Българските деспоти (просопография)

Този преглед е просопографски — той изследва носителите на титлата чрез техните родствени връзки, владения и политическа дейност. Определението „български деспот“ тук не означава непременно български произход или получаване на достойнството от български цар. Включени са личности, чиято кариера е съществено свързана с България, дори когато са чужденци или са получили титлата си извън Търново. Обратно, българи като Йоан Комнин Асен, чието управление протича в друга политическа среда, не принадлежат към тази група. Деспотското достойнство не представлява постоянна административна длъжност с еднакви задължения. То показва изключително висок ранг, често подсилен от брак с владетелския дом, но действителната власт на отделните деспоти варира от придворно положение до почти независимо управление.

Алексий Слав е първият добре засвидетелстван деспот от тази среда. Той е племенник на ранните Асеневци и първи братовчед на цар Борил, вероятно син на тяхна неизвестна по име сестра. След смъртта на Калоян през 1207 г. Слав оспорва властта на Борил и изглежда разполага със значителна военна опора, но не успява да завладее Търново. След поражението на българите при Филипопол през юли 1208 г. той се съюзява с латинския император Анри Фландърски. Слав признава неговото върховенство, получава военна подкрепа и се жени за императорската дъщеря през ноември същата година. Именно Анри му дава деспотското достойнство. През следващите години Слав воюва на страната на латинците, включително срещу Борил.

След смъртта на Анри през 1216 г. Алексий Слав променя политическата си ориентация и се сродява с обкръжението на Теодор Комнин Дука. От Цепина той премества средището си в укрепения Мелник и изгражда владение, което обхваща Родопите и части от Източна Македония. Византийски съвременник го представя като фактически самостоятелен господар, който се присъединява към различни съюзници, без трайно да се подчинява на никого. Неговият сигилион — скрепена с печат грамота — от януари 1220 г. показва развита канцелария и владетелски претенции; в него манастирът „Св. Богородица Спилеотиса“ е наречен „деспотски и царски“. Последното сигурно известие за Слав като действащ владетел е от 1228 г. След победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. земите му вероятно са присъединени към България, а самият той изглежда завършва живота си в царството с призната титла.

Яков Светослав е руски бежанец, дошъл на Балканите вероятно около 1240 г. Българският владетел му предоставя земи в западните дялове на Стара планина, където той постепенно изгражда силна областна власт. В края на 1261 г. се жени за неназована дъщеря на Теодор II Ласкарис и така става зет на Йоан IV Ласкарис, както и роднина по сватовство на цар Константин Тих. Писмото му до киевския митрополит, чиято точна датировка остава спорна, разкрива самоуверен владетел с авторитет отвъд границите на България. През 1260-те години неговият политически център се оформя във Видин и северозападните области.

Яков Светослав лавира между Търново и Унгария. През 1263 г. търси унгарска помощ срещу византийско настъпление и вероятно получава Видин от бъдещия крал Стефан V. По-късно се връща към българския съюз, напада Северинския банат, но през 1266 г. унгарците превземат Видин, Плевен и Оряхово и отново го принуждават да се подчини. Към 1271 г. той вече употребява царско обозначение, а след смъртта на Стефан V през 1272 г. действа като самостоятелен претендент за върховна власт. В Търново е символично осиновен от царицата майка, но скоро след това е убит от нея. Владенията му вероятно са обхващали Видинско, земи отвъд Балкана и части от Пиротско и Трънско, но точните им граници не могат да бъдат възстановени. Произходът на деспотската му титла е спорен. По-вероятно е тя да е дадена от никейския двор, може би от Йоан IV Ласкарис, а не от Константин Тих.

Георги Тертер, бъдещият цар Георги Тертер I, получава деспотско достойнство в размирните събития около възцаряването на Иван Асен III през 1279 г. Той е най-влиятелният търновски болярин и се жени за сестрата на новия цар, след като първата му съпруга и синът му Теодор Светослав са изпратени във византийски земи. Изворите не позволяват да се определи със сигурност кой му дава титлата. Едната версия свързва инициативата с Михаил VIII Палеолог, а другата — с Иван Асен III. Византийското известие говори първоначално за обещание от страна на императора и едва след сватбата за действително удостояване. Затова константинополският произход изглежда малко по-вероятен, но въпросът остава открит.

За деспот Куман се знае само от Боянския и Погановския поменик. Там той е записан с формулата „КОУМАНА ДЕСПОТА ЦР҃А“ и е поставен сред личности от края на XIII век, близо до Георги Тертер I и Теодор Светослав. Не е сигурно дали Куман е лично име или обозначение на етнически произход. Поменалният характер на текстовете прави първата възможност по-вероятна, макар че двете значения не се изключват. Известни са и други средновековни лица с това име, но нито едно не може надеждно да бъде отъждествено с деспота.

Елтимир, известен и като Алдимир, е брат на Георги Тертер I и чичо на Теодор Светослав. След падането на брат си вероятно живее в изгнание, може би сред татарите. Завръща се след смъртта на цар Смилец през 1298 г., жени се за царската дъщеря Марина и се превръща в основна опора на вдовстващата царица. По това време вероятно получава богатата и стратегически важна Крънска област. Още през 1298–1299 г. той е сред водещите фигури в България и вероятно участва в преговорите за брак между царицата и сръбския крал Стефан Урош II Милутин, макар че не може сигурно да бъде разпознат като ръководителя на българското пратеничество.

След възцаряването на Теодор Светослав Елтимир отначало подкрепя племенника си. Той отблъсква нападението на севастократор Радослав при Крън и предава пленените византийски велможи на царя. По-късно обаче използва силното си областно положение, сближава се с Константинопол и влиза във война с Теодор Светослав. Царят отнема Ямбол и Ларде и опустошава земите му; Елтимир вероятно загива в събитията от 1305 г. Надписи от Полошкия манастир установяват, че съпругата му Марина приема монашеското име Мария, а техен син е Йоан Драгушин, първи братовчед на Стефан Душан. Титлата на Елтимир несъмнено идва от български владетел. Най-вероятно му е дадена след брака от малолетния син и наследник на Смилец, но пряко свидетелство няма.

Михаил Шишман, бъдещият цар Михаил III Шишман, е син на видинския владетел Шишман и на жена от Асеневия род, внучка на севастократор Петър и Ана-Теодора. Роден вероятно през 1270-те години, той се жени след 1292 г. за Ана-Неда, дъщеря на Стефан Урош II Милутин. Към 1308 г. вече управлява Видин и обширна политическа област от двете страни на Дунав. Тази сила не е доказано зависима от Сърбия, макар да поддържа тесни връзки с Неманичите. След смъртта на Георги Тертер II през 1323 г. българските боляри избират Михаил за цар. Един венециански документ от 1313 г. го обозначава като „Michael dispoti Bulgarie, dominus de Vigdino“. Формата допуска и друго тълкуване, при което думата означава просто „господар“, но употребата на чуждия за латинския език термин подкрепя разбирането, че става дума за титлата деспот. Най-вероятно тя е била дадена от Теодор Светослав.

Войсил е най-малкият брат на цар Смилец и на севастократор Радослав. След 1298 г. напуска България и постъпва на византийска служба. В началото на XIV век участва в походите на Михаил IX Палеолог; през 1304 г. командва срещу Теодор Светослав при Скафида, а през следващите години воюва срещу каталани, алани и туркопули. След смъртта на Георги Тертер II през 1322 г. Войсил се връща като претендент за българския престол и установява власт над подбалканските земи от Сливен до Копсис. Градовете го приемат не просто като началник на византийска армия, а като човек от български царски род. Той обещава вярност на императора и получава титлата „деспот на Мизия“, вероятно от Андроник II Палеолог. Съюзът му с Андроник III скоро се разпада; съобщението, че Войсил е умрял след ядене на отровни гъби, вероятно е било заблуда, чрез която той се освобождава от прекалено близката византийска намеса. Повече от година оказва съпротива на Михаил Шишман, а през 1328 г. отново е засвидетелстван като деспот начело на византийски войски при завземането на Охрид.

Деспот Михаил е известен единствено от надпис в църквата при Долна Каменица, който го представя като деспот и син на цар Михаил. Паметникът принадлежи към първата половина на XIV век, но не дава достатъчно данни за сигурно отъждествяване. Предлагани са различни синове на владетели с името Михаил. Най-вероятно става дума за неизвестен от други извори син на Михаил III Шишман. Ако това е вярно, титлата му е дадена от неговия баща, но самата идентификация остава хипотеза.

Срацимир е баща на цар Иван Александър. Едно византийско известие погрешно го превръща в баща на Михаил Шишман, но друг пасаж, българският Синодик и сведенията за семейството му позволяват възстановяване на действителното родство. Около 1300 г. Срацимир се жени за кера Петрица, по-късно монахиня Теофана. Техни деца са Иван Александър, Йоан Комнин Асен, Михаил, Елена и Теодора. Семейството е свързано с Крънската област, но не е известно кога Срацимир получава власт там. Той не се появява като военачалник в познатите кампании и политическата му дейност остава слабо осветена. Възможно е да е бил жив и след 1337 г., ако Петрица е приела монашество едва след неговата смърт. Деспотското му достойнство вероятно произхожда от Теодор Светослав, братовчед на съпругата му, или от неговия шурей Михаил III Шишман.

Преди да стане цар през 1331 г., Иван Александър е деспот и владетел на Ловеч. Приписка в ръкопис го нарича „благочестив деспот“ и споменава заедно с него сина му и ловчанския архиепископ Симеон, без да посочи управляващия цар. Това подсказва изключително силна местна позиция. Иван Александър участва в битката при Велбъжд през 1330 г. и е женен за Теодора, дъщеря на влашкия воевода Йоан Басараб. Превратът в Търново през 1331 г. е организиран от логотета Филип и протовестиария Раксин, но самият ловчански деспот очевидно също действа за свалянето на Иван Стефан. Неговата титла почти сигурно е дадена от вуйчо му Михаил III Шишман.

Деспот Владислав е засвидетелстван само в Боянския и Погановския поменик. Редът на имената позволява предположението, че е брат на Срацимир и следователно чичо на Иван Александър. Същите списъци го свързват с цар Иван Стефан, чийто привърженик вероятно е бил през краткото управление от 1330–1331 г. В такъв случай Владислав може да е получил титлата именно от него. Хипотезата се затруднява от отсъствието на Владислав сред братята на Срацимир в Синодика. Не е ясно дали е пропуснат, или името му е било объркано с това на Радослав.

Константин е познат от началната миниатюра на Лондонското четвероевангелие на Иван Александър от 1355–1356 г. Той е изобразен като млад мъж с богато облекло, дълга светла коса и венец, а до него стои съпругата му кера Тамара, дъщеря на царя. Вероятно е роден около 1330–1335 г., живее в търновския двор и получава титлата от своя тъст във връзка с брака. Към 1371 г. Тамара вече е свободна да бъде омъжена за османския владетел Мурад I, поради което Константин трябва да е починал по-рано. Опитите той да бъде отъждествен с Константин Драгаш или с издател на монети от Македония не се подкрепят от надеждни доказателства.

Добротица произхожда от българо-куманския род на Тертеровци и е по-малък брат на Балик и Теодор. Роден е най-късно около 1320 г. и се появява в изворите по време на византийската гражданска война през 1340-те години. Балик изпраща него и Теодор с хиляда воини в помощ на регентката Анна Савойска. В Константинопол Добротица се жени за дъщеря на великия дукс Алексий Апокавк и е назначен за командир на византийски войски. След неуспешен поход срещу Силимврия остава в империята и получава Мидия. През 1347 г. първоначално отказва да признае Йоан VI Кантакузин, но впоследствие се подчинява и е приет с почести. Преди октомври 1360 г. вече се е върнал в североизточните български земи, наследил е Балик и разполага със собствен флот, чиито галери нападат генуезкото корабоплаване.

Като владетел на Карвунската земя Добротица управлява от Калиакра област, приблизително съответстваща на Добруджа, към която по-късно принадлежат Варна, Козяк, Емона и Дръстър. През 1366–1370 г. той участва самостоятелно в преговорите около похода на Амедей VI Савойски и освобождаването на Иван Срацимир от унгарска власт. Людовик I Велики го разглежда, наред с Владислав Влайку, като посредник, а не като представител на Търново. Добротица не е доказано нито поданик, нито постоянен съюзник на българския цар. През 1370-те години конфликтът му с Генуа се изостря, докато отношенията му с Венеция и Йоан V Палеолог се укрепват. Той подкрепя зет си, деспот Михаил Палеолог, в опита да получи трона на Трапезунд от Алексий III Комнин. Планът пропада след преврата на Андроник IV през 1376 г., а Михаил е убит в Дръстър от Йоан Тертер. Добротица остава противник на Генуа до последното си споменаване през февруари 1385 г.; през 1386 г. вече е мъртъв. Името му по-късно дава названието Добруджа. Деспотската титла е сигурно засвидетелствана до 1366 г. и най-вероятно е получена от Константинопол, макар датата и конкретният император да са неизвестни. За византийската връзка говорят бракът му, ранната му служба, гръцкият език на канцеларията и монетите му и трайната му намеса в имперската политика.

Йоан Тертер е син на Добротица и владетел на Дръстър през 1370-те години. Писмените извори го наричат само Тертер и съобщават, че в Дръстър убива своя зет Михаил Палеолог. Неговото пълно име и титла се възстановяват главно чрез монетите от района на Силистра и остров Пъкуюл луй Соаре. Една група носи монограм на Тертер и двуглав орел, а уникална сребърна монета съдържа гръцки надпис с името. Други медни монети имат думата „деспотоу“ и монограм „Ιω Τ“, който най-убедително се чете като „Йоан Тертер“. Част от екземплярите са контрамаркирани, което прави последователността на емисиите неясна. Собственото сребърно и медно монетосечене показва, че господарят на Дръстър е разполагал с много по-голяма самостоятелност от обикновен областен управител.

Йоан Тертер вероятно първоначално е поставен в Дръстър от Добротица, но скоро влиза в конфликт с него. През 1376 г. изглежда подкрепя Андроник IV и генуезката страна; убийството на Михаил Палеолог унищожава трапезундските планове на баща му. Най-приемливо е Йоан Тертер да бъде отъждествен с Иванко, който след смъртта на Добротица наследява Калиакра и през 1387 г. сключва договор с Генуа. Липсата на титлата и родовото име в този договор не е решаваща, тъй като латинските документи често пропускат и титлата на Добротица. Не се знае кога Йоан губи Дръстър: през 1388 г. градът е в ръцете на търновския цар, а през 1391 г. принадлежи на Мирча Стари. Деспотското достойнство вероятно му е дадено от Андроник IV между 1376 и 1379 г., но това заключение зависи от спорната атрибуция на монетите.

Биографиите на българските деспоти показват, че титлата не е доказателство сама по себе си за подчинение на държавата, която я е дала. Алексий Слав, Яков Светослав, Елтимир, Войсил, Добротица и Йоан Тертер превръщат високия си ранг в средство за утвърждаване на областна или дори почти суверенна власт. Други, като Иван Александър и Михаил Шишман, носят титлата преди да достигнат царския престол, а Константин я получава като царски зет. Последните сигурни или вероятни български носители се срещат в раздробените владения от края на XIV век. След изчезването на тези политически центрове деспотското достойнство престава да бъде действаща институция в средновековна България.