Севастократор

Титлата е създадена от Алексий I Комнин след възкачването му през 1081 г. Императорът вече бил обещал кесарското достойнство на Никифор Мелисин, но искал да осигури по-високо място за своя брат Исаак Комнин. Така възникнало названието „севастократор“, съставено от гръцките sebastos — „почитан“, „величествен“ — и autokrator, една от основните думи в императорската титулатура. Новото достойнство първоначално стояло веднага след василевса, тоест византийския император, и имало подчертано династичен и почти царски облик.

Във Византия севастократорството отначало било предназначено за братята и синовете на императора. Алексий III Ангел разширил кръга, като удостоявал и свои зетьове, сред които бил Стефан Неманич, бъдещият Стефан Първовенчани. Титлата се запазила в Никейската империя, но след възстановяването на византийската власт в Константинопол през 1261 г. постепенно загубила династичната си изключителност. Константин Палеолог бил последният императорски брат с това достойнство, а по-късно то било дадено дори на родопския владетел Момчил. Последните византийски носители произхождали от рода Кантакузин и към края на XIV век титлата изчезнала от употреба.

Извън Византия титлата била възприета по различни пътища. За Латинската империя съществува само едно сигурно известие — Конон дьо Бетюн е назован севастократор в папско писмо. Стефан Първовенчани получил своето достойнство от византийски император и затова не може да бъде смятан за носител на самостоятелна сръбска титла. Същински сръбски севастократори се появяват едва след царската коронация на Стефан Душан. Както в България, така и в Сърбия титлата запазила предимно почетен характер и била изместена от по-жизненото деспотско достойнство.

Във Второто българско царство първият сигурен севастократор е Стрез, чиято титла се отнася към управлението на Борил. По-късно са засвидетелствани Александър при Иван Асен II, Петър през 1253 г., Калоян през 1259 г. и Радослав в края на XIII век. При последния произходът и точният смисъл на титлата не са напълно безспорни. Всички надеждно известни носители са свързани по родство или брак с царското семейство.

Севастократорството е титла, а не определена държавна длъжност. Византийският церемониален ред не му приписва постоянни административни или военни задължения; императорът можел отделно да възложи командване на войска. Част от българската историография е разглеждала севастократорите като управители на големи погранични области, на които били подчинени няколко севасти. Изворите не потвърждават подобна система, а севаст и севастократор са самостоятелни титли, свързани помежду си само чрез произхода на названията и общата йерархия.

Някои български севастократори действително притежавали земи и власт над зависими хора. Дубровнишката грамота на Михаил II Асен например говори за владенията и хората на Петър. Това обаче може да произтича от личната му собственост и от предоставени имунитетни права, ограничаващи намесата на обикновените царски служители. То не доказва, че титлата сама по себе си носела областно управление, съдебни правомощия или военно командване.

Първоначално севастократорът вероятно бил най-високопоставеният сановник след българския цар. След възприемането на деспотската титла редът станал цар, деспот, севастократор. Достойнството най-вероятно се давало лично от владетеля, както във Византия. Стрез, Александър и Радослав са царски братя или близки династични родственици, Петър е царски зет, а Калоян е братовчед на управляващия цар.

Няма доказателства титлата да е била наследствена. Предположението, че Калоян я получил от баща си Александър, зависи от отхвърлени родословни построения и от старата му идентификация с Коломан II Асен. За никой български севастократор не е установено да е наследил достойнството от своя баща. Във Византия било възможно едно лице да запази или съчетае няколко титли, както показва случаят на Момчил, но за подобна българска практика липсват сведения. Няма сигурни данни и за отнемане на севастократорско достойнство; отсъствието на дадено име от Синодика не е достатъчно доказателство.

Церемонията по удостояването в България е неизвестна. Византийската практика доближавала поставянето на севастократор до това на деспот и кесар, като различията били главно в инсигниите — знаците на ранг. В двора към севастократора можело да бъде употребено дори обръщението „ἡ βασιλεία σου“, формула с царско звучене. Единствената възможна българска официална форма е изразът от Дубровнишката грамота: „ВЫСОКОГО СЕВАСТОКРАТОРА ГНА ПЕТРА“. Не са запазени издадени от български севастократори документи. Във Византия техните актове се доближавали до типа graphē, тоест писмено разпореждане, и се подписвали със синьо мастило; възможно е българската практика да е била сходна, но това не може да бъде доказано.

Византийските инсигнии показват близостта на титлата до императорската власт. Ранните севастократори носели венец със скъпоценни камъни и бисери, който бил по-скромен от короната на василевса и нямал нейното затворено покритие. Към средата на XIV век церемониалните описания посочват червено-златен скиадион, тоест дворцова шапка, червена туника и сини чорапи и обувки. Орлите върху обувките, сбруята и други принадлежности също били свързани предимно със синьото. В същото време се забелязва стремеж облеклото на севастократора да се доближи до това на деспота.

За България единственото подробно изображение на такова облекло е ктиторският портрет на севастократор Калоян в Боянската църква. Той носи венец с издигната украса и скъпоценен камък, зелен плащ и дълъг дивитисион — церемониална туника — в тъмносин или тъмнозелен цвят. Дрехата е пристегната с пояс от метални плочки и има украсени ленти около ръцете. Съпругата му Десислава е представена с венец, бисери и богато изработена одежда. Преобладаващото зелено не е достатъчно, за да се говори за отделна българска система, тъй като зелени севастократорски дрехи са засвидетелствани и във Византия.

В български условия титлата служела за включване на влиятелни роднини в кръга около престола. Това не означава, че притежателят ѝ споделял върховната власт на царя. Стрез управлявал почти самостоятелно в Македония, а Петър заемал изключително силно положение при Михаил II Асен, но нито един от тях не е засвидетелстван като съвладетел. Севастократорството давало ранг и династичен престиж; реалната политическа или териториална власт на отделния носител произтичала от конкретните обстоятелства.

Стрез принадлежал към Асеневци, бил племенник на цар Калоян по сестра и вероятно брат на Борил. Не е известно да е заемал висок сан преди 1207 г., а твърдението, че Калоян го определил за наследник, няма изворова основа. След смъртта на царя Стрез се противопоставил на Борил и избягал със свои привърженици при Стефан Първовенчани. Сръбският владетел го защитил, извършил с него обред на побратимяване и му помогнал да се установи в крепостта Просек. Значителна част от Югозападна България и Македония преминала на страната на претендента.

По-късно Стрез прекъснал съюза със Сърбия и се сближил с Борил, чието върховенство вероятно признавал само формално. Той останал самостоятелен местен господар и по-често действал като съюзник, отколкото като подчинен служител. Църковни документи от Македония пазят спомен за неговата власт и за суровите му методи. През 1212 г. латинският император Анри го поставя сред най-опасните си противници. След неуспешни действия срещу Солунското кралство Стрез се включил в съюзния поход срещу Сърбия през 1214 г. Св. Сава посетил лагера му, а скоро след това Стрез починал, вероятно убит. Владенията му обхващали голяма част от Македония между района на Вероя и Скопие. Титлата му е удостоверена единствено в препис на българския Синодик и най-вероятно е била дадена от Борил като средство за политическо помирение.

Севастократор Александър произхождал от семейството на Иван Асен I; Иван Асен II бил негов брат. Вероятно придружил бъдещия цар в изгнанието му след възкачването на Борил и участвал във връщането на властта през 1218 г. Има несигурно предположение, че през 1232 г. командвал българските сили срещу унгарско нахлуване. Без съмнение заемал много високо място при двора на брат си, а споменаването му в Синодика и в някои поменици подсказва изключително влияние. Титлата вероятно му била дадена от Иван Асен II и по това време стояла непосредствено след царската, тъй като български деспоти от същия период не са известни. Няма надеждни сведения Александър да е управлявал Средецката област.

Севастократор Петър е известен само от договора на Михаил II Асен с Дубровник от 1253 г. Той бил женен за царската сестра Анна-Теодора и вероятно получил титлата при този брак. Документът го представя като втория човек в държавата: името му стои редом с царското и отделно се посочват неговите земи и хора. Владенията му вероятно се намирали западно от Търново. Възможно е Петър да е изпълнявал ролята на регент или главен съветник на младия владетел, но това остава предположение. След 1253 г. той изчезва от изворите и може да е починал преди убийството на Михаил II Асен. Негова дъщеря се омъжила за видинския господар Шишман, а от този брак произлязла владетелската линия на Шишмановци.

Севастократор Калоян е познат от надписите и ктиторските портрети в Боянската църква, завършени през 1259 г. Надписът го определя като братовчед на Константин Тих Асен и като внук на „светия Стефан, крал сръбски“, обикновено отъждествяван със Стефан Първовенчани. Калоян вероятно подкрепил Константин Тих в борбата за престола и получил от него титлата и владенията си около Средец. Неговата съпруга Десислава е изобразена до него, но произходът им и евентуалните им потомци са неизвестни. Калоян не бива да бъде отъждествяван с Коломан II Асен, нито има основание да се смята за син на севастократор Александър. Следователно случаят му не доказва наследствено предаване на титлата.

Положението на севастократор Радослав е по-неясно. Той бил брат на цар Смилец и след смъртта му потърсил подкрепа във Византия. С византийски войски нападнал владенията на деспот Елтимир при Крън, но бил разбит, пленен и ослепен, след което бил върнат при съпругата си в императорския двор. Византийският разказ го нарича „τῶν Βουλγάρων σεβαστοκράτωρ“, което може да се разбира и като „севастократор на българите“. Същият текст обаче посочва, че Андроник II Палеолог потвърдил достойнството му. Това позволява титлата да се тълкува като българска и първоначално дадена от Смилец, макар въпросът да не е окончателно решен.

След края на XIII век няма сигурно засвидетелстван български севастократор. Местните владетели в Македония през XIV столетие принадлежат към сръбската политическа и дворцова система и не могат да бъдат включвани сред сановниците на Търновското царство. Един славянски чин за поставяне на деспот и кесар също не споменава севастократор, но това мълчание не е решаващо, защото титлата липсва и в сръбския вариант на текста, въпреки сигурните сръбски примери. Най-вероятно достойнството не е било формално премахнато, а просто престанало да се раздава през XIV век, постепенно изместено от титлата деспот.

Титлата е създадена от Алексий I Комнин след като се възкачил през 1081 г. Той вече бил обещал кесарското достойнство на Никифор Мелисин, но искал да даде по-висок ранг на брат си Исаак Комнин. Така се появило названието „севастократор“, изградено от гръцките sebastos — „почитан“, „величествен“ — и autokrator, една от основните думи в императорската титулатура. Първоначално новото достойнство стояло веднага след василевса, тоест византийския император, и имало ясно династичен и почти царски вид.

Във Византия севастократорството първо било предназначено за братята и синовете на императора. Алексий III Ангел разширил това право и удостоявал с титлата и свои зетьове, сред които бил Стефан Неманич, бъдещият Стефан Първовенчани. Титлата се запазила и в Никейската империя, но след възстановяването на византийската власт в Константинопол през 1261 г. постепенно изгубила династичния си характер. Константин Палеолог бил последният императорски брат с това достойнство, а по-късно то било дадено дори на родопския владетел Момчил. Последните византийски носители идвали от рода Кантакузин и към края на XIV век титлата изчезнала от употреба.

Извън Византия титлата била приета по различни пътища. За Латинската империя има само едно сигурно сведение — Конон дьо Бетюн е наречен севастократор в папско писмо. Стефан Първовенчани получил достойнството си от византийски император, затова не може да се смята за носител на отделна сръбска титла. Истински сръбски севастократори се появяват едва след царската коронация на Стефан Душан. И в България, и в Сърбия тази титла останала най-вече почетна и по-късно била изместена от по-важното деспотско достойнство.

Във Второто българско царство първият сигурно известен севастократор е Стрез, а титлата му се свързва с управлението на Борил. По-късно са засвидетелствани Александър при Иван Асен II, Петър през 1253 г., Калоян през 1259 г. и Радослав в края на XIII век. При последния произходът и точният смисъл на титлата не са напълно сигурни. Всички добре известни носители са свързани с царското семейство чрез родство или брак.

Севастократорството е титла, а не точно определена държавна служба. Византийският дворцов ред не му приписва постоянни административни или военни задачи; императорът можел отделно да възложи и военно командване. Част от българските историци са приемали, че севастократорите управлявали големи погранични области и че под тях стояли няколко севасти. Изворите не потвърждават такава система. Севаст и севастократор са отделни титли, свързани само по произхода на имената си и по мястото си в йерархията.

Някои български севастократори наистина имали земи и власт над зависими хора. В Дубровнишката грамота на Михаил II Асен например се говори за владенията и хората на Петър. Това обаче може да идва от неговата лична собственост и от дадени му имунитетни права, тоест права, които ограничавали намесата на обикновените царски служители. Това не доказва, че самата титла давала областно управление, съдебна власт или военно командване.

Първоначално севастократорът вероятно бил най-високопоставеният човек след българския цар. След появата на деспотската титла редът станал цар, деспот, севастократор. Най-вероятно достойнството се давало лично от владетеля, както във Византия. Стрез, Александър и Радослав са царски братя или близки династични роднини, Петър е царски зет, а Калоян е братовчед на управляващия цар.

Няма доказателства титлата да е била наследствена. Мнението, че Калоян я получил от баща си Александър, стъпва върху отхвърлени родословни схеми и върху старата му отъждествяване с Коломан II Асен. За нито един български севастократор не е установено да е наследил достойнството от баща си. Във Византия едно лице можело да запази или да съчетае няколко титли, както показва случаят на Момчил, но за подобна българска практика няма сведения. Няма и сигурни данни някой да е бил лишаван от севастократорската си титла; това, че дадено име липсва в Синодика — църковния списък на починалите и помнените личности — не е достатъчно доказателство.

Как е ставало удостояването в България, не знаем. Във Византия начинът на въвеждане на севастократор бил много близък до този при деспот и кесар; разликите били главно в инсигниите, тоест знаците на ранга. В двора към севастократора можело дори да се използва обръщението „ἡ βασιλεία σου“, което звучи почти царски. Единствената възможна българска официална форма е изразът от Дубровнишката грамота: „ВЫСОКОГО СЕВАСТОКРАТОРА ГНА ПЕТРА“. Не са запазени документи, издадени от български севастократори. Във Византия техните актове приличали на graphē, тоест писмено разпореждане, и се подписвали със синьо мастило; възможно е в България да е било подобно, но това не може да се докаже.

Византийските знаци на властта показват колко близо е била титлата до императорската власт. Ранните севастократори носели венец със скъпоценни камъни и бисери. Той бил по-скромен от короната на василевса и нямал затворено покритие. Към средата на XIV век церемониалните описания посочват червено-златен скиадион, тоест дворцова шапка, червена туника и сини чорапи и обувки. Орлите върху обувките, сбруята и други принадлежности също били най-вече свързани със синьото. В същото време личи стремеж облеклото на севастократора да се доближи до това на деспота.

За България единственото подробно изображение на такова облекло е ктиторският портрет на севастократор Калоян в Боянската църква. Той е с венец с издигната украса и скъпоценен камък, със зелен плащ и с дълъг дивитисион — церемониална туника — в тъмносин или тъмнозелен цвят. Дрехата е стегната с пояс от метални плочки и има украсени ленти около ръцете. Съпругата му Десислава е показана с венец, бисери и богато украсена дреха. Преобладаващото зелено не стига, за да се говори за отделна българска система, защото зелени севастократорски дрехи са засвидетелствани и във Византия.

В българските условия титлата служела за включване на влиятелни роднини около престола. Това не значи, че човекът с тази титла споделял върховната власт на царя. Стрез управлявал почти самостоятелно в Македония, а Петър имал много силно положение при Михаил II Асен, но нито един от тях не е засвидетелстван като съвладетел. Севастократорството давало ранг и династичен престиж, а реалната политическа или териториална власт на всеки носител зависела от конкретните обстоятелства.

Стрез бил от рода на Асеневци, бил племенник на цар Калоян по сестра и вероятно брат на Борил. Не е известно да е имал висок сан преди 1207 г., а твърдението, че Калоян го посочил за наследник, няма изворова основа. След смъртта на царя Стрез се вдигнал срещу Борил и избягал със свои хора при Стефан Първовенчани. Сърбският владетел го закрил, извършил с него побратимяване и му помогнал да се установи в крепостта Просек. Така голяма част от Югозападна България и Македония минала на страната на претендента.

По-късно Стрез скъсал съюза със Сърбия и се сближил с Борил, чието върховенство вероятно признавал само на думи. Той останал самостоятелен местен господар и по-често действал като съюзник, отколкото като подчинен човек. Църковни документи от Македония пазят спомен за властта му и за жестоките му методи. През 1212 г. латинският император Анри го поставя сред най-опасните си противници. След неуспешни действия срещу Солунското кралство Стрез се включил в общия поход срещу Сърбия през 1214 г. Св. Сава посетил лагера му, а скоро след това Стрез починал, вероятно убит. Владенията му обхващали голяма част от Македония между района на Вероя и Скопие. Титлата му е засвидетелствана само в препис на българския Синодик и най-вероятно е била дадена от Борил като знак за политическо помирение.

Севастократор Александър произхождал от семейството на Иван Асен I; Иван Асен II бил негов брат. Вероятно е придружил бъдещия цар в изгнанието му след възкачването на Борил и е участвал във връщането на властта през 1218 г. Има несигурно предположение, че през 1232 г. той командвал българските сили срещу унгарско нахлуване. Без съмнение заемал много високо място при двора на брат си, а споменаването му в Синодика и в някои поменици показва изключително влияние. Титлата вероятно му била дадена от Иван Асен II и тогава стояла непосредствено след царската, защото за български деспоти от същото време няма сведения. Няма надеждни данни Александър да е управлявал Средецката област.

Севастократор Петър е известен само от договора на Михаил II Асен с Дубровник от 1253 г. Той бил женен за царската сестра Анна-Теодора и вероятно получил титлата при този брак. В документа той е показан като втория човек в държавата: името му е поставено до царското, а отделно са посочени неговите земи и хора. Владенията му вероятно били западно от Търново. Възможно е Петър да е бил регент или главен съветник на младия владетел, но това остава само предположение. След 1253 г. той изчезва от изворите и може да е починал преди убийството на Михаил II Асен. Негова дъщеря се омъжила за видинския господар Шишман, а от този брак произлязла владетелската линия на Шишмановци.

Севастократор Калоян е познат от надписите и ктиторските портрети в Боянската църква, завършени през 1259 г. Надписът го нарича братовчед на Константин Тих Асен и внук на „светия Стефан, крал сръбски“, който обикновено се отъждествява със Стефан Първовенчани. Калоян вероятно е подкрепил Константин Тих в борбата за престола и е получил от него титлата и владенията си около Средец. Неговата съпруга Десислава е изобразена до него, но произходът им и възможните им деца не са известни. Калоян не трябва да се смесва с Коломан II Асен и няма основание да се смята за син на севастократор Александър. Затова неговият случай не доказва наследствено предаване на титлата.

Положението на севастократор Радослав е по-неясно. Той бил брат на цар Смилец и след смъртта му потърсил подкрепа във Византия. С византийски войски нападнал земите на деспот Елтимир при Крън, но бил разбит, пленен и ослепен, а после бил върнат при жена си в императорския двор. Византийският разказ го нарича „τῶν Βουλγάρων σεβαστοκράτωρ“, което може да значи и „севастократор на българите“. Същият текст обаче казва, че Андроник II Палеолог потвърдил достойнството му. Това позволява титлата да се тълкува като българска и първоначално дадена от Смилец, макар въпросът да не е решен окончателно.

След края на XIII век няма сигурно засвидетелстван български севастократор. Местните владетели в Македония през XIV век принадлежат към сръбската политическа и дворцова система и не могат да се броят към сановниците на Търновското царство. Един славянски чин за поставяне на деспот и кесар също не споменава севастократор, но това мълчание не е решаващо, защото титлата липсва и в сръбския вариант на текста, въпреки сигурните сръбски примери. Най-вероятно достойнството не е било официално отменено, а просто престанало да се дава през XIV век и постепенно било изместено от титлата деспот.

Титлата „севастократор“ се появява във Византия след 1081 г., при Алексий I Комнин. Той я създал за брат си Исаак. Тя била много висока чест и стояла веднага след императора.

Първо титлата била за близки роднини на владетеля. По-късно я получавали и зетьове. След 1261 г. тя постепенно изгубила особения си роднински смисъл. Към края на XIV век вече изчезнала.

В България севастократорството било почетна титла, не отделна длъжност. То не означавало само по себе си областно управление или войска. Най-често го получавали царски братя, синове, зетьове и други много близки хора. По-късно редът станал: цар, деспот, севастократор.

Първият сигурен български севастократор е Стрез при Борил. По-късно титлата носели Александър при Иван Асен II, Петър през 1253 г., Калоян през 1259 г. и Радослав в края на XIII век. Всички сигурни носители са свързани с царското семейство. Не е доказано титлата да е била наследствена.

Някои от тези хора имали и своя власт и земи, но това идвало от личното им положение, не само от титлата. Стрез например владеел голяма част от Македония и за известно време бил почти самостоятелен. Петър пък стоял много близо до Михаил II Асен и в един документ е посочен почти като втори човек в държавата.

Титлата била важна, защото показвала близост до престола и висок род. В Боянската църква е запазен прочутият образ на севастократор Калоян и жена му Десислава. Това показва колко престижно било това достойнство, макар то да не давало само по себе си върховна власт.