата на термина при описването на двор на местен владетел. Названието било общо за балканската политическа култура: то е добре засвидетелствано в средновековна Сърбия и се появява например в написаното от Константин Костенечки Житие на Стефан Лазаревич.

При пътуванията си апокрисиариите използвали задължителни услуги, известни общо като ангарии. Понятия като „митатон“, „приселица“ и „падалище“ обозначават различни задължения за осигуряване на подслон, храна, припаси или място за престой на преминаващи войски и чиновници. Вероятно на пратениците били предоставяни също животни и друг транспорт. Те се ползвали от тези услуги, но не отговаряли за събирането и организирането им, което било работа на други служители. Именно възможността за натиск и злоупотреби обяснява защо апокрисиариите се появяват в защитните клаузи на владетелските грамоти.

По-богатите сръбски извори помагат да се изясни общият характер на службата, макар сведенията им да не могат автоматично да бъдат пренасяни върху България. Грамота на Стефан Урош II Милутин от 1300 г. забранява апокрисиарий да бъде настаняван в манастира „Св. Георги“ и предвижда наказания при насилствено влизане. Друг акт на същия владетел не позволява игуменът на Банска да бъде изпращан с „апокрисиарство“, което показва, че задачата можела да бъде възлагана временно. Грамота на Стефан Душан освобождава населението от задължението „прокѫда поклисарѣ“, свързано с придвижването на пратениците, а неговият Законник наказва злоупотребите с приселицата.

Апокрисиариите не заемали високо място в административната йерархия. Царските вестоносци били преди всичко изпълнители, които пренасяли заповеди и сведения, докато провинциалните служители вероятно участвали и в организирането на местното препращане на кореспонденцията. Точните им отношения с останалите чиновници по съобщенията не могат да бъдат възстановени. Във Византия са познати и ταχύδρομοι, буквално „бързоходци“, чиито задължения изглеждат по-чисто куриерски; възможно е апокрисиариите да са били по-трайно включени в административната структура. Предлагано е и българското название „изгончия“ да е преводна заемка от ἀποκρισιάριος, но това остава недоказано.

Апокрисиариите трябва да бъдат разграничавани от пратениците за официални преговори. В разказа на монаха Ефрем за контактите между Теодор II Ласкарис и Константин Тих Асен дипломатите са наречени πρέσβεις, тоест посланици. Вероятно това били велможи, упълномощени за конкретна мисия, а не членове на куриерската служба. За апокрисиариите не са известни специални инсигнии, печати или монети. Свидетелствата потвърждават съществуването на длъжността през XIII и XIV век, но не разкриват нито времето на нейното въвеждане, нито момента, в който е изчезнала.

Наименованието „апокрисиарий“ се отнася до две свързани, но различни групи служители. Едните били царски вестители и принадлежали към централната власт. Другите работели по областите и участвали в местната организация на съобщенията. Не бива да се смесват и със специалните дипломатически пратеници. Запазените български сведения са малко и не назовават по име нито един носител на длъжността.

Думата идва от гръцкото ἀποκρισιάριος и най-общо значи пратеник или представител. Във Византия така наричали различни императорски, военни и църковни служители, включително и представители, които живеели постоянно при този, когото представляват. Императорските куриери работели в рамките на една централна система. В по-ранно време тя се ръководела от логотета на дрома — висшия чиновник, който отговарял за пощите и пътищата, а по-късно и за част от външните отношения. Подобна служба несъмнено е съществувала и в България, но не знаем кой я е ръководил и как точно е била устроена.

Най-сигурното писмено доказателство за областните апокрисиарии е грамотата за Ватопед, издадена от Иван Асен II. Там длъжността е записана като „Апокрисиарѣ“. Щом тези хора се появяват сред служителите, чиито действия трябва да бъдат ограничени при защитата на привилегировани владения, това показва, че те са обикаляли из областите и са можели да получават услуги от местното население. Има и едно вероятно споменаване в превод на месемврийска грамота, но то е твърде несигурно и не може да се приема като отделно доказателство.

Централните пратеници личат най-ясно в разказа на архиепископ Данило II за събитията след битката при Велбъжд през 1330 г. След разгрома и смъртта на Михаил III Шишман, неговият брат Белаур и водещите български боляри изпратили „поклисари“ при Стефан Урош III Дечански и Стефан Душан. Понеже тези пратеници говорели от името на хората, които поели властта след овакантяването на престола, те трябва да се смятат за представители на централната власт, а не на някой отделен местен господар. Имената им не са запазени, а не е ясно и дали били постоянни чиновници или получили задачата само за този случай.

Формата „поклисар“ е разговорен славянски вариант на гръцкото название. Тя се среща и в съмнителното Житие на княз Стефан. Там се разказва за пратеници, изпратени от севастократор Стрез. Понеже този текст е легендарен и неавтентичен, случката не може да се използва като сигурно сведение за неговото управление. Все пак тя показва, че думата се е употребявала и когато се описва двор на местен владетел. Названието било широко разпространено на Балканите: добре е засвидетелствано в средновековна Сърбия и например се среща в написаното от Константин Костенечки Житие на Стефан Лазаревич.

Когато пътували, апокрисиариите ползвали задължителни услуги, които общо се наричали ангарии. Термини като „митатон“, „приселица“ и „падалище“ означават различни задължения за даване на подслон, храна, припаси или място за престой на преминаващи войски и чиновници. Вероятно на пратениците са осигурявали и животни, и друг транспорт. Те използвали тези услуги, но не били тези, които ги събирали и организирали — това било работа на други служители. Тъкмо възможността за натиск и злоупотреби обяснява защо апокрисиариите се споменават в защитните клаузи на владетелските грамоти.

По-обилните сръбски извори помагат да се разбере общият характер на службата, макар че не могат автоматично да се прилагат към България. В една грамота на Стефан Урош II Милутин от 1300 г. се забранява апокрисиарий да бъде настаняван в манастира „Св. Георги“ и се предвиждат наказания, ако някой влезе насилствено. Друг акт на същия владетел не допуска игуменът на Банска да бъде изпращан с „апокрисиарство“, което показва, че тази задача е можела да се възлага временно. В грамота на Стефан Душан се освобождава населението от задължението „прокѫда поклисарѣ“, свързано с придвижването на пратениците, а в неговия Законник се наказват злоупотребите с приселицата.

Апокрисиариите не стояли високо в административната йерархия. Царските вестители били най-вече изпълнители на заповеди и носители на сведения. Провинциалните служители вероятно са участвали и в организирането на местното пренасяне на писма и други съобщения. Точното им място сред останалите чиновници, свързани със съобщенията, не може да се възстанови. Във Византия са известни и ταχύδρομοι, буквално „бързоходци“, чиито задължения изглеждат по-скоро като чисто куриерски. Възможно е апокрисиариите да са били по-трайно включени в самата административна система. Предлагано е и българското название „изгончия“ да е преводна заемка от ἀποκρισιάριος, но това не е доказано.

Апокрисиариите трябва да се различават от пратениците, изпращани за официални преговори. В разказа на монаха Ефрем за връзките между Теодор II Ласкарис и Константин Тих Асен дипломатите са наречени πρέσβεις, тоест посланици. Най-вероятно това са били велможи, упълномощени за конкретна мисия, а не хора от куриерската служба. За апокрисиариите не се знаят специални отличителни знаци, печати или монети. Изворите доказват, че длъжността е съществувала през XIII и XIV век, но не показват нито кога е била въведена, нито кога е изчезнала.

„Апокрисиарий“ е име за два вида служители. Едните били царски вестители в централната власт. Другите работели по областите и помагали за местните съобщения. Те не били същото като пратениците за мирни преговори.

За България сведенията са малко. Най-ясният пример е в грамотата за Ватопед на Иван Асен II. Там се споменава, че такива хора се движели из областите и ползвали услуги от хората по пътя. След битката при Велбъжд през 1330 г. Белаур и други български боляри изпратили свои поклисари при сръбските владетели. Това показва, че такива царски пратеници са съществували и у нас.

Когато пътували, те ползвали задължителни услуги за подслон, храна и превоз. Затова в царските грамоти често се пишели защити срещу злоупотреби. Но самите апокрисиарии не били високи чиновници. Те били по-скоро изпълнители на заповеди.

Длъжността е засвидетелствана през XIII и XIV век. Но не знаем точно кога е възникнала и кога е изчезнала. Не са известни и техни особени знаци, печати или монети.