♚ Смилец

Смилец произхождал от могъщ български болярски род, условно обозначаван в историографията като Смилецов. Годината и мястото на раждането му не са известни. Преди да стане цар, той и братята му Радослав и Войсил владеели значителна територия в Средногорието. Различните реконструкции очертават владението около горното течение на Марица и между Стрема и Тунджа, на изток към Сливен, като негово важно средище била крепостта Копсис. Джон В. А. Файн го описва като местен болярин, утвърдил фактическа самостоятелност в областта между Средна гора и Стара планина, но изворите не позволяват точно да се установи кога тази област окончателно се откъснала от непосредствения контрол на Търново. Във всеки случай още преди 1292 г. Смилец бил сред най-силните областни господари в разпокъсаното Българско царство.

Политическото му издигане станало възможно в условията на дълбоката криза от последната четвърт на XIII в. След татарското нашествие от 1273 г. натискът на степните владетели върху България непрекъснато нараствал. През 1285 г., след ново разорително нахлуване, цар Георги I Тертер признал върховенството на Ногай, изпратил сина си Тодор Светослав като заложник и дал дъщеря си за жена на Ногаевия син Чака. Същевременно царската власт загубила контрол над редица области: Шишман управлявал Видин под върховенството на Ногай, Орман и Куделин господствали в Браничево, а Византия държала земи по Южното Черноморие и в Западна Тракия. Именно в тази обстановка се оформило и самостоятелното средногорско владение на Смилец и неговите братя.

Между 1283 и 1285 г., още като болярин, Смилец сключил извънредно престижен брак с неназована по име дъщеря на севастократор Константин Палеолог, брат на император Михаил VIII Палеолог. Така съпругата му била племенница на управляващия от 1282 г. Андроник II Палеолог. Брачната връзка приобщила Смилец към широкия родствен кръг на византийската императорска династия и вероятно укрепила положението на владението му по съседната на византийските земи южна периферия на България. Файн допуска, че неговата самостоятелност била подкрепяна от Византия и че именно това възпирало Георги I Тертер от решителни действия срещу него. Доколко Константинопол пряко съдействал за ранното му утвърждаване, не може да се докаже, но родството с Палеолозите несъмнено се превърнало във важен дипломатически капитал.

През 1292 г., когато било извършено ново голямо татарско нахлуване, Георги I Тертер бил принуден да напусне престола и да потърси убежище във Византия. Андроник II първоначално отказал да го приеме официално, за да не предизвика Ногай, и бившият цар известно време се укривал около Одрин, преди да бъде задържан и изпратен на заточение. Георги Пахимер обобщава безсилието му с думите, че Тертер не бил в състояние да помогне на себе си, камо ли на другите. На негово място с подкрепата на Ногай бил издигнат Смилец. Вероятно татарският натиск и действията на настроена срещу Тертер болярска групировка са предизвикали промяната, макар че непосредственият повод остава неизвестен: дотогава Георги Тертер изглежда изпълнявал васалните си задължения. Предположението, че Ногай получил по-висок данък срещу помощта си, е правдоподобно, но не е пряко засвидетелствано.

Смилец поел царската власт в Търново през 1292 г. и управлявал до смъртта си през 1298 г. Няма запазено подробно известие за коронацията му или за формалния акт, чрез който бил признат от търновското болярство и църквата. Византия приела промяната, защото не желаела сблъсък с Ногай и защото новият цар бил сродник на Палеолозите. Още в началото на управлението си Смилец се опрял на своите братя: Радослав получил титлата севастократор, а Войсил — деспот, тоест най-високите дворцови звания след царското. Те запазили управлението на родовото владение в Средногорието. Това осигурявало на царя надеждна семейна опора, но същевременно съхранявало политическата обособеност на областта и не водело до действително възстановяване на централизираната власт.

За 1293 г. изворите не съобщават отделна военна кампания, вътрешна реформа или значима дипломатическа мисия на Смилец. Това мълчание е характерно за почти цялото му царуване и не позволява да се състави пълна годишна хроника. Изглежда, че през първите години той се стремял преди всичко да запази престола чрез едновременно поддържане на покорни отношения с Ногай и на мир с Византия. Файн определя владетеля като зависим от Ногаевците цар, но подчертава, че през цялото си управление той запазил добри отношения както с татарите, така и с империята. Това равновесие предпазило Търново от непосредствена византийска война, ала цената му била продължаването на татарското върховенство и фактическото примиряване с политическата раздробеност на българските земи.

Събитията от 1294 г. показват близостта между българския и византийския политически свят, без да свидетелстват за пряка инициатива на Смилец. Тогава във Византия се появил българин, представящ се за цар Ивайло, наричан във византийската традиция Лахана. Андроник II поискал самозванецът да бъде разпознат от бившата царица Мария; тя отрекла самоличността му, но той все пак получил разрешение да събере българи и ромеи срещу настъпващите в Мала Азия селджукски турци. Нарасналата му популярност уплашила императора, войската била разпусната, а Лъже-Ивайло — затворен. По същото време българинът Никола Мито бил „протосеваст на българите“, управител на Мосинопол и командир на значителен български отряд на византийска служба. Тези сведения очертават многобройна българска военна и аристократична среда във Византия, но не доказват намеса на Смилец в описаните действия.

Българо-византийските отношения при Смилец били мирни. Теодор Метохит свидетелства, че между двете държави били сключени „клетви и спогодби“, но не дава точна дата, клаузи или сведения за териториални промени. Следователно не може да се възстанови конкретен договорен текст, нито да се твърди, че Смилец получил обратно загубени крепости. В поемата на Мануил Фил „За подвизите на известния чутовен протостратор“, посветена на Михаил Глава Тарханиот, се споменава, че пълководецът бил добре познат на Лахана и на „Смил, самия владетел на българите“. Въз основа на този стих е предполагана българо-византийска война, но хипотезата не се потвърждава от друг извор и противоречи на свидетелството на Метохит за договорни отношения. За 1295 и 1296 г. също няма надеждно известие за битка или поход, воден лично от Смилец.

Спрямо Ногай царят останал васал и данник. Не са известни негови опити да отхвърли татарската зависимост или да създаде антитатарска коалиция. Покорството на Търново обаче не прекратило разоренията на Балканите. През 1297 г. татарски отряди нахлули в Източна Тракия и я подложили на тежко опустошение; през 1298 г. набегът бил повторен. Изворите не назовават сражение, в което българска войска начело със Смилец да им се е противопоставила. Царят останал безучастен и към борбите в северозападните български земи, където самият Ногай се представял като покровител на местните владетели срещу сръбската експанзия. Поради това за управлението на Смилец не може да бъде посочена сигурно засвидетелствана голяма победа, завладяна крепост или успешна териториална кампания.

Най-самостоятелната външнополитическа стъпка на Смилец била сближаването със Сърбия през последната година от живота му. През 1298 г. дъщеря му Теодора била омъжена за сръбския престолонаследник Стефан Урош III Дечански, който се завърнал от татарско заложничество. Късна сръбска летопис твърди, че преди брака крал Стефан Урош II Милутин воювал със Смилец, победил го и след това скрепил помирението чрез женитбата на сина си. Тъй като разказът е късен и не се подкрепя от съвременно свидетелство, не могат да бъдат назовани сигурна дата, място или отделна битка от тази предполагаема война. Самият брак обаче е важен знак, че в края на царуването си Смилец търсел опора и извън съюза с Византия и подчинението на Ногай.

Вероятно също през 1298 г. друга дъщеря на царя се омъжила за деспот Алдемир, наричан още Елтимир, брат на Георги I Тертер. Като зестра той получил Крънската област, дотогава част от средногорския политически комплекс, и така било положено началото на Крънското деспотство. Теодор Метохит характеризира Алдемир като авантюрист и „скитник-беглец“, станал жених на обичната дъщеря на Смилецовата съпруга. Този брак представлявал опит за помиряване на Смилецовия род с Тертеревци и за привличане на влиятелен военен господар към царското семейство. Изворите приписват на Смилец и малолетен син Иван, когото част от историографията означава като Иван IV Смилец. Доколко след смъртта на баща си той действително бил признат за цар, или престолът само временно бил държан от негово име, остава спорно.

За църковната и административната политика на Смилец почти няма преки данни. Не са посочени негови църковни събори, манастирски дарения, строежи или грамоти, нито промени в устройството на Търновската патриаршия. Патриарх Йоаким III запазил важно място в столичния живот, но няма сигурно свидетелство за отношенията му със Смилец. След възцаряването на Тодор Светослав патриархът бил обвинен в измяна и през 1300 г. хвърлен от скала в Янтра. Файн допуска само като възможност обвинението да е било свързано с преврата срещу Георги I Тертер през 1292 г.; не е известно кого точно е подкрепял Йоаким и не може уверено да се представя като организатор на възкачването на Смилец. Вътрешната опора на царя оставала преди всичко семейна — братята Радослав и Войсил и впоследствие зетят Алдемир — вместо да се изрази в трайно подчиняване на областните владетели.

Стопанството на България при Смилец не може да бъде подробно възстановено. Страната била обременена от данъка към Ногай, от татарските разорения и от загубата или политическото обособяване на важни области. Венецианските и особено генуезките интереси към българското Черноморие и богатия му селскостопански хинтерланд се засилвали, но предоставените извори не съдържат търговски договор или привилегия, издадени лично от Смилец. Византийското владение по крайбрежието от Месемврия на юг допълнително ограничавало непосредствения контрол на Търново върху черноморската търговия. Същото важи и за монетосеченето: откъсите не описват сигурно атрибутирана негова емисия, номинал, монетен двор или иконография. Това не доказва, че при него изобщо не са сечени монети, а само че въз основа на наличните сведения не може да се реконструира самостоятелна парична политика, подобна на засвидетелстваната чрез монети на Георги I Тертер и Тодор Светослав.

Смилец починал през 1298 г.; българската повествователна традиция, представена в откъсите, поставя смъртта му в началото на ноември. Не е съобщена причината за нея, нито мястото на погребението му. Поради малолетието на сина му Иван властта попаднала в ръцете на вдовицата и нейния зет Алдемир. В началото на 1299 г. вдовицата изпратила Алдемир при сръбския крал Милутин и му предложила брак със себе си, като обещавала чрез нея той да придобие Българското царство. Този проект не бил осъществен. Самото му замисляне показва колко несигурно било наследяването и колко зависима оставала търновската власт от династични бракове, областни господари и външни сили. В историографията краткото държане на престола от или от името на Иван понякога се означава като царуване на Иван IV Смилец, но неговият реален обхват е неясен.

Развръзката настъпила след падането на Ногай. В междуособицата му с хан Токту Ногай бил победен и убит през 1299 г., а синът му Чака избягал през Дунав заедно със своя шурей Тодор Светослав. С помощта на богатството и връзките си Тодор Светослав спечелил влиятелни среди в Търново; вдовицата на Смилец и малолетният Иван потърсили убежище първо при Алдемир в Крън, а после във Византия. Чака временно овладял столицата, но бил заловен и удушен, след което през 1300 г. Тодор Светослав се утвърдил като цар и окончателен наследник на Смилецовия режим. Радослав и Войсил избягали във Византия. През 1302 г. Радослав навлязъл с византийска войска в България, но Алдемир го разбил, пленил и ослепил; Войсил останал на византийска служба и продължил да търси подкрепа за своя род.

Историческото значение на Смилец се определя повече от обстоятелствата на неговото управление, отколкото от засвидетелствани лични постижения. Той успял близо шест години да запази престола, да поддържа мир с Андроник II и чрез браковете на дъщерите си да установи връзки със сръбската династия и с Алдемир. Не успял обаче да преодолее татарското върховенство, да възстанови царската власт над отцепилите се земи или да спре политическото разпадане на България. Суровата оценка, че бил само фигурант на трона, принадлежи на модерната историография и трябва да се съпоставя с крайната оскъдност на сведенията. Основните свидетелства са отделни бележки на съвременниците Георги Пахимер и Теодор Метохит, стихът на Мануил Фил, една късна сръбска летопис и по-късните исторически реконструкции, включително тази на Джон В. А. Файн. Липсата на запазени негови грамоти, надписи, подробен дворцов разказ и ясно описано монетосечене превръща царуването му в една от най-слабо осветените епохи на Второто българско царство.