Протовестиарий

Названието е гръцка заемка и означава ръководител на вестиария — владетелския гардероб и свързаната с него съкровищница. В Търново протовестиарият вероятно е съчетавал място в придворната рангова система с определени служебни задължения. Българските извори обаче са изключително оскъдни: известен е само един изрично назован носител на сана, а останалите свидетелства са косвени.

Византийската длъжност произлиза от късноантичния comes sacrae vestis, засвидетелстван през V век. Протовестиарият оглавявал личния вестиарий на императора, който трябва да се отличава от публичния вестиарий, управляван от служител с титлата chartoularios tou vestiariou. Частният вестиарий пазел не само церемониални одежди, но и скъпоценности, поради което действал едновременно като гардероб и владетелска съкровищница.

Първоначално византийската служба била поверявана на евнуси, но постепенно се превърнала предимно във високо почетно достойнство. В средата на XIV век Псевдо-Кодин поставя протовестиария на четвърто място в дворцовата йерархия и му отрежда церемониални роли. Титлата вече можела да се дава на императорски роднини и военачалници, които не участвали постоянно в работата на двореца. Носителят имал право на зелена тояга със златна украса, зелени чорапи и зелен тампарион — вид придворна шапка — с ширити, както и на епитета „μεγαλοδοξότατος“. Названията protovestiarissa и protovestiaria, срещани за съпругите на такива сановници, не означавали самостоятелна женска длъжност.

За България не е запазен списък, който да показва точното място на протовестиария сред останалите сановници. Византийският произход на титлата и употребата ѝ в търновска среда все пак позволяват тя да бъде определена като едно от най-високите дворцови достойнства. Не може автоматично да се приеме, че българският протовестиарий също е заемал точно четвърта позиция. Не са известни и негови местни отличителни одежди или инсигнии.

Единственият пряко засвидетелстван български протовестиарий е Раксин. Йоан Кантакузин разказва, че в началото на пролетта на 1331 г. двама от могъщите българи — „протовестиарият Раксин и логотетът Филип“ — вдигнали бунт срещу управлението на царицата майка и отстранили нея и младия цар Иван Стефан. Превратът открил пътя към престола на Иван Александър. Близостта на Раксин до търновския двор и водещата му роля в събитията правят малко вероятно предположението, че той е бил само български аристократ, получил лично византийско отличие, а не носител на български сан.

Името Раксин не изглежда славянско, а предложеното извеждане от гръцки думи за гроздово зърно, пъпка или паяк е несигурно. Възможно е той да е принадлежал към онази част от българската аристокрация, която имала кумански произход, но това остава предположение. Участието му в преврата показва значително политическо влияние. Може да е започнал кариерата си още при Михаил III Шишман Асен и да е бил противник на просръбския курс на регентството, в което важна роля имали царицата майка и Белаур. След 1331 г. няма сигурни сведения нито за Раксин, нито за Филип; отсъствието им от по-късните паметници допуска, но не доказва, че Иван Александър ги е отстранил от управлението.

Разказът за Раксин не показва дали протовестиарият е изпълнявал всекидневна административна работа или е носел предимно почетна титла. В късна Византия преобладавал титулярният и церемониалният характер на достойнството, докато в Сърбия, Влашко и Молдова сродните служители запазили реални задължения към владетелската хазна. Най-предпазливото заключение за България е, че протовестиарият е имал официално място в двореца и поне символична отговорност за царското съкровище; възможно е практическите му правомощия да са били по-широки.

Допълнителна следа се намира в славянския чин за владетелска коронация, познат от български, сръбски и руски ръкописни сборници. В него сановник, назован „вистїарък“, участва с почетна ритуална задача. Чинът следва отблизо византийския образец, което е естествено за общата православна литургична традиция, но замяната на отделни длъжности показва приспособяване към славянска придворна среда. Текстът не посочва конкретен български протовестиарий и стойността му като свидетелство за реалната администрация е ограничена, но подкрепя присъствието на институцията в церемониала.

В грамота на Иван Александър за манастира „Св. Никола“ в Месемврия се казва, че златото за издаването на хрисовула е предоставено „ἐκ τοῦ βεστιαρίου τῆς βασιλείας μου“ — „от вестиария на моето царство“. Тук думата обозначава царската хазна, а не длъжностно лице. Общият терминологичен корен обаче подкрепя връзката между протовестиария и съкровищницата и допуска той да е ръководил поне част от финансовото ѝ управление. Сигурността е ограничена и от факта, че грамотата е на гръцки. В славянските текстове се срещат и названия като „ризница“ и заетото от гръцки „делмонон“, поради което е предложено началникът на хазната да се е наричал „челѣникъ рѣзьничьскъ“. Употребата на сроден на „вестиарий“ термин в славянския коронационен чин показва, че двете групи названия може да са съществували едновременно или да са били предпочитани през различни периоди.

Най-близък материал за сравнение предоставя средновековна Сърбия. През 1323 г. в писмо на Владислав Милутинович е споменат „protobistial Jurech“, а по-късно протовестиарии се появяват многократно в сръбски и босненски документи, както и във владенията по днешните албански земи. Там санът съчетавал висок ранг с грижа за владетелската съкровищница. Портрет на неизвестен протовестиарий от втората половина на XIV век в Добрун показва одежда с бисерни закопчалки, тесни ръкави и пояс от метални плочки. Изображението свидетелства за високия престиж на сръбската длъжност, но не позволява възстановка на облеклото на българските ѝ носители.

Във Влашко и Молдова сродната служба също запазила практически характер. В грамота на Мирча Стари от 8 януари 1392 г. сред членовете на съвета е записан „протокистиар Попшор“. По-късно се употребявали форми като вистиерник, кистнар и велики съкровищник, а латинските документи ги предавали с thesaurarius и supremus thesaurarius. В Молдова длъжността се среща от времето на Александру Добрия. Вистиерникът пазел владетелския гардероб и хазната, събирал приходи, разрешавал разходи и давал отчет пред владетеля или съвета. Възприемането на този модел северно от Дунав вероятно е било улеснено от България и Сърбия. Тези паралели правят финансовите функции на търновския протовестиарий правдоподобни, но не ги доказват пряко.

По-далечно сходство се открива и в османския двор, който наследил редица константинополски практики. В законника на Мехмед II хазинедарбашията, началник на личната султанска съкровищница, е поставен на трето място сред личните дворцови служители. Той трябва да се различава от управителите на държавната хазна и от главния дефтердар. Разделянето на личното съкровище на владетеля от държавните финанси започнало още през втората половина на XIV век, когато при Чандарлъ Кара Халил паша била организирана отделна държавна хазна. Приликата с византийския протовестиарий показва устойчивостта на модела на висок дворцов пазител на владетелското съкровище, но не представлява свидетелство за пряко продължение на българската длъжност.

Следователно протовестиарият е сигурно засвидетелстван в България само през 1331 г., а коронационният чин и Месемврийската грамота осигуряват допълнителни, но непреки сведения. Не е известен друг носител на титлата и не може да се определи кога тя е изчезнала. Най-вероятната възстановка го поставя сред най-висшите търновски сановници, с роля в дворцовите церемонии и със задължения, поне почетни, към царската съкровищница. Дали е оглавявал цялата финансова администрация на царството, остава нерешен въпрос.