Деспотската титла в България

Деспот било дворцово достойнство, тоест ранг в йерархията около владетеля, а не длъжност с ясно определено административно ведомство. То заемало най-високото място след царя или василевса и се нареждало пред севастократора. Българските свидетелства разкриват преди всичко политическия престиж на носителите му; сами по себе си те не доказват нито еднакви служебни задължения, нито задължително управление на обособена територия.

В късновизантийската система деспотското достойнство било тясно обвързано с владетелския дом. Преди 1204 г. то било давано на императорски зетьове, определени за наследници. Латинските императори в Константинопол продължили да използват висшите ромейски титли, но изменили техния династически смисъл. Дожът Енрико Дандоло и неговият приемник Марино Зено били наричани деспоти, без да са зетьове и престолонаследници. Алексий Слав също получил титлата като зет на император Анри, но бил женен за негова извънбрачна дъщеря и едва ли е бил смятан за бъдещ император.

Алексий Слав е първият известен българин с деспотско достойнство. Анри бил едновременно негов тъст и сюзерен, така че титлата първоначално не произлизала от Търново. Слав обаче присъства в българския Синодик редом със Стрез и севастократор Александър. След победата на Иван Асен II през 1230 г. българската държава обхванала голяма част от бившите владения на Теодор Комнин, включително земите на Слав. Това позволява да се приеме, че Търново е признало вече полученото му достойнство и го е включило в собствената си политическа среда.

Случаят на Алексий Слав не поставил начало на българска традиция царските зетьове да бъдат обявявани за деспоти и наследници. От времето на Второто царство са известни само още двама деспоти, които били зетьове на владетели: крънският господар Елтимир и деспот Константин, изобразен в Лондонското евангелие. Не е сигурно, че Елтимир получил ранга именно поради брака си, а никой от двамата не бил престолонаследник.

Следващият добре засвидетелстван български носител е Яков Светослав. Вероятно той получил достойнството от Константинопол, но български паметници също го признават като деспот: така е назован в писмото си до киевския митрополит и в Боянския поменик. Като силен местен владетел в северозападните български земи той постигнал значителна самостоятелност и започнал да използва и царска титла. Тя се среща както в унгарски кралски документи, така и в поменици.

Тримата известни български деспоти от XIII век имали изключително силни позиции. Алексий Слав бил потомък на Асеневци и претендент за короната; Яков Светослав управлявал почти самостоятелно и се представял като цар; Георги Тертер бил водеща фигура в Търново, преди сам да заеме престола. И тримата получили титлата чрез външна намеса: от латинския император, вероятно от Никея или с решаващото участие на византийския василевс. Това могло да укрепи независимостта им спрямо българския цар. Възможно е през XIII век деспотското достойнство донякъде да е съперничело на царското или да е наподобявало владетелски ранг, но оскъдните извори не позволяват сигурен извод.

Не е ясно кога българските царе започнали сами да създават деспоти. Възможно е това да е станало едва около времето на Елтимир, но тезата не може нито да бъде доказана окончателно, нито да бъде отхвърлена. През XIII век титлата безспорно съществувала в българските земи, макар случаите на Алексий Слав, Яков Светослав и Георги Тертер да били обвързани с чужди сили. Тогава в Търново по-характерно изглеждало достойнството на севастократора. Стрез, Александър и Петър били влиятелни севастократори; първите двама принадлежали към най-близкото обкръжение на владетеля, а Петър доминирал в политическия живот около 1253 г. Това не променяло официалното първенство на деспота, но показва, че титлата му първоначално не била напълно приспособена към търновския двор.

През XIV век съотношението между двете достойнства се изменило. Броят на известните български деспоти нараснал, докато севастократори вече не са засвидетелствани. Показателна е и средновековната „Молитва за поставяне на кесар и деспот“, в която севастократорът не присъства. Това не доказва, че рангът бил официално премахнат, но подсказва, че станал необичаен за България. Около границата между XIII и XIV век търновските царе започнали по-редовно да раздават деспотската титла, вероятно като част от по-широкото усвояване на византийските дворцови и държавни образци. Получаването ѝ от Константинопол вече било по-скоро изключение за българските боляри.

Роднинските връзки оставали важни, но през XIII век те обвързвали деспотите едновременно с Търново и с чуждия двор, от който произлизала титлата. Алексий Слав бил зет на император Анри и племенник на ранните Асеневци. Яков Светослав получил достойнството след брака си с дъщеря на Теодор II Ласкарис; чрез нея той бил сроден и с Константин Асен, женен за нейна сестра. Георги Тертер станал шурей на Иван Асен III и така се свързал и с Палеолозите. Значението на династическата връзка личи от настояването Георги да се разведе с първата си съпруга, преди да бъде включен в новото роднинско съчетание.

Чуждият произход на някои титли усложнявал отношението между цар и деспот. В йерархичен смисъл получателят се приобщавал към системата на владетеля, който го е удостоил; при византийско пожалване на върха на тази система стоял константинополският василевс. Това обаче не определяло непременно действителната политическа зависимост. Алексий Слав и Яков Светослав сменяли съюзници и сюзерени, включително такива без царски ранг. Затова титулатурата сама по себе си не може да покаже чия върховна власт са признавали във всеки отделен момент.

При Палеолозите във Византия се утвърдила династическа схема: най-големият син и наследник получавал титлата василевс, а по-малките императорски синове можели да станат деспоти. Така висшите достойнства оставали в управляващото семейство и подпомагали уреждането на наследяването. В България съвладетелската царска титла също често се давала на престолонаследника, но съответстваща традиция за превръщане на по-малките синове в деспоти не се оформила.

Единственият вероятен български пример за византийския модел е деспот Михаил, познат от стенописите в Долна Каменица. Баща му Михаил III Шишман провъзгласил по-големия си син Иван Стефан за цар, а Михаил, изглежда, бил един от по-малките синове. От брака на Михаил III с дъщерята на крал Милутин са известни четирима синове. Съвременно повествование отделя значително внимание на Шишман, но не му приписва титла, а единственото известие за Людовик — неаполитански документ — също не посочва негов ранг. Поради това само деспот Михаил не е достатъчен, за да се говори за установено правило.

Иван Александър възприел съвсем различна династическа политика. Всичките му известни синове носели царска титла — случай без пряк български предшественик. Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Шишман могат да бъдат разглеждани като последователно или едновременно определяни наследници, но това обяснение не се отнася до другите двама синове, познати като Иван Асен IV и Иван Асен V. Очевидно царят съзнателно предпочитал да издига преките си наследници като царе, поради което сред тях не се срещат деспоти.

Кръгът на българските деспоти през XIV век бил значително по-широк от най-близкото царско семейство. Не са известни братя на действащ владетел, получили титлата непосредствено от него: Елтимир не бил удостоен от брат си Георги Тертер I, нито Войсил — от брат си Смилец. Зетьове били Константин и вероятно Елтимир, но при други носители родството било далечно. Късно дубровнишко известие представя Михаил III Шишман като братовчед на Теодор Светослав, ала връзката била косвена и произлизала от втория брак на Георги Тертер I. Ако деспот Срацимир получил титлата си от Теодор Светослав, родството му било от същия непряк вид; ако я получил от Михаил Шишман, той бил негов зет по сестра.

Иван Александър бил племенник на Михаил III и вероятно бил удостоен от него. Добротица и синът му Иван Тертер не били роднини на българската династия, макар политиката им да била тясно свързана с Константинопол. Така в България, както и в Сърбия, деспотското достойнство до голяма степен изгубило изключително династическия си характер.

Остава неясно доколко българските царе използвали титлата спрямо чужденци. Византия я раздавала на могъщи владетели и велможи, за да ги привлече към своята политика, а подобно действие изразявало претенция за имперско върховенство. Няма достатъчно основание да се приема, че Мануил, братът на Теодор Комнин, получил достойнството от Иван Асен II след брака си с царска дъщеря. Във Влашко и Молдова също не са известни подходящи случаи. Единствената вероятна област за български пожалвания е Сърбия преди 1346 г., когато Стефан Душан приел царска титла и започнал сам да създава деспоти. Деспот Драгослав вероятно бил удостоен от Търново, а не от Константинопол. Този единичен пример подсказва, че българските царе може да са давали титлата извън държавата, но не позволява да се говори за трайна и широко прилагана практика.

Деспотът е бил дворцова титла, тоест ранг в обкръжението на владетеля, а не отделна длъжност с точно определени административни задължения. По място в йерархията той стоял веднага след царя или василевса, тоест императора, и бил по-горе от севастократора, висока дворцова титла. Българските сведения показват най-вече политическия престиж на хората, които са я носили. Самите те не доказват нито еднакви служебни функции, нито задължително управление на отделна територия.

В късновизантийската система деспотската титла била тясно свързана с владетелското семейство. Преди 1204 г. тя се давала на зетьове на императора, които били посочени и като наследници. Латинските императори в Константинопол продължили да използват висшите ромейски титли, но променили тяхното династично значение. Дожът Енрико Дандоло и наследникът му Марино Зено били наричани деспоти, макар да не били нито зетьове, нито престолонаследници. Алексий Слав също получил титлата като зет на император Анри, но бил женен за негова извънбрачна дъщеря и едва ли е бил смятан за бъдещ император.

Алексий Слав е първият известен българин с деспотско достойнство. Анри бил едновременно негов тъст и сюзерен, тоест върховен господар, така че титлата първоначално не идвала от Търново. Все пак Слав е споменат в българския Синодик, тоест църковния поменик, редом със Стрез и севастократор Александър. След победата на Иван Асен II през 1230 г. българската държава обхванала голяма част от бившите владения на Теодор Комнин, включително земите на Слав. Това позволява да се приеме, че Търново е признало вече даденото му достойнство и го е включило в собствената си политическа среда.

Случаят на Алексий Слав не поставил начало на българска практика царските зетьове да бъдат обявявани за деспоти и наследници. От времето на Второто царство са известни само още двама деспоти, които били зетьове на владетели: крънският господар Елтимир и деспот Константин, изобразен в Лондонското евангелие. Не е сигурно, че Елтимир получил ранга точно заради брака си, а нито един от двамата не бил престолонаследник.

Следващият добре засвидетелстван български носител е Яков Светослав. Вероятно той получил достойнството от Константинопол, но и български паметници го признават за деспот: така е наречен в писмото си до киевския митрополит и в Боянския поменик. Като силен местен владетел в северозападните български земи той постигнал голяма самостоятелност и започнал да използва и царска титла. Тя се среща и в унгарски кралски документи, и в поменици.

Тримата известни български деспоти от XIII век имали много силни позиции. Алексий Слав бил потомък на Асеневци и претендент за короната; Яков Светослав управлявал почти самостоятелно и се представял като цар; Георги Тертер бил водеща фигура в Търново, преди сам да заеме престола. И тримата получили титлата отвън: от латинския император, вероятно от Никея или с решаващото участие на византийския василевс. Това можело да засили независимостта им спрямо българския цар. Възможно е през XIII век деспотската титла понякога да е съперничела на царската или да е приличала на владетелски ранг, но оскъдните извори не позволяват сигурен извод.

Не е ясно кога българските царе започнали сами да създават деспоти. Възможно е това да е станало чак около времето на Елтимир, но не може нито да се докаже окончателно, нито да се отхвърли. През XIII век титлата безспорно вече съществувала в българските земи, макар случаите на Алексий Слав, Яков Светослав и Георги Тертер да били свързани с чужда власт. В Търново тогава по-характерна изглеждала титлата на севастократора. Стрез, Александър и Петър били влиятелни севастократори; първите двама принадлежали към най-близкия кръг около владетеля, а Петър доминирал в политическия живот около 1253 г. Това не променяло официалното първенство на деспота, но показва, че титлата му първоначално не била напълно пригодена към търновския двор.

През XIV век отношението между двете достойнства се променило. Известните български деспоти станали повече, а севастократори вече не се срещат в изворите. Показателна е и средновековната „Молитва за поставяне на кесар и деспот“, в която севастократорът липсва. Това не доказва, че рангът е бил официално отменен, но подсказва, че за България той вече бил необичаен. Около края на XIII и началото на XIV век търновските царе започнали по-редовно да раздават деспотската титла, вероятно като част от по-широкото възприемане на византийски дворцови и държавни образци. Получаването ѝ от Константинопол вече било по-скоро изключение за българските боляри.

Роднинските връзки и тогава оставали важни, но през XIII век те свързвали деспотите едновременно с Търново и с чуждия двор, от който идвала титлата. Алексий Слав бил зет на император Анри и племенник на ранните Асеневци. Яков Светослав получил достойнството след брака си с дъщерята на Теодор II Ласкарис; чрез нея той станал роднина и на Константин Асен, който бил женен за нейната сестра. Георги Тертер станал шурей на Иван Асен III и така се свързал и с Палеолозите. Колко важна е била династичната връзка личи от настояването Георги да се разведе с първата си съпруга, преди да бъде включен в новото роднинско обвързване.

Чуждият произход на някои титли усложнявал връзката между царя и деспота. По самата йерархия получателят влизал в системата на владетеля, който му е дал титлата; при византийско пожалване на върха на тази система стоял константинополският василевс. Но това не означавало непременно и действителна политическа зависимост. Алексий Слав и Яков Светослав сменяли съюзници и сюзерени, включително и такива без царски ранг. Затова титлата сама по себе си не може да покаже чия върховна власт са признавали във всеки отделен момент.

При Палеолозите във Византия се утвърдила династична практика: най-големият син и наследник получавал титлата василевс, а по-малките императорски синове можели да станат деспоти. Така най-високите достойнства оставали в управляващото семейство и помагали за уреждането на наследяването. В България също често давали царската титла на престолонаследника, но подобна традиция, при която по-малките синове се превръщат в деспоти, не се оформила.

Единственият вероятен български пример за този византийски модел е деспот Михаил, познат от стенописите в Долна Каменица. Баща му Михаил III Шишман провъзгласил по-големия си син Иван Стефан за цар, а Михаил, изглежда, бил един от по-малките синове. От брака на Михаил III с дъщерята на крал Милутин са известни четирима синове. Съвременно повествование отделя доста място на Шишман, но не му дава титла, а единственото известие за Людовик — неаполитански документ — също не посочва негов ранг. Затова само деспот Михаил не стига, за да говорим за установено правило.

Иван Александър следвал съвсем друга династична политика. Всичките му известни синове носели царска титла — нещо без пряк български предшественик. Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Шишман могат да се гледат като наследници, посочени последователно или едновременно, но това обяснение не важи за другите двама синове, известни като Иван Асен IV и Иван Асен V. Явно царят съзнателно предпочитал да издига преки наследници като царе, поради което сред тях няма деспоти.

Кръгът на българските деспоти през XIV век бил значително по-широк от най-близкото царско семейство. Не са известни братя на действащ владетел, получили титлата направо от него: Елтимир не бил удостоен от брат си Георги Тертер I, нито Войсил — от брат си Смилец. Зетьове били Константин и вероятно Елтимир, но при други носители родството било по-далечно. Късно дубровнишко известие представя Михаил III Шишман като братовчед на Теодор Светослав, но връзката била косвена и произлизала от втория брак на Георги Тертер I. Ако деспот Срацимир получил титлата си от Теодор Светослав, родството му било от същия непряк вид; ако я получил от Михаил Шишман, той бил негов зет по сестра.

Иван Александър бил племенник на Михаил III и вероятно бил удостоен от него. Добротица и синът му Иван Тертер не били роднини на българската династия, макар политиката им да била тясно свързана с Константинопол. Така в България, както и в Сърбия, деспотското достойнство до голяма степен изгубило изцяло династичния си характер.

Остава неясно доколко българските царе използвали титлата спрямо чужденци. Византия я давала на силни владетели и велможи, за да ги привлече към своята политика, а това показвало претенция за имперско върховенство. Няма достатъчно основание да се приема, че Мануил, братът на Теодор Комнин, получил достойнството от Иван Асен II след брака си с царска дъщеря. Във Влашко и Молдова също не са известни подходящи случаи. Единствената вероятна област за български пожалвания е Сърбия преди 1346 г., когато Стефан Душан приел царска титла и започнал сам да създава деспоти. Деспот Драгослав вероятно бил удостоен от Търново, а не от Константинопол. Този единичен пример подсказва, че българските царе може да са давали титлата и извън държавата, но не позволява да говорим за трайна и широко използвана практика.

Деспотът бил много висша дворцова титла. Тя стояла веднага след царя и не била отделна служба или област за управление. В България тази титла показвала най-вече висок престиж.

Първият известен българин с такава титла е Алексий Слав. Той я получил не от Търново, а от латинския император. След победата на Иван Асен II при Клокотница през 1230 г. земите му влезли в българската държава и Търново признало титлата му.

През XIII век са известни още Яков Светослав и Георги Тертер. И двамата били силни местни владетели. Те също получили титлата чрез чужда власт. Затова тя можела да ги прави по-независими от българския цар.

През XIV век деспотите станали повече, а друга висша титла почти не се среща. Това показва, че деспотът станал по-обичаен за българския двор. Но титлата вече не била само за най-близките роднини на царя.

В някои случаи титлата била свързана и с брак. Така било при Алексий Слав, Яков Светослав и Георги Тертер. Но самата титла не ни казва ясно на кого точно са били подчинени във всеки момент.

Иван Александър издигал синовете си направо за царе, а не за деспоти. Това е различно от византийския обичай. Затова в България деспотската титла не станала твърдо правило за наследниците.