Севастократор

Титлата е създадена от Алексий I Комнин след възкачването му през 1081 г. Императорът вече бил обещал кесарското достойнство на Никифор Мелисин, но искал да осигури по-високо място за своя брат Исаак Комнин. Така възникнало названието „севастократор“, съставено от гръцките sebastos — „почитан“, „величествен“ — и autokrator, една от основните думи в императорската титулатура. Новото достойнство първоначално стояло веднага след василевса, тоест византийския император, и имало подчертано династичен и почти царски облик.

Във Византия севастократорството отначало било предназначено за братята и синовете на императора. Алексий III Ангел разширил кръга, като удостоявал и свои зетьове, сред които бил Стефан Неманич, бъдещият Стефан Първовенчани. Титлата се запазила в Никейската империя, но след възстановяването на византийската власт в Константинопол през 1261 г. постепенно загубила династичната си изключителност. Константин Палеолог бил последният императорски брат с това достойнство, а по-късно то било дадено дори на родопския владетел Момчил. Последните византийски носители произхождали от рода Кантакузин и към края на XIV век титлата изчезнала от употреба.

Извън Византия титлата била възприета по различни пътища. За Латинската империя съществува само едно сигурно известие — Конон дьо Бетюн е назован севастократор в папско писмо. Стефан Първовенчани получил своето достойнство от византийски император и затова не може да бъде смятан за носител на самостоятелна сръбска титла. Същински сръбски севастократори се появяват едва след царската коронация на Стефан Душан. Както в България, така и в Сърбия титлата запазила предимно почетен характер и била изместена от по-жизненото деспотско достойнство.

Във Второто българско царство първият сигурен севастократор е Стрез, чиято титла се отнася към управлението на Борил. По-късно са засвидетелствани Александър при Иван Асен II, Петър през 1253 г., Калоян през 1259 г. и Радослав в края на XIII век. При последния произходът и точният смисъл на титлата не са напълно безспорни. Всички надеждно известни носители са свързани по родство или брак с царското семейство.

Севастократорството е титла, а не определена държавна длъжност. Византийският церемониален ред не му приписва постоянни административни или военни задължения; императорът можел отделно да възложи командване на войска. Част от българската историография е разглеждала севастократорите като управители на големи погранични области, на които били подчинени няколко севасти. Изворите не потвърждават подобна система, а севаст и севастократор са самостоятелни титли, свързани помежду си само чрез произхода на названията и общата йерархия.

Някои български севастократори действително притежавали земи и власт над зависими хора. Дубровнишката грамота на Михаил II Асен например говори за владенията и хората на Петър. Това обаче може да произтича от личната му собственост и от предоставени имунитетни права, ограничаващи намесата на обикновените царски служители. То не доказва, че титлата сама по себе си носела областно управление, съдебни правомощия или военно командване.

Първоначално севастократорът вероятно бил най-високопоставеният сановник след българския цар. След възприемането на деспотската титла редът станал цар, деспот, севастократор. Достойнството най-вероятно се давало лично от владетеля, както във Византия. Стрез, Александър и Радослав са царски братя или близки династични родственици, Петър е царски зет, а Калоян е братовчед на управляващия цар.

Няма доказателства титлата да е била наследствена. Предположението, че Калоян я получил от баща си Александър, зависи от отхвърлени родословни построения и от старата му идентификация с Коломан II Асен. За никой български севастократор не е установено да е наследил достойнството от своя баща. Във Византия било възможно едно лице да запази или съчетае няколко титли, както показва случаят на Момчил, но за подобна българска практика липсват сведения. Няма сигурни данни и за отнемане на севастократорско достойнство; отсъствието на дадено име от Синодика не е достатъчно доказателство.

Церемонията по удостояването в България е неизвестна. Византийската практика доближавала поставянето на севастократор до това на деспот и кесар, като различията били главно в инсигниите — знаците на ранг. В двора към севастократора можело да бъде употребено дори обръщението „ἡ βασιλεία σου“, формула с царско звучене. Единствената възможна българска официална форма е изразът от Дубровнишката грамота: „ВЫСОКОГО СЕВАСТОКРАТОРА ГНА ПЕТРА“. Не са запазени издадени от български севастократори документи. Във Византия техните актове се доближавали до типа graphē, тоест писмено разпореждане, и се подписвали със синьо мастило; възможно е българската практика да е била сходна, но това не може да бъде доказано.

Византийските инсигнии показват близостта на титлата до императорската власт. Ранните севастократори носели венец със скъпоценни камъни и бисери, който бил по-скромен от короната на василевса и нямал нейното затворено покритие. Към средата на XIV век церемониалните описания посочват червено-златен скиадион, тоест дворцова шапка, червена туника и сини чорапи и обувки. Орлите върху обувките, сбруята и други принадлежности също били свързани предимно със синьото. В същото време се забелязва стремеж облеклото на севастократора да се доближи до това на деспота.

За България единственото подробно изображение на такова облекло е ктиторският портрет на севастократор Калоян в Боянската църква. Той носи венец с издигната украса и скъпоценен камък, зелен плащ и дълъг дивитисион — церемониална туника — в тъмносин или тъмнозелен цвят. Дрехата е пристегната с пояс от метални плочки и има украсени ленти около ръцете. Съпругата му Десислава е представена с венец, бисери и богато изработена одежда. Преобладаващото зелено не е достатъчно, за да се говори за отделна българска система, тъй като зелени севастократорски дрехи са засвидетелствани и във Византия.

В български условия титлата служела за включване на влиятелни роднини в кръга около престола. Това не означава, че притежателят ѝ споделял върховната власт на царя. Стрез управлявал почти самостоятелно в Македония, а Петър заемал изключително силно положение при Михаил II Асен, но нито един от тях не е засвидетелстван като съвладетел. Севастократорството давало ранг и династичен престиж; реалната политическа или териториална власт на отделния носител произтичала от конкретните обстоятелства.

Стрез принадлежал към Асеневци, бил племенник на цар Калоян по сестра и вероятно брат на Борил. Не е известно да е заемал висок сан преди 1207 г., а твърдението, че Калоян го определил за наследник, няма изворова основа. След смъртта на царя Стрез се противопоставил на Борил и избягал със свои привърженици при Стефан Първовенчани. Сръбският владетел го защитил, извършил с него обред на побратимяване и му помогнал да се установи в крепостта Просек. Значителна част от Югозападна България и Македония преминала на страната на претендента.

По-късно Стрез прекъснал съюза със Сърбия и се сближил с Борил, чието върховенство вероятно признавал само формално. Той останал самостоятелен местен господар и по-често действал като съюзник, отколкото като подчинен служител. Църковни документи от Македония пазят спомен за неговата власт и за суровите му методи. През 1212 г. латинският император Анри го поставя сред най-опасните си противници. След неуспешни действия срещу Солунското кралство Стрез се включил в съюзния поход срещу Сърбия през 1214 г. Св. Сава посетил лагера му, а скоро след това Стрез починал, вероятно убит. Владенията му обхващали голяма част от Македония между района на Вероя и Скопие. Титлата му е удостоверена единствено в препис на българския Синодик и най-вероятно е била дадена от Борил като средство за политическо помирение.

Севастократор Александър произхождал от семейството на Иван Асен I; Иван Асен II бил негов брат. Вероятно придружил бъдещия цар в изгнанието му след възкачването на Борил и участвал във връщането на властта през 1218 г. Има несигурно предположение, че през 1232 г. командвал българските сили срещу унгарско нахлуване. Без съмнение заемал много високо място при двора на брат си, а споменаването му в Синодика и в някои поменици подсказва изключително влияние. Титлата вероятно му била дадена от Иван Асен II и по това време стояла непосредствено след царската, тъй като български деспоти от същия период не са известни. Няма надеждни сведения Александър да е управлявал Средецката област.

Севастократор Петър е известен само от договора на Михаил II Асен с Дубровник от 1253 г. Той бил женен за царската сестра Анна-Теодора и вероятно получил титлата при този брак. Документът го представя като втория човек в държавата: името му стои редом с царското и отделно се посочват неговите земи и хора. Владенията му вероятно се намирали западно от Търново. Възможно е Петър да е изпълнявал ролята на регент или главен съветник на младия владетел, но това остава предположение. След 1253 г. той изчезва от изворите и може да е починал преди убийството на Михаил II Асен. Негова дъщеря се омъжила за видинския господар Шишман, а от този брак произлязла владетелската линия на Шишмановци.

Севастократор Калоян е познат от надписите и ктиторските портрети в Боянската църква, завършени през 1259 г. Надписът го определя като братовчед на Константин Тих Асен и като внук на „светия Стефан, крал сръбски“, обикновено отъждествяван със Стефан Първовенчани. Калоян вероятно подкрепил Константин Тих в борбата за престола и получил от него титлата и владенията си около Средец. Неговата съпруга Десислава е изобразена до него, но произходът им и евентуалните им потомци са неизвестни. Калоян не бива да бъде отъждествяван с Коломан II Асен, нито има основание да се смята за син на севастократор Александър. Следователно случаят му не доказва наследствено предаване на титлата.

Положението на севастократор Радослав е по-неясно. Той бил брат на цар Смилец и след смъртта му потърсил подкрепа във Византия. С византийски войски нападнал владенията на деспот Елтимир при Крън, но бил разбит, пленен и ослепен, след което бил върнат при съпругата си в императорския двор. Византийският разказ го нарича „τῶν Βουλγάρων σεβαστοκράτωρ“, което може да се разбира и като „севастократор на българите“. Същият текст обаче посочва, че Андроник II Палеолог потвърдил достойнството му. Това позволява титлата да се тълкува като българска и първоначално дадена от Смилец, макар въпросът да не е окончателно решен.

След края на XIII век няма сигурно засвидетелстван български севастократор. Местните владетели в Македония през XIV столетие принадлежат към сръбската политическа и дворцова система и не могат да бъдат включвани сред сановниците на Търновското царство. Един славянски чин за поставяне на деспот и кесар също не споменава севастократор, но това мълчание не е решаващо, защото титлата липсва и в сръбския вариант на текста, въпреки сигурните сръбски примери. Най-вероятно достойнството не е било формално премахнато, а просто престанало да се раздава през XIV век, постепенно изместено от титлата деспот.