Столник

Названието „столник“ е славянско и насочва към службата при владетелската трапеза. Единственото пряко българско свидетелство е надписът върху златен пръстен: „СЛАВ(Ъ) СТОЛНИК(Ъ) ЦАРЕВ(Ъ)“. Думата „царев“ определя Слав като служител на самия цар, а не на друг велможа. Тази находка доказва съществуването на длъжността в Търновския двор, но не позволява да се установят времето на нейното учредяване, мястото ѝ в официалната рангова листа или продължителността на нейното съществуване.

Най-вероятно столникът е отговарял за подготовката и обслужването на царската трапеза, особено по време на празници и официални угощения. Подобна работа е имала не само практическа страна: храненето на владетеля е било част от дворцовия ритуал и е показвало неговия ранг и власт. Поради това столникът трябва да е стоял близо до царя и вероятно е принадлежал към висшите придворни. Не е известно дали в България санът понякога е бил даван само като почетно място в йерархията, но поне церемониални задължения изглеждат твърде вероятни. Няма сведения и за подчинени служители, макар наличието им да е възможно.

Най-близкият византийски паралел е сановникът, наричан „ὁ ἐπὶ τῆς τραπέζης“, тоест човекът, поставен начело на императорската трапеза. Длъжността е значима още през VII век и в определени периоди е сред дворцовите служби, запазени за евнуси. Императорът и императрицата имали отделни служители, които надзиравали снабдяването, поднасянето на храната и сложния ред на официалните банкети. Под тяхно ръководство действал специализиран обслужващ персонал. Някои носители получавали и несвойствени задачи, включително военно командване, което показва, че практическите функции на византийските придворни служби невинаги се ограничавали до техните названия.

След 1204 г. византийският служител при трапезата придобил по-видимо място в дворцовата йерархия. Късновизантийските церемониални описания го поставят приблизително в средната част на ранговата листа и му приписват бродиран скиадион, тоест дворцова шапка, копринен каввадион или дълга церемониална дреха, и златно-червен жезъл. Той продължавал да участва в обслужването на императорската маса, но санът все по-често се превръщал в почетно достойнство; носели го и членове на управляващата династия. Този развой допуска подобна титулярност и в България, но не я доказва. За българския столник не са известни определена униформа, жезъл, печат или монетни изображения, а пръстенът на Слав остава единственият свързан с него предмет.

Сръбският двор предлага близка балканска аналогия. Там названието „столник“ не е засвидетелствано, но се среща длъжността ставилац. Тя се появява при крал Стефан Дечански и става по-честа след преобразованията на цар Стефан Душан. В Дечанския хрисовул от 1330 г. — грамота, удостоверена със златен печат — ставилците са сред участниците в свиканото от краля събрание, което показва значителния им обществен ранг. Сръбската служба обикновено се разглежда като съответствие на византийския служител при трапезата, макар това да не доказва, че българската и сръбската уредба са били напълно еднакви.

На север от Дунав столникът е много по-добре документиран: във Влашко се среща през 1392 г., а в Молдова през 1393 г. Освен славянското название се употребяват форми като „трапезостроител“, както и латинските magister mensarum и dapifer. Там столникът набавял и подготвял храната, обслужвал лично владетеля при големи празници и опитвал ястията, за да провери дали не са отровени. По-късно се появили втори и трети столници, както и шуфар, който ръководел готвачите. Тези помощни длъжности обаче са засвидетелствани главно от XVI–XVII век и не бива автоматично да се пренасят върху устройството на българския двор от XIII или XIV век.

Сходна служба е запазена и в османския двор. Кануннамето на Мехмед II от около 1470–1478 г. поставя чашнигир-башията, началника на служителите, поднасящи храната, на дванадесето място в дворцовата йерархия. Той се грижел както за храната, така и за устройването на банкети. Византийските, сръбските, българските, влашките, молдовските и османските примери очертават широко разпространен балкански модел, макар пътищата на влияние да остават спорни. Българският надпис показва най-малкото, че столничеството не може да се обяснява като късно и изцяло румънско творение. Поради липсата на други български свидетелства обаче не може да се определи нито кога службата е възникнала в Търново, нито кога е изчезнала.

Самият столник Слав не е познат от други сигурни извори. Предлагано е отъждествяването му с деспот Алексий Слав, но единствената опора е съвпадението на имената, а Слав не е рядко име. Освен това Алексий Слав бил влиятелен самостоятелен владетел, родственик на българския цар и носител на високата титла деспот; трудно е да се допусне, че впоследствие би бил означен само като столник. В Синодика, средновековен църковен поменик, той също е записан като деспот. Друга хипотеза свързва столник Слав с Добелак, познат от сходен пръстен с надпис „ДОБѢЛАКЪ ПРЪ(СТЕНЬ)“. Приликата между предметите и знакът на лилия са използвани като довод за родство, но липсват независими доказателства. Затова нито тази предполагаема родствена връзка, нито някаква по-точна биография на Слав могат да бъдат установени.