Севаст

Гръцкото прилагателно „σεβαστός“ означава достопочтен или внушаващ благоговение и в политическия език се доближава до латинското „augustus“. До XI век то се употребява предимно като възвеличаващо определение на императора. Анна Комнина приписва създаването на отделната титла на Алексий I Комнин, но по-ранните свидетелства не подкрепят това твърдение, а и самият Алексий е бил севаст, преди да заеме престола. При Константин IX Мономах достойнството било дадено последователно на две негови фаворитки; сред следващите носители се срещат Константин Керуларий и братята Исаак и Алексий Комнин, удостоени от Никифор III Вотаниат. Първоначално севастът заемал много високо място, но разширяването на византийската титулатура постепенно понижило ранга му и през XIV век той вече стоял близо до края на дворцовата йерархия.

В български извори титлата се среща многократно през XIII и XIV век. Тя присъства във Ватопедската грамота на Иван Асен II, Виргинската грамота на Константин Асен, Мрачката грамота на Иван Александър и Рилската грамота на Иван Шишман. Позната е и от надписи в Станимака, Боженишки Урвич и църквата „Св. Никола“ в Мелник, както и от надписи върху блюдо, кръст и пръстен. Грамотите са най-надеждни за институционалното положение на севастите, докато повечето кратки надписи установяват само името и титлата на отделен човек.

Нееднозначният език на грамотите е породил спор дали в България севастът е останал почетна титла или се е превърнал в провинциална служба. Във Ватопедската грамота севастите са включени сред „практорите“ — общо название за царски агенти, изпращани да събират приходи и да изпълняват различни разпореждания. Те стоят пред дуки, катепани и десеткари, които несъмнено са длъжностни лица. Виргинската грамота също ги поставя начело на списък от царски служители. Взети сами по себе си, тези формули позволяват севастите да бъдат възприети като част от администрацията.

Мрачката и Рилската грамота дават по-различна картина. В тях засегнатите лица са обобщени не само като царски служители, но и като боляри. Имунитетните клаузи — разпоредбите, които забраняват на външни лица да влизат в манастирски владения, да налагат глоби или да извършват събирания — се отнасят и до севастите. Това обаче не доказва, че те са чиновници: титулуван местен земевладелец също би могъл да упражнява натиск над зависимото население. Следователно списъците могат да съчетават две различни групи — севасти от средите на болярството и действителни представители на царската власт.

Надписите от Станимака и Боженишки Урвич помагат за разграничаването между титла и служба. Станимашкият надпис от 1230–1231 г. съобщава, че Иван Асен II поставил севаст Алексий начело на възстановената крепост. Граматически Алексий вече е означен като севаст; текстът не казва, че владетелят тогава му е дал титлата. Още по-ясен е Боженишкият надпис, в който се чете: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия“. Кефалията е управител на град, крепост или област. Тук „севаст“ определя ранга на Огнян, а „кефалия“ назовава заеманата от него длъжност.

Предлагани са реконструкции, според които севастът бил областен началник, стоящ над кефалията, или получавал извънредни военни правомощия в пограничните крепости. За такава многостепенна система обаче няма сигурни свидетелства. Не е доказано и че по време на война службите на севаста и кефалията се дублирали. Витошката грамота представя кефалията на Средец като местен управител, без да споменава по-висш севаст, а няма основание Средец да се смята за подчинен на Боженишки Урвич. Опитите българският севаст да бъде приравнен с по-късния османски бейлербей също остават недоказани.

Най-вероятно българското достойнство е запазило основния характер на византийския образец: то е било титла, а не длъжност с постоянен набор от правомощия. Носителят ѝ можел едновременно да бъде кефалия, крепостен управител или военачалник, без тези функции да произтичат от самата титла. Сходна неяснота се наблюдава в сръбските грамоти след средата на XIII век, където севастите ту се появяват редом с чиновници, ту се разграничават като местни господари. И там наличните данни не налагат превръщането на достойнството в административна служба.

В България севастите вероятно образували група сред титулуваното болярство. Като динати — влиятелни провинциални земевладелци — някои от тях можели да разполагат със съдебна, военна или принудителна власт, но тя произтичала от имотите, общественото им положение или от друга служба. Поставянето им в началото на някои документални списъци подсказва престиж, но не позволява да се определи точно мястото им в българската йерархия. Не са известни особени инсигнии, печати или монетни типове, присъщи само на севастите. Блюдото, кръстът и пръстенът с такива надписи са лични предмети и не могат да се приемат за служебни знаци. Няма данни и за наследствено предаване на титлата; отделните случаи по-скоро сочат лично пожалване от царя.

Най-ранното вероятно българско свидетелство е свързано със севаст Цузмен около началото на XIII век, а най-късните са от времето на Иван Шишман. Така употребата на титлата обхваща почти цялото съществуване на Второто българско царство. След османското завоевание тя вече не може да бъде проследена като част от българска държавна система.

Не всеки севаст, засвидетелстван в Македония, трябва да бъде причисляван към българското болярство. Леон Мосхопул, Стефан Гаврас, Йоан Плит и Григорий Камона са известни от църковни документи, но дейността им не е свързана с управлението на българското царство. Сведенията за насилие при севастократор Стрез не доказват, че тези лица по-късно са били български сановници. Йоан от Просечник също не може сигурно да бъде определен като български севаст, тъй като през XIV век областта, в която е действал, не е била част от българската държава. Предполагаемият български произход сам по себе си не е достатъчен за институционална принадлежност.

Севаст Цузмен е познат от надпис върху блюдо, намерено край Зайчар и съхранявано в Белград. Палеографската му датировка допуска отъждествяване с Етцумен, споменат от Никита Хониат като управител на Просек и на околните владения на цар Калоян. През 1205 г. той успял да влезе в Солун. Определянето му като „влах“ у византийския историк вероятно обозначава политическата му принадлежност, а не непременно произхода му. Необичайното име може да сочи куманин, преминал на българска служба и включен в болярството. Кръстът пред името върху блюдото показва, че е бил християнин. Вероятно е получил титлата от Калоян.

Гръцки надпис от църквата „Св. Никола“ в Мелник споменава севаст Владимир и, изглежда, негов брат. Текстът е силно повреден, а краят му допуска различни прочити, свързани с думите „франк“ или „на франките“. Поради това не е ясно дали става дума за лично или етническо обозначение, нито какъв точно е бил статутът на втория човек. Надписът е от края на XII или началото на XIII век. Посочваните възможности включват български ктитори и западни рицари, свързани с двора в Мелник, но отъждествяването на единия с Алексий Слав и представянето на Владимир като негов брат нямат достатъчно опора.

Прибо е несигурен случай. Единственият документ, който го нарича севаст, не може безусловно да бъде отнесен към българската държава; възможно е титлата да му е била дадена от Теодор Комнин след императорската му коронация в Солун. По-сигурно е, че Прибо по-късно получил българската титла протосеваст. Затова той може да бъде разглеждан като български болярин, но принадлежността му към кръга на българските севасти остава предположение.

Севаст Алексий е известен единствено от Станимашкия надпис. През 1230–1231 г. Иван Асен II го поставил начело на крепостта, която била завладяна и възстановена след българските успехи на юг. Вероятно Алексий е бил сред доверените военни ръководители на царя. Няма други сведения за произхода или последващата му кариера, но титлата му най-вероятно е пожалвана от Иван Асен II.

Севаст Берислав е назован върху бронзов кръст, намерен във Велико Търново и датиран общо между края на XII и XIII век. Находката допуска той да е бил столичен болярин с връзки към двора. Присъствието на предмета в Търново не доказва конкретна служба, но не подкрепя представата, че всеки севаст непременно е управлявал провинция. За севаст Хинат е известно още по-малко: името и титлата му се срещат само върху златен пръстен от района на село Царевец във Врачанско.

Севаст Огнян е засвидетелстван от два надписа в крепостта Боженишки Урвич, единият от които съдържа само името му. По-дългият текст изрично посочва, че при Иван Шишман той бил кефалия, вероятно на област недалеч от крепостта. Огнян участвал в съпротивата срещу османските завоеватели и подчертава, че е запазил вярност към цар Шишман. Надписът вероятно е изсечен, след като вече не заемал длъжността си, може би след завладяването на района. С текста е свързан и Драгомир, който го е издълбал. Огнян вероятно получил севастското достойнство от Иван Шишман и е последният добре засвидетелстван български носител на титлата.