Велик примикюр

Българското наименование е пряка заемка от гръцкото „ὁ μέγας πριμμικήριος“. Единственото сигурно свидетелство за този сан в България се намира в Синодика, където е поменат великият примикюр Цамблак. Записът се отнася към средата на XIV век, но не позволява да се установи нито кога титлата е въведена в Търново, нито колко дълго е просъществувала.

Византийската длъжност има по-стари корени, но великият примикюр в същинския смисъл на титлата се появява през втората половина на XI век. Началната ѝ датировка е спорна: свързва се или с управлението на Никифор III Вотаниат, или с това на Алексий I Комнин. Първите носители обикновено били евнуси. Те поели задължения, изпълнявани по-рано от ректора — по-стар дворцов служител, който се грижел не само за реда в двореца, но и за владетелската свита.

В късновизантийската рангова система великият примикюр заемал едно от най-почетните места. Неговата най-видима роля била церемониална. По време на приеми той получавал императорския скиптър от паж, свързан с дворцовия гардероб, и го подавал на василевса, тоест на императора. Ако владетелят му върнел скиптъра, сановникът имал право да го държи. Наред с това той участвал в организацията на дворцовия живот и на владетелските шествия, поради което санът не бил само почетно звание.

Византийските извори описват и отличителното облекло на великия примикюр. Той носел скиадион — вид церемониална шапка — със златна бродерия, както и кавадион, парадна дреха от коприна с кайсиев цвят. Неговият скараникон, официална дворцова шапка, бил украсен с изображения на императора от цветно стъкло: изправен отпред и седнал отзад. Жезълът му бил изработен от позлатено дърво. Тези знаци подчертавали високия му ранг в Константинопол, но няма основание да се приема, че същото облекло е използвано без промени и в Търново.

С течение на времето византийската институция се променила. Титлата започнала да се дава на близки роднини на императора, без те непременно да изпълняват старите дворцови задължения. Сред по-късните велики примикюри имало военачалници, които ръководели походи и продължително отсъствали от столицата. Така санът придобил подчертано титулярен характер — той обозначавал място в йерархията повече, отколкото постоянна административна служба. Въпреки това формалната му връзка с церемониала била запазена.

Българската титла вероятно е следвала основните черти на византийския образец: висок ранг, принадлежност към владетелския двор и поне номинални задължения около обслужването на царя. Не може обаче да се докаже, че българският велик примикюр изпълнявал точно същите функции или участвал в идентичен церемониал. Липсата на сведения за евнуси в България през XIV век прави малко вероятно запазването на първоначалното византийско изискване. Най-сигурният извод е, че санът бил титулярно достойнство, вероятно съчетано с дворцови задачи, които носителят невинаги изпълнявал лично. Запазеният запис не позволява с него да бъдат свързани определени български инсигнии, печати или монети.

Цамблак е единственият известен български велик примикюр. Мястото му сред поменатите в Синодика показва, че е принадлежал към най-висшето болярство около средата на XIV век, вероятно при цар Иван Александър. „Цамблак“ изглежда е фамилно, а не лично име и го свързва с рода Цамблаковци, чиито представители участвали в културния и политическия живот в края на средновековна България и след нейното завладяване. Великият примикюр Цамблак е бил светски столичен болярин, близък до владетеля, и вече е бил покойник при съставянето на съответния поменален текст. Други сведения за него не са запазени.