Севаст

Гръцкото прилагателно „σεβαστός“ означава достопочтен или внушаващ благоговение и в политическия език се доближава до латинското „augustus“. До XI век то се употребява предимно като възвеличаващо определение на императора. Анна Комнина приписва създаването на отделната титла на Алексий I Комнин, но по-ранните свидетелства не подкрепят това твърдение, а и самият Алексий е бил севаст, преди да заеме престола. При Константин IX Мономах достойнството било дадено последователно на две негови фаворитки; сред следващите носители се срещат Константин Керуларий и братята Исаак и Алексий Комнин, удостоени от Никифор III Вотаниат. Първоначално севастът заемал много високо място, но разширяването на византийската титулатура постепенно понижило ранга му и през XIV век той вече стоял близо до края на дворцовата йерархия.

В български извори титлата се среща многократно през XIII и XIV век. Тя присъства във Ватопедската грамота на Иван Асен II, Виргинската грамота на Константин Асен, Мрачката грамота на Иван Александър и Рилската грамота на Иван Шишман. Позната е и от надписи в Станимака, Боженишки Урвич и църквата „Св. Никола“ в Мелник, както и от надписи върху блюдо, кръст и пръстен. Грамотите са най-надеждни за институционалното положение на севастите, докато повечето кратки надписи установяват само името и титлата на отделен човек.

Нееднозначният език на грамотите е породил спор дали в България севастът е останал почетна титла или се е превърнал в провинциална служба. Във Ватопедската грамота севастите са включени сред „практорите“ — общо название за царски агенти, изпращани да събират приходи и да изпълняват различни разпореждания. Те стоят пред дуки, катепани и десеткари, които несъмнено са длъжностни лица. Виргинската грамота също ги поставя начело на списък от царски служители. Взети сами по себе си, тези формули позволяват севастите да бъдат възприети като част от администрацията.

Мрачката и Рилската грамота дават по-различна картина. В тях засегнатите лица са обобщени не само като царски служители, но и като боляри. Имунитетните клаузи — разпоредбите, които забраняват на външни лица да влизат в манастирски владения, да налагат глоби или да извършват събирания — се отнасят и до севастите. Това обаче не доказва, че те са чиновници: титулуван местен земевладелец също би могъл да упражнява натиск над зависимото население. Следователно списъците могат да съчетават две различни групи — севасти от средите на болярството и действителни представители на царската власт.

Надписите от Станимака и Боженишки Урвич помагат за разграничаването между титла и служба. Станимашкият надпис от 1230–1231 г. съобщава, че Иван Асен II поставил севаст Алексий начело на възстановената крепост. Граматически Алексий вече е означен като севаст; текстът не казва, че владетелят тогава му е дал титлата. Още по-ясен е Боженишкият надпис, в който се чете: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия“. Кефалията е управител на град, крепост или област. Тук „севаст“ определя ранга на Огнян, а „кефалия“ назовава заеманата от него длъжност.

Предлагани са реконструкции, според които севастът бил областен началник, стоящ над кефалията, или получавал извънредни военни правомощия в пограничните крепости. За такава многостепенна система обаче няма сигурни свидетелства. Не е доказано и че по време на война службите на севаста и кефалията се дублирали. Витошката грамота представя кефалията на Средец като местен управител, без да споменава по-висш севаст, а няма основание Средец да се смята за подчинен на Боженишки Урвич. Опитите българският севаст да бъде приравнен с по-късния османски бейлербей също остават недоказани.

Най-вероятно българското достойнство е запазило основния характер на византийския образец: то е било титла, а не длъжност с постоянен набор от правомощия. Носителят ѝ можел едновременно да бъде кефалия, крепостен управител или военачалник, без тези функции да произтичат от самата титла. Сходна неяснота се наблюдава в сръбските грамоти след средата на XIII век, където севастите ту се появяват редом с чиновници, ту се разграничават като местни господари. И там наличните данни не налагат превръщането на достойнството в административна служба.

В България севастите вероятно образували група сред титулуваното болярство. Като динати — влиятелни провинциални земевладелци — някои от тях можели да разполагат със съдебна, военна или принудителна власт, но тя произтичала от имотите, общественото им положение или от друга служба. Поставянето им в началото на някои документални списъци подсказва престиж, но не позволява да се определи точно мястото им в българската йерархия. Не са известни особени инсигнии, печати или монетни типове, присъщи само на севастите. Блюдото, кръстът и пръстенът с такива надписи са лични предмети и не могат да се приемат за служебни знаци. Няма данни и за наследствено предаване на титлата; отделните случаи по-скоро сочат лично пожалване от царя.

Най-ранното вероятно българско свидетелство е свързано със севаст Цузмен около началото на XIII век, а най-късните са от времето на Иван Шишман. Така употребата на титлата обхваща почти цялото съществуване на Второто българско царство. След османското завоевание тя вече не може да бъде проследена като част от българска държавна система.

Не всеки севаст, засвидетелстван в Македония, трябва да бъде причисляван към българското болярство. Леон Мосхопул, Стефан Гаврас, Йоан Плит и Григорий Камона са известни от църковни документи, но дейността им не е свързана с управлението на българското царство. Сведенията за насилие при севастократор Стрез не доказват, че тези лица по-късно са били български сановници. Йоан от Просечник също не може сигурно да бъде определен като български севаст, тъй като през XIV век областта, в която е действал, не е била част от българската държава. Предполагаемият български произход сам по себе си не е достатъчен за институционална принадлежност.

Севаст Цузмен е познат от надпис върху блюдо, намерено край Зайчар и съхранявано в Белград. Палеографската му датировка допуска отъждествяване с Етцумен, споменат от Никита Хониат като управител на Просек и на околните владения на цар Калоян. През 1205 г. той успял да влезе в Солун. Определянето му като „влах“ у византийския историк вероятно обозначава политическата му принадлежност, а не непременно произхода му. Необичайното име може да сочи куманин, преминал на българска служба и включен в болярството. Кръстът пред името върху блюдото показва, че е бил християнин. Вероятно е получил титлата от Калоян.

Гръцки надпис от църквата „Св. Никола“ в Мелник споменава севаст Владимир и, изглежда, негов брат. Текстът е силно повреден, а краят му допуска различни прочити, свързани с думите „франк“ или „на франките“. Поради това не е ясно дали става дума за лично или етническо обозначение, нито какъв точно е бил статутът на втория човек. Надписът е от края на XII или началото на XIII век. Посочваните възможности включват български ктитори и западни рицари, свързани с двора в Мелник, но отъждествяването на единия с Алексий Слав и представянето на Владимир като негов брат нямат достатъчно опора.

Прибо е несигурен случай. Единственият документ, който го нарича севаст, не може безусловно да бъде отнесен към българската държава; възможно е титлата да му е била дадена от Теодор Комнин след императорската му коронация в Солун. По-сигурно е, че Прибо по-късно получил българската титла протосеваст. Затова той може да бъде разглеждан като български болярин, но принадлежността му към кръга на българските севасти остава предположение.

Севаст Алексий е известен единствено от Станимашкия надпис. През 1230–1231 г. Иван Асен II го поставил начело на крепостта, която била завладяна и възстановена след българските успехи на юг. Вероятно Алексий е бил сред доверените военни ръководители на царя. Няма други сведения за произхода или последващата му кариера, но титлата му най-вероятно е пожалвана от Иван Асен II.

Севаст Берислав е назован върху бронзов кръст, намерен във Велико Търново и датиран общо между края на XII и XIII век. Находката допуска той да е бил столичен болярин с връзки към двора. Присъствието на предмета в Търново не доказва конкретна служба, но не подкрепя представата, че всеки севаст непременно е управлявал провинция. За севаст Хинат е известно още по-малко: името и титлата му се срещат само върху златен пръстен от района на село Царевец във Врачанско.

Севаст Огнян е засвидетелстван от два надписа в крепостта Боженишки Урвич, единият от които съдържа само името му. По-дългият текст изрично посочва, че при Иван Шишман той бил кефалия, вероятно на област недалеч от крепостта. Огнян участвал в съпротивата срещу османските завоеватели и подчертава, че е запазил вярност към цар Шишман. Надписът вероятно е изсечен, след като вече не заемал длъжността си, може би след завладяването на района. С текста е свързан и Драгомир, който го е издълбал. Огнян вероятно получил севастското достойнство от Иван Шишман и е последният добре засвидетелстван български носител на титлата.

Гръцката дума „σεβαστός“ означава „достопочтен“ или „който буди благоговение“. В политическия език тя е близка до латинското „augustus“. До XI век думата се използва главно като тържествено определение за императора. Анна Комнина твърди, че отделната титла е създадена от Алексий I Комнин, но по-ранните извори не потвърждават това. Освен това самият Алексий вече е бил севаст, преди да стане император. При Константин IX Мономах тази титла била дадена последователно на две негови любимки. По-късно сред носителите ѝ се срещат Константин Керуларий и братята Исаак и Алексий Комнин, наградени от Никифор III Вотаниат. В началото севастът стоял много високо в ранга. Но с разрастването на византийската система от титли неговото място постепенно паднало и през XIV век той вече бил близо до края на дворцовата йерархия.

В българските извори титлата севаст се среща често през XIII и XIV век. Тя е записана във Ватопедската грамота на Иван Асен II, Виргинската грамота на Константин Асен, Мрачката грамота на Иван Александър и Рилската грамота на Иван Шишман. Среща се и в надписи от Станимака, Боженишки Урвич и църквата „Св. Никола“ в Мелник, както и върху блюдо, кръст и пръстен. Най-надеждни за положението на севастите са грамотите. Повечето кратки надписи само показват името и титлата на отделен човек.

Неясният език на грамотите е породил спор дали в България севастът е останал само почетна титла или се е превърнал в областна служба. Във Ватопедската грамота севастите са включени сред „практорите“ — общо название за царски пратеници, които събират приходи и изпълняват различни заповеди. Те са поставени пред дуки, катепани и десеткари, а тези лица без съмнение са длъжностни лица. Виргинската грамота също ги поставя начело на списък с царски служители. Ако гледаме само тези формули, изглежда възможно севастите да са били част от държавната администрация.

Но Мрачката и Рилската грамота показват друга картина. В тях споменатите лица са наречени не само царски служители, но и боляри. Имунитетните клаузи — тоест правилата, които забраняват на външни хора да влизат в манастирски земи, да налагат глоби или да правят събирания — важат и за севастите. Това обаче не доказва, че те са били чиновници. И един титулуван местен земевладелец е можел да упражнява натиск върху зависимото население. Затова е възможно списъците да смесват две различни групи — севасти от болярските среди и истински представители на царската власт.

Надписите от Станимака и Боженишки Урвич помагат да се различи титла от служба. Станимашкият надпис от 1230–1231 г. казва, че Иван Асен II поставил севаст Алексий начело на възстановената крепост. Самият текст вече назовава Алексий като севаст; той не казва, че владетелят тъкмо тогава му е дал титлата. Още по-ясен е Боженишкият надпис: „Аз, севаст Огнян, бях при цар Шишман кефалия“. Кефалия означава управител на град, крепост или област. В този случай „севаст“ показва ранга на Огнян, а „кефалия“ посочва неговата длъжност.

Предлагани са и други обяснения. Според тях севастът бил областен началник, стоящ над кефалията, или получавал особени военни права в пограничните крепости. Но за такава сложна система няма сигурни доказателства. Не е доказано и че по време на война службите на севаста и кефалията се припокривали. Витошката грамота показва кефалията на Средец като местен управител, без да споменава по-висш севаст, а няма причина Средец да се смята за подчинен на Боженишки Урвич. И опитите българският севаст да бъде приравнен с по-късния османски бейлербей също не са доказани.

Най-вероятно в България титлата е запазила основния си византийски смисъл: тя е била почетно достойнство, а не постоянна служба с точно определени правомощия. Човек със звание севаст е можел едновременно да бъде кефалия, управител на крепост или военачалник, но тези функции не са произтичали от самата титла. Подобна неяснота се вижда и в сръбските грамоти след средата на XIII век. Там севастите понякога стоят редом с чиновници, а понякога са отделени като местни господари. И в тези случаи данните не налагат да приемем, че достойнството се е превърнало в административна служба.

В България севастите вероятно са образували група сред титулуваното болярство. Като динати — влиятелни провинциални земевладелци — някои от тях може да са имали съдебна, военна или принудителна власт. Но тази власт е идвала от имотите им, от общественото им положение или от друга служба, а не от самата титла. Това, че в някои документи са поставени най-отпред, показва висок престиж, но не позволява да определим точно мястото им в българската йерархия. Не са известни особени знаци, печати или монети, които да са били само за севастите. Блюдото, кръстът и пръстенът с такива надписи са лични вещи и не могат да се смятат за служебни знаци. Няма и данни титлата да е била наследствена; по-скоро отделните случаи сочат лично пожалване от царя.

Най-ранното вероятно българско свидетелство е свързано със севаст Цузмен около началото на XIII век, а най-късните са от времето на Иван Шишман. Това означава, че титлата е била в употреба почти през цялото съществуване на Второто българско царство. След османското завоевание тя вече не може да бъде проследена като част от българската държавна система.

Не всеки севаст, споменат в Македония, трябва да се смята за част от българското болярство. Леон Мосхопул, Стефан Гаврас, Йоан Плит и Григорий Камона са известни от църковни документи, но дейността им не е свързана с управлението на българското царство. Данните за насилие при севастократор Стрез не показват, че тези лица по-късно са били български сановници. И Йоан от Просечник не може сигурно да бъде определен като български севаст, защото през XIV век областта, в която е действал, не е била част от българската държава. Самият вероятен български произход не е достатъчен, за да го поставим към българските институции.

Севаст Цузмен е познат от надпис върху блюдо, намерено край Зайчар и пазено в Белград. По палеографска датировка той може да се отъждестви с Етцумен, когото Никита Хониат споменава като управител на Просек и на околните владения на цар Калоян. През 1205 г. той успял да влезе в Солун. Когато византийският историк го нарича „влах“, това вероятно показва политическата му принадлежност, а не непременно етническия му произход. Необичайното име може да сочи куманин, преминал на българска служба и включен в болярството. Кръстът пред името върху блюдото показва, че той е бил християнин. Най-вероятно е получил титлата от Калоян.

Гръцки надпис в църквата „Св. Никола“ в Мелник споменава севаст Владимир и, изглежда, негов брат. Текстът е силно повреден, а краят му допуска различни прочити, свързани с думите „франк“ или „на франките“. Затова не е ясно дали става дума за лично или етническо определение, нито какъв точно е бил статутът на втория човек. Надписът е от края на XII или началото на XIII век. Възможните обяснения включват български ктитори и западни рицари, свързани с двора в Мелник, но отъждествяването на единия с Алексий Слав и представянето на Владимир като негов брат нямат достатъчно опора.

Прибо е неясен случай. Единственият документ, който го нарича севаст, не може сигурно да се отнесе към българската държава. Възможно е тази титла да му е била дадена от Теодор Комнин след неговата императорска коронация в Солун. По-сигурно е, че по-късно Прибо получил българската титла протосеваст. Затова той може да бъде смятан за български болярин, но принадлежността му към групата на българските севасти остава само предположение.

Севаст Алексий е познат единствено от Станимашкия надпис. През 1230–1231 г. Иван Асен II го поставил начело на крепостта, която била превзета и възстановена след българските успехи на юг. Вероятно Алексий е бил сред най-доверените военни хора на царя. Няма други сведения за произхода му или за по-нататъшната му кариера, но най-вероятно титлата му е била пожалвана от Иван Асен II.

Севаст Берислав е споменат върху бронзов кръст, намерен във Велико Търново и общо датиран между края на XII и XIII век. Самата находка допуска той да е бил столичен болярин с връзки към двора. Това, че предметът е открит в Търново, не доказва конкретна служба, но и не подкрепя представата, че всеки севаст е управлявал провинция. За севаст Хинат знаем още по-малко: името и титлата му са известни само от златен пръстен от района на село Царевец във Врачанско.

Севаст Огнян е засвидетелстван в два надписа в крепостта Боженишки Урвич, като единият съдържа само името му. По-дългият текст ясно казва, че при Иван Шишман той е бил кефалия, вероятно на област недалеч от крепостта. Огнян е участвал в съпротивата срещу османските завоеватели и подчертава, че е останал верен на цар Шишман. Надписът вероятно е направен, когато той вече не е заемал длъжността си, може би след завладяването на района. С текста е свързан и Драгомир, който го е издълбал. Най-вероятно Огнян е получил севастското достойнство от Иван Шишман и е последният добре засвидетелстван български носител на тази титла.

„Севаст“ е висока титла от Византия. Първо тя била много почетна. Но с времето рангът ѝ паднал. През XIV век вече била близо до края на дворцовата стълбица.

В България титлата се среща често през XIII и XIV век. Има я в грамотите на Иван Асен II, Константин Асен, Иван Александър и Иван Шишман. Има я и в няколко надписа. Най-важният извод е, че у нас тя по-скоро била титла, а не постоянна служба.

Някои текстове показват, че севастът можел да бъде и болярин, и местен управител, и военен човек. Но самата титла не давала винаги една и съща власт. В Станимака през 1230–1231 г. Иван Асен II поставил севаст Алексий начело на крепостта. В Боженишки Урвич севаст Огнян е наречен и управител при цар Шишман.

Затова най-вероятно севастите са били група от висши български боляри. Титлата имала голям престиж. Но тя не се предавала по наследство и не е известно да е имала свои знаци като специални печати или монети.

Най-ранният вероятен български севаст е Цузмен от началото на XIII век. Най-късните са от времето на Иван Шишман. След османското завоевание тази титла вече не се проследява като част от българската държава.

Има и случаи, които не са сигурно свързани с България. Но общата картина е ясна: „севаст“ е важна титла, носена от влиятелни хора през времето на Второто българско царство.