Епикерний

В българските извори названието се среща във варианти като „епикерний“, „епикернин“ и „ипникернин“. То е заето от гръцките ἐπικέρνιος и πιγκέρνης, свързани с глагола ἐπικεράννυμι — „смесвам“. Първоначалният смисъл насочва към приготвянето и поднасянето на вино. Българската служба е част от по-широкото възприемане на константинополски дворцови обичаи от Търново.

Във Византия епикерният е засвидетелстван още при Лъв VI. Срещат се и описателни названия със значение „виночерпец на императора“ или „главен виночерпец“, а отделни служители обслужвали императора и императрицата. Те отговаряли за дворцовото вино и го наливали при тържествени трапези. Поради непосредствения достъп до владетеля длъжността имала значение, далеч надхвърлящо всекидневната работа. Първите известни носители били евнуси, но през късновизантийската епоха санът преминал и към други аристократи. В церемониален списък от XIV век пинкернът заема четиринадесето място.

Епикерният съчетава титла и служба. Някои византийски сановници получавали достойнството заради мястото му в йерархията, макар военната или провинциалната им кариера да не им позволявала действително да обслужват двореца. Това обаче не премахнало присъщите на институцията церемониални задължения. Византийският церемониален наръчник описва облеклото на епикерния като сходно с това на великия примикюр — друг висш дворцов сановник — но без жезъл. За България не са запазени сведения за специално облекло, служебен печат или монети на епикерния.

Подобни длъжности съществували и в други балкански дворове. Надгробен надпис от манастира Трескавица, датиран от 1362 г., нарича Дабижив „енохиар“ на цар Урош; думата произлиза от гръцкото οἰνοχόος, „виночерпец“. В Босна грамота на бан Матей Нинослав от 1240 г. поставя „пехарника“ непосредствено след двама от старшите светски служители. Различните названия не променят основния характер на длъжността: грижа за владетелското вино и участие в официалните приеми.

Особено полезен за сравнение е по-добре документираният влашки пахарник. Най-ранното местно название „пичерник“, отбелязано в грамота на Мирчо Стари от 8 януари 1392 г., вероятно предава гръцкото πιγκέρνης чрез южнославянско посредничество. През XV век пахарникът редовно присъствал във владетелския съвет. Той опитвал напитката като предпазна мярка срещу отравяне и лично поднасял чашата при големи празници. По-важната му стопанска работа включвала надзор над лозята и избите на владетеля и събиране на приходи от винопроизводството. Под негово ръководство действали помощници, служители на трапезата и пазители на избите. По-късно влашкият велик пахарник получил и военни задачи, а към края на XVIII век званието се превърнало в почетно.

В Молдова съответният сановник обикновено се наричал „чашник“. Той се появява в договор с Полша от 6 октомври 1407 г., а чашникът Илия е посочен в грамота от 16 септември 1408 г. Молдовската служба разполагала с по-развит персонал, включително втори и трети пахарник, които надзиравали владетелски лозя в отделни области, но няма данни за военни правомощия. Термини като „пичерник“, „пахарник“ и „чашник“ отразяват различни византийски, южнославянски и полско-литовски влияния. Влашките и молдовските паралели помагат да се очертаят възможните функции на българския епикерний, но не доказват, че неговата служба е имала същия състав.

Българските свидетелства са малко и произхождат главно от лични надписи, църковни текстове и един византийски документ. Най-ранният пряко датиран пример е пръстенът на епикерния Петър от XIII век. За XIV век са известни бившият епикерний и по-късен монах Силвестър, както и великият епикерний Срацимир. Синодикът — църковен списък за възпоменание — и посочването на роднински връзки с царската династия показват високото обществено положение на тези хора. Не са оцелели дворцови регистри, които да разкриват мястото на службата във всекидневното управление.

Носители на сана участвали и в манастирското покровителство. Житието на Теодосий Търновски споменава „Епикерниев манастир“, а сходно название се среща в приписка към ръкописен сборник. Двете свидетелства може да се отнасят до една и съща обител, но това не е сигурно. Името предполага ктиторски манастир, тоест обител, основана или възстановена от частен дарител, който получавал право на възпоменание и образ в храма. Срацимир от своя страна дарил село Мармарин по долното течение на Струма на Зографския манастир. Тези случаи свидетелстват за богатството и религиозното покровителство на хората, носещи титлата.

Шуменският надпис изрично нарича Срацимир „велик епикерний“, докато при Петър и Силвестър определението „велик“ липсва. Възможно е великият епикерний да е оглавявал отделение с по-нисши епикернии и други подчинени. Преки сведения за такава структура обаче няма, а всички познати български носители принадлежат към най-висшия придворен кръг. Затова пропускането на епитета в отделен текст не доказва съществуването на по-нисък самостоятелен сан.

Най-вероятно основната церемониална задача на българския епикерний била да надзирава царското вино и да обслужва владетеля на тържествени трапези. По аналогия с Византия и дунавските княжества може да се предполага, че великият епикерний се е занимавал и с царските лозя, изби и винени приходи. Нито тези стопански задължения, нито предполагаемият му помощен персонал са пряко засвидетелствани в България. Възможно е също отделни аристократи да са получавали титлата само като знак за ранг, особено ако постоянно пребивавали далеч от Търново.

Епикерният Петър е познат единствено от надписан пръстен, намерен край Айтос преди Първата световна война. Палеографските особености отнасят предмета към XIII век. Надписът съдържа името Петър, титлата му и обозначение, че е братовчед на царя, но не позволява да бъде установено кой владетел е неговият роднина. Високият му произход прави вероятно той да е бил велик епикерний, дори епитетът да не е изписан. Местонахождението на пръстена може да сочи дейност в Тракия, но предметът би могъл да е попаднал там случайно. Поради това не може да се реши дали Петър реално служел при царската трапеза, или носел сана почетно.

Силвестър е известен от Палаузовия препис на Синодика на Борил. Текстът го представя като монах, който по-рано бил епикерний на цар Иван Александър, и го възпоменава като покойник. Вероятно той приел името Силвестър при замонашването си, така че светското му име остава неизвестно. Поставянето му близо до членовете на царското семейство подсказва почит, но Синодикът не е надежден списък на дворцовото старшинство. Предлаганото отъждествяване на Силвестър със Срацимир е възможно по време, но не разполага с достатъчна документална опора.

Срацимир е най-добре засвидетелстваният български епикерний. През 1344 г. Йоан V Палеолог потвърдил неговото дарение на село Мармарин за Зограф. Гръцката грамота представя Срацимир като роднина на българския цар и като човек с родствени връзки към византийската династия. Друго свидетелство е Шуменският надпис на Срацо от царуването на Иван Шишман, между 1371 г. и османското завладяване на града през 1388 г. Срацо посочва великия епикерний Срацимир като свой дядо. Съчетаването на двата документа поставя основната дейност на сановника през втората четвърт на XIV век. Той заемал високо положение в началото на управлението на Иван Александър, а кариерата му може да е започнала още при Михаил Шишман.

Потвърждението на Срацимировото дарение може да е имало и дипломатически смисъл. След смъртта на Андроник III Палеолог през 1341 г. Византия била обхваната от гражданска война. През 1344 г. правителството на Анна Савойска и Алексий Апокавк се стремяло да привлече Иван Александър и направило отстъпки в Горна Тракия. В този контекст благоприятното решение за дарението на влиятелен търновски велможа може да е било опит да се спечели неговото съдействие. Това тълкуване остава вероятност, но показва как личният авторитет на Срацимир и рангът на великия епикерний са могли да придобият политическо значение.

Срацимир имал семейство, а споменът за него се запазил поне до времето на внука му Срацо. Няма преки основания той да бъде отъждествяван нито с монаха Силвестър, нито с неназования основател на „Епикерниевия манастир“. Българските сведения за сана приключват през XIV век, като Шуменският надпис вече се обръща към по-ранната слава на Срацимир. Не е известен акт, с който службата да е била премахната, нито може да се установи дали е оцеляла до самия край на Търновското царство.

В българските извори това название се среща в няколко форми: „епикерний“, „епикернин“ и „ипникернин“. Думата идва от гръцките ἐπικέρνιος и πιγκέρνης и е свързана с глагола ἐπικεράννυμι — „смесвам“. Първоначално тя е свързана с приготвянето и поднасянето на вино. В България тази служба е част от по-широкото приемане на константинополски дворцови обичаи в Търново.

Във Византия епикерният е засвидетелстван още при Лъв VI. Срещат се и описателни названия със значение „виночерпец на императора“ или „главен виночерпец“. Понякога отделни служители обслужвали императора, а други — императрицата. Те отговаряли за дворцовото вино и го наливали по време на тържествени трапези. Понеже имали пряк достъп до владетеля, тази длъжност имала значение, което далеч надхвърляло обикновената ѝ работа. Първите известни носители били евнуси, но в късновизантийската епоха санът преминал и към други аристократи. В един церемониален списък от XIV век пинкернът е поставен на четиринадесето място.

Епикерният съчетава титла и служба. Някои византийски сановници получавали достойнството заради мястото му в йерархията, макар военната или провинциалната им кариера да не им позволявала на практика да обслужват двореца. Това обаче не отменяло церемониалните задължения, които били част от самата институция. Византийският наръчник за дворцовия ред описва облеклото на епикерния като подобно на това на великия примикюр — друг висок дворцов сановник — но без жезъл. За България не са запазени сведения за специално облекло, служебен печат или монети на епикерния.

Подобни длъжности имало и в други балкански дворове. Един надгробен надпис от манастира Трескавица, датиран от 1362 г., нарича Дабижив „енохиар“ на цар Урош; думата идва от гръцкото οἰνοχόος, тоест „виночерпец“. В Босна една грамота на бан Матей Нинослав от 1240 г. поставя „пехарника“ веднага след двама от най-висшите светски служители. Различните имена не променят основната същност на службата: грижа за владетелското вино и участие в официалните приеми.

Особено полезен за сравнение е по-добре засвидетелстваният влашки пахарник. Най-ранното местно название „пичерник“, записано в грамота на Мирчо Стари от 8 януари 1392 г., вероятно предава гръцкото πιγκέρνης чрез южнославянско посредничество. През XV век пахарникът редовно участвал във владетелския съвет. Той опитвал напитката като предпазна мярка срещу отравяне и лично поднасял чашата при големи празници. По-важната му стопанска работа включвала надзор над лозята и избите на владетеля и събиране на приходи от винопроизводството. Под негова власт действали помощници, служители на трапезата и пазители на избите. По-късно влашкият велик пахарник получил и военни задачи, а към края на XVIII век званието се превърнало в почетно.

В Молдова съответният сановник обикновено се наричал „чашник“. Той се появява в договор с Полша от 6 октомври 1407 г., а чашникът Илия е споменат в грамота от 16 септември 1408 г. В Молдова тази служба имала по-развит персонал, включително втори и трети пахарник, които надзиравали владетелски лозя в отделни области, но няма данни да са имали военни правомощия. Имената „пичерник“, „пахарник“ и „чашник“ показват различни византийски, южнославянски и полско-литовски влияния. Влашките и молдовските паралели помагат да се разберат възможните функции на българския епикерний, но не доказват, че службата му е имала същия състав.

Българските свидетелства са малко и идват главно от лични надписи, църковни текстове и един византийски документ. Най-ранният пряко датиран пример е пръстенът на епикерния Петър от XIII век. За XIV век са известни бившият епикерний и по-късен монах Силвестър, както и великият епикерний Срацимир. Синодикът — църковен списък за възпоменание на покойници — и споменаването на роднински връзки с царската династия показват високото обществено положение на тези хора. Не са оцелели дворцови регистри, които да покажат мястото на службата във всекидневното управление.

Носителите на този сан участвали и в манастирското покровителство. Житието на Теодосий Търновски споменава „Епикерниев манастир“, а подобно название се среща и в приписка към ръкописен сборник. Възможно е двете свидетелства да се отнасят до една и съща обител, но това не е сигурно. Името подсказва ктиторски манастир, тоест обител, основана или възстановена от частен дарител, който получавал право на възпоменание и образ в храма. Срацимир от своя страна дарил село Мармарин по долното течение на Струма на Зографския манастир. Тези случаи показват богатството и религиозното покровителство на хората с тази титла.

Шуменският надпис нарича Срацимир изрично „велик епикерний“, а при Петър и Силвестър думата „велик“ липсва. Възможно е великият епикерний да е стоял начело на група от по-нисши епикернии и други подчинени. За такава подредба обаче няма преки данни, а всички познати български носители принадлежат към най-висшия придворен кръг. Затова липсата на епитета в отделен текст не доказва, че е съществувал по-нисък, самостоятелен сан.

Най-вероятно главната церемониална задача на българския епикерний била да следи за царското вино и да обслужва владетеля на тържествени трапези. По подобие на Византия и дунавските княжества може да се предполага, че великият епикерний се е занимавал и с царските лозя, изби и приходи от вино. В България обаче няма пряко доказателство нито за тези стопански задължения, нито за предполагаемите помощници. Възможно е и някои аристократи да са получавали титлата само като знак за ранг, особено ако постоянно са живеели далеч от Търново.

Епикерният Петър е познат само от надписан пръстен, намерен край Айтос преди Първата световна война. Палеографските особености показват, че предметът е от XIII век. Надписът съдържа името Петър, титлата му и указание, че е братовчед на царя, но не позволява да се разбере кой владетел е бил негов роднина. Високият му произход прави вероятно той да е бил велик епикерний, дори това да не е изписано. Мястото, където е намерен пръстенът, може да сочи дейност в Тракия, но е възможно той да е попаднал там случайно. Затова не може да се каже дали Петър наистина е служел при царската трапеза, или е носел сана само почетно.

Силвестър е познат от Палаузовия препис на Синодика на Борил. Там той е представен като монах, който по-рано бил епикерний на цар Иван Александър, и е споменат като покойник. Вероятно при замонашването си е приел името Силвестър, така че светското му име не е известно. Мястото му близо до членовете на царското семейство показва уважение, но Синодикът не е надежден списък на дворцовото старшинство. Предлаганото отъждествяване на Силвестър със Срацимир е възможно по време, но няма достатъчна опора в изворите.

Срацимир е най-добре засвидетелстваният български епикерний. През 1344 г. Йоан V Палеолог потвърдил неговото дарение на село Мармарин за Зограф. Гръцката грамота го представя като роднина на българския цар и като човек с родствени връзки с византийската династия. Друг важен извор е Шуменският надпис на Срацо от времето на Иван Шишман, между 1371 г. и османското завладяване на града през 1388 г. В него Срацо посочва великия епикерний Срацимир като свой дядо. Когато се съберат тези два документа, основната дейност на сановника се отнася към втората четвърт на XIV век. Той е заемал високо място в началото на управлението на Иван Александър, а кариерата му може да е започнала още при Михаил Шишман.

Потвърждението на дарението на Срацимир може да е имало и дипломатически смисъл. След смъртта на Андроник III Палеолог през 1341 г. Византия била разкъсана от гражданска война. През 1344 г. правителството на Анна Савойска и Алексий Апокавк се стремело да привлече Иван Александър и направило отстъпки в Горна Тракия. В такава обстановка благоприятното решение по дарението на влиятелен търновски велможа може да е било опит да се спечели неговата подкрепа. Това е само вероятност, но показва как личният авторитет на Срацимир и рангът на великия епикерний са можели да имат политическо значение.

Срацимир е имал семейство, а споменът за него е останал поне до времето на внука му Срацо. Няма преки основания той да бъде отъждествяван нито с монаха Силвестър, нито с неназования основател на „Епикерниевия манастир“. Българските сведения за този сан свършват през XIV век, като Шуменският надпис вече се обръща към по-ранната слава на Срацимир. Не е известен акт, с който службата да е била премахната, и не може да се каже дали тя е съществувала до самия край на Търновското царство.

Епикерният е дворцова служба, дошла от Византия. В България тя е свързана с Търново. Най-вероятно човекът е надзиравал царското вино и го е поднасял на тържества.

Тази служба е била важна, защото е давала близък достъп до владетеля. Понякога е била и само честна титла за високи боляри. За България няма данни за отделно облекло, печат или монети.

Българските свидетелства са малко. Най-ранният е пръстенът на Петър от XIII век. Той е бил роднина на царя. Известни са още монахът Силвестър, бивш епикерний на Иван Александър, и великият епикерний Срацимир.

Срацимир е най-добре засвидетелстваният носител на тази титла. През 1344 г. Йоан V Палеолог потвърдил дарението му на село Мармарин за Зографския манастир. В Шуменски надпис от времето на Иван Шишман се казва, че Срацо е негов внук.

Това показва, че Срацимир е бил много богат и важен човек. Вероятно е имал роля и около царските лозя и изби, но това не е доказано пряко за България. След XIV век вече няма сигурни сведения за тази служба.