Дворцовите служби

Дворцовите служби не представлявали една отделна длъжност, а група от санове и служебни постове около царя. Макар част от задълженията им да изглеждат като лично обслужване, в средновековната монархия не съществувала ясна граница между дома на владетеля и централното управление. Заедно с царската канцелария дворът бил мястото, където се подготвяли решения, приемали се пратеници, раздавали се достойнства и се уреждал достъпът до монарха. Поради това дворцовите служители били едновременно придворни, сановници и участници в държавното управление.

Византийският дворец предоставил основния образец за тази система. Неговият церемониален ред, наричан таксис — подредена йерархия на лица, места и действия — бил разбиран като земно отражение на небесния порядък. Рангът на сановника се изразявал не само чрез титлата му, но и чрез мястото, което заемал спрямо императора по време на аудиенции, празници и богослужебни церемонии. Така обслужването на владетеля придобивало политическо и религиозно значение: дворът показвал нагледно кой стои близо до върховната власт и как цялото общество е подредено спрямо нея.

Условия за възприемането на този модел в България се създали още през X в. Царската титла на Симеон I и нейното признаване при Петър I положили основата на владетелска идеология, близка до византийската. Преслав, а по-късно и Търново били представяни като царски градове, способни да съперничат на Константинопол. Още първите Асеневци потърсили от Фридрих I Барбароса признание за „короната на гръцкото царство“. След победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. и възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. тези имперски претенции получили още по-силен израз.

При Константин Тих Асен Търново било възхвалявано като опора на православието срещу църковната политика на Михаил VIII Палеолог и като своеобразен Нов Константинопол. Тази идеология създавала подходяща среда за двор, построен по византийски образец. Българското устройство обаче не било точно копие. Царството не разполагало с ресурсите за многобройния персонал и изключително сложния ритуал на константинополския двор. Освен това във Византия властта на двореца била ограничавана от войската, Църквата, провинциалната аристокрация и някои по-стари институции, докато в България управлението било по-силно съсредоточено около монарха и неговото непосредствено обкръжение.

Изворите не позволяват да бъде възстановен пълен списък на търновските дворцови служби. В литургични текстове, свързани с книжовната дейност на патриарх Евтимий, се отправят молитви за царя, неговия „полат“, приближените и войската. Думата полат обозначава двореца или хората в него. Подправеният Зографски хрисовул, чието повествование е отнесено към времето на Лъв VI Мъдри, използва израза „Ѡ САМОГО ЧРЪТОГА ЦРѢКА“ — „от самия царски чертог“. Макар документът да не е автентичен, българската дума чертог показва как неговият съставител си представял царския двор. Житийните разкази за посрещане на мощи в столицата също споменават боляри и знатни лица, но обикновено не позволяват да се отделят придворните от останалата търновска аристокрация.

Особено важно косвено свидетелство дават Георги Акрополит и Теодор Скутариот. Когато Теодор Комнин Дука се провъзгласил за василевс в Солун, той назначил деспоти, велики севастократори, доместици, протовестиарии и други представители на императорския чин. Разказът осмива незнанието му на установения церемониален ред и определя някои негови действия като „български“ и „варварски“. Тази враждебна характеристика не доказва съществуването на напълно различна българска система. По-скоро тя показва опит за възпроизвеждане на константинополските форми, които според византийските наблюдатели били прилагани неточно. Свидетелството косвено насочва към дворцовата практика в Търново, откъдето солунският владетел можел да познава подобен, вече приспособен модел.

Дворцовите постове съчетавали служба и достойнство. Доместикът, протовестиарият и други сановници имали конкретни задължения, но титлите им едновременно определяли място в йерархията и близост до царя. Някои от най-високите достойнства можели да бъдат раздавани само от владетел с императорски ранг. През XIV в. във Византия значението на чисто дворцовите сановници нараснало, а сходна тенденция е вероятна и в България, където личният достъп до царя давал значително политическо влияние. Българските свидетелства обаче са твърде оскъдни, за да се установят точният ред на длъжностите, всекидневните им функции или имената на всички техни носители. Не са запазени и общи дворцови печати, монети или комплекти от инсигнии, които да представят системата като цяло.

Съществена разлика между византийския и вероятния български модел засягала евнусите. В по-ранната Византийска империя редица дворцови служби били запазени предимно или изключително за тях. Сред тях били паракимоменът — служителят, който спял близо до императорската спалня, протовестиарият — първоначално началник на владетелския гардероб, папиасът — пазител и управител на двореца, както и служители при царската трапеза. Евнуси заемали и други постове в централното и провинциалното управление, а понякога ставали висши духовници или военачалници. Това продължавало въпреки светските и църковните забрани върху скопяването и въпреки често враждебното обществено отношение.

Византийската йерархия правела разлика между служба и титла. На евнусите били достъпни почти всички административни длъжности, но не и някои от най-високите достойнства, свързани символично с императорската власт. В церемониала те обкръжавали василевса като подобия на ангелските сили: покривали лицата си с белите си ръкави, придържали посетителите по време на аудиенции и подавали знаците на властта при коронация. Участвали и в обредите, чрез които завърналият се от поход владетел преминавал от образа на воин към образа на християнски цар. Присъствието им било част от източната дворцова представа за монарха като жива икона на божествения порядък.

За евнуси при двора в Преслав или Търново няма преки сведения. Самото наличие на длъжности с византийски произход, като протовестиарий, не доказва, че българските им носители били евнуси. След XI в. ролята на евнусите намалявала и в самата Византия, особено при Комнините и с усилването на западното влияние през епохата на кръстоносните походи. Славянските названия каженикъ и скопьць също подчертавали телесното осакатяване и носели отрицателни значения, а не ангелската символика на византийския ритуал. Поради липсата на положителни данни евнусите не могат да се смятат за обичаен или важен елемент на българския двор.

Българската дворцова култура се разпространявала чрез Православната църква, преводната книжнина, контактите с Византия и свитите на византийските принцеси, омъжвани за български владетели още от времето на Петър I. Решаващо било съзнателното усилие на царете да представят България като православна империя и Търново като царски град. Създаденият първоначално в Преслав модел бил възстановен и променен в столицата на Второто българско царство. Изворите не съобщават за формално премахване на дворцовите служби; като обща институционална среда те изчезнали с разпадането на българските царски дворове при османските завоевания в края на XIV в.

Дворцовите служби не били една-единствена длъжност, а цяла група от санове и постове около царя. Част от тях изглеждали като лично обслужване, но в средновековната монархия границата между владетелския дом и централната власт не била ясна. Заедно с царската канцелария дворът бил мястото, където се подготвяли решения, приемали се пратеници, раздавали се почести и се уреждал достъпът до монарха. Затова дворцовите служители били едновременно хора от двора, висши сановници и участници в управлението на държавата.

Основният образец за тази система дошъл от Византия. Там дворцовият ред, наричан таксис — подредена йерархия на хора, места и действия — се възприемал като земно отражение на небесния ред. Положението на всеки сановник личало не само от титлата му, а и от мястото му до императора по време на приеми, празници и църковни служби. Така самото обслужване на владетеля получавало и политически, и религиозен смисъл: дворът показвал кой е близо до върховната власт и как е подредено цялото общество спрямо нея.

В България условия за такъв модел се появили още през X в. Царската титла на Симеон I и нейното признание при Петър I поставили основата на владетелска идея, близка до византийската. Преслав, а по-късно и Търново, били представяни като царски градове, които могат да се мерят с Константинопол. Още първите Асеневци поискали от Фридрих I Барбароса признание за „короната на гръцкото царство“. След победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. и възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. тези имперски претенции станали още по-ясни.

При Константин Тих Асен Търново било възхвалявано като крепост на православието срещу църковната политика на Михаил VIII Палеолог и като нещо като Нов Константинопол. Тази идея създавала добра почва за двор, устроен по византийски образец. Българският двор обаче не бил точно копие. Царството нямало средствата за многобройния персонал и много сложния ритуал на Константинопол. Освен това във Византия властта на двореца била ограничавана от войската, Църквата, провинциалната аристокрация и по-стари институции, докато в България управлението било по-силно съсредоточено около монарха и близките му хора.

Изворите не позволяват да се направи пълен списък на търновските дворцови служби. В богослужебни текстове, свързани с книжовната дейност на патриарх Евтимий, има молитви за царя, неговия „полат“, приближените и войската. Думата полат означава дворец или хората в него. Подправеният Зографски хрисовул, чийто разказ е поставен във времето на Лъв VI Мъдри, използва израза „Ѡ САМОГО ЧРЪТОГА ЦРѢКА“ — „от самия царски чертог“. Макар този документ да не е истински, българската дума чертог показва как съставителят си е представял царския двор. В житийните разкази за посрещане на мощи в столицата също се споменават боляри и знатни хора, но обикновено не може да се отделят придворните от останалата търновска аристокрация.

Много важно косвено свидетелство дават Георги Акрополит и Теодор Скутариот. Когато Теодор Комнин Дука се обявил за василевс в Солун, той назначил деспоти, велики севастократори, доместици, протовестиарии и други носители на императорски санове. Разказът подигравателно показва, че той не познавал установения дворцов ред, и нарича част от действията му „български“ и „варварски“. Това враждебно описание не доказва, че българите са имали напълно различна система. По-скоро то показва опит да се повторят константинополските форми, но според византийците те били прилагани неточно. Това свидетелство косвено насочва и към дворцовата практика в Търново, откъдето солунският владетел е могъл да познава подобен, вече приспособен модел.

Дворцовите постове съчетавали служба и почест. Доместикът, протовестиарият и други сановници имали конкретни задачи, но титлите им едновременно показвали място в йерархията и близост до царя. Някои от най-високите достойнства можели да бъдат давани само от владетел с императорски ранг. През XIV в. във Византия ролята на чисто дворцовите сановници нараснала, а подобна промяна вероятно е имало и в България, където личният достъп до царя давал голяма политическа сила. Българските извори обаче са твърде малко, за да се разбере точният ред на длъжностите, ежедневните им функции или имената на всички, които са ги носили. Не са запазени и общи дворцови печати, монети или комплекти от инсигнии — знаци на властта — които да покажат системата като цяло.

Важна разлика между византийския и вероятния български модел била ролята на евнусите. В по-ранната Византийска империя много дворцови служби били запазени главно или изцяло за тях. Сред тях били паракимоменът — човекът, който спял близо до императорската спалня, протовестиарият — първоначално началник на владетелския гардероб, папиасът — пазител и управител на двореца, както и служители при царската трапеза. Евнуси заемали и други постове в централната и провинциалната власт, а понякога ставали висши духовници или военачалници. Това продължавало въпреки светските и църковните забрани срещу скопяването и въпреки често враждебното отношение на обществото.

Във византийската йерархия имало разлика между служба и титла. Евнусите можели да заемат почти всички административни длъжности, но не и някои от най-високите почести, които били свързани символично с императорската власт. В дворцовия ритуал те обкръжавали василевса като образ на ангелските сили: покривали лицата си с белите си ръкави, задържали посетителите по време на приеми и подавали знаците на властта при коронация. Те участвали и в обредите, чрез които владетелят, върнал се от поход, преминавал от образа на воин към образа на християнски цар. Тяхното присъствие било част от източната дворцова представа за монарха като жива икона на божествения ред.

За евнуси при двора в Преслав или Търново няма преки сведения. Самото наличие на длъжности с византийски произход, като протовестиарий, не означава, че българските им носители са били евнуси. След XI в. ролята на евнусите намалявала и във Византия, особено при Комнините и при засилването на западното влияние през епохата на кръстоносните походи. Славянските думи каженикъ и скопьць също подчертавали телесното осакатяване и носели отрицателен смисъл, а не ангелската символика на византийския ритуал. Поради липсата на положителни данни евнусите не могат да се смятат за обичаен или важен елемент на българския двор.

Българската дворцова култура се разпространявала чрез Православната църква, преводните книги, връзките с Византия и свитите на византийските принцеси, омъжвани за български владетели още от времето на Петър I. Много важно било и съзнателното усилие на царете да представят България като православна империя и Търново като царски град. Първоначалният модел, създаден в Преслав, бил възстановен и променен в столицата на Второто българско царство. Изворите не говорят за официално премахване на дворцовите служби; като обща институция те изчезнали с разпадането на българските царски дворове при османските завоевания в края на XIV в.

Дворцовите служби не били само една работа. Те били много длъжности около царя. Там се решавали важни държавни неща. Затова дворцовите хора били и служители, и властници.

Този ред бил взет най-вече от Византия. Там дворът показвал кой е най-близо до владетеля и кой има по-висок ранг. В България това започнало още през X век при Симеон I и Петър I. Преслав, а после и Търново, били представяни като царски градове. След победата при Клокотница през 1230 г. и възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г. това още повече се засилило.

При Константин Тих Асен Търново вече било показвано като нов голям православен център. Но българският двор не бил точно като византийския. България нямала толкова хора и толкова сложни обичаи. Властта била съсредоточена повече около царя и неговото най-близко обкръжение.

За търновските дворцови служби знаем малко. Споменават се хора като доместик и протовестиарий, но не е ясно кой какво точно е вършел. Ясно е само, че постът давал и работа, и високо място до царя.

Във Византия имало и кастрирани дворцови служители, но за България няма сигурни данни за такива хора. Накрая тази дворцова система изчезнала с падането на българските царски дворове при османското завладяване в края на XIV век.