Деспотската титла в България

Деспот било дворцово достойнство, тоест ранг в йерархията около владетеля, а не длъжност с ясно определено административно ведомство. То заемало най-високото място след царя или василевса и се нареждало пред севастократора. Българските свидетелства разкриват преди всичко политическия престиж на носителите му; сами по себе си те не доказват нито еднакви служебни задължения, нито задължително управление на обособена територия.

В късновизантийската система деспотското достойнство било тясно обвързано с владетелския дом. Преди 1204 г. то било давано на императорски зетьове, определени за наследници. Латинските императори в Константинопол продължили да използват висшите ромейски титли, но изменили техния династически смисъл. Дожът Енрико Дандоло и неговият приемник Марино Зено били наричани деспоти, без да са зетьове и престолонаследници. Алексий Слав също получил титлата като зет на император Анри, но бил женен за негова извънбрачна дъщеря и едва ли е бил смятан за бъдещ император.

Алексий Слав е първият известен българин с деспотско достойнство. Анри бил едновременно негов тъст и сюзерен, така че титлата първоначално не произлизала от Търново. Слав обаче присъства в българския Синодик редом със Стрез и севастократор Александър. След победата на Иван Асен II през 1230 г. българската държава обхванала голяма част от бившите владения на Теодор Комнин, включително земите на Слав. Това позволява да се приеме, че Търново е признало вече полученото му достойнство и го е включило в собствената си политическа среда.

Случаят на Алексий Слав не поставил начало на българска традиция царските зетьове да бъдат обявявани за деспоти и наследници. От времето на Второто царство са известни само още двама деспоти, които били зетьове на владетели: крънският господар Елтимир и деспот Константин, изобразен в Лондонското евангелие. Не е сигурно, че Елтимир получил ранга именно поради брака си, а никой от двамата не бил престолонаследник.

Следващият добре засвидетелстван български носител е Яков Светослав. Вероятно той получил достойнството от Константинопол, но български паметници също го признават като деспот: така е назован в писмото си до киевския митрополит и в Боянския поменик. Като силен местен владетел в северозападните български земи той постигнал значителна самостоятелност и започнал да използва и царска титла. Тя се среща както в унгарски кралски документи, така и в поменици.

Тримата известни български деспоти от XIII век имали изключително силни позиции. Алексий Слав бил потомък на Асеневци и претендент за короната; Яков Светослав управлявал почти самостоятелно и се представял като цар; Георги Тертер бил водеща фигура в Търново, преди сам да заеме престола. И тримата получили титлата чрез външна намеса: от латинския император, вероятно от Никея или с решаващото участие на византийския василевс. Това могло да укрепи независимостта им спрямо българския цар. Възможно е през XIII век деспотското достойнство донякъде да е съперничело на царското или да е наподобявало владетелски ранг, но оскъдните извори не позволяват сигурен извод.

Не е ясно кога българските царе започнали сами да създават деспоти. Възможно е това да е станало едва около времето на Елтимир, но тезата не може нито да бъде доказана окончателно, нито да бъде отхвърлена. През XIII век титлата безспорно съществувала в българските земи, макар случаите на Алексий Слав, Яков Светослав и Георги Тертер да били обвързани с чужди сили. Тогава в Търново по-характерно изглеждало достойнството на севастократора. Стрез, Александър и Петър били влиятелни севастократори; първите двама принадлежали към най-близкото обкръжение на владетеля, а Петър доминирал в политическия живот около 1253 г. Това не променяло официалното първенство на деспота, но показва, че титлата му първоначално не била напълно приспособена към търновския двор.

През XIV век съотношението между двете достойнства се изменило. Броят на известните български деспоти нараснал, докато севастократори вече не са засвидетелствани. Показателна е и средновековната „Молитва за поставяне на кесар и деспот“, в която севастократорът не присъства. Това не доказва, че рангът бил официално премахнат, но подсказва, че станал необичаен за България. Около границата между XIII и XIV век търновските царе започнали по-редовно да раздават деспотската титла, вероятно като част от по-широкото усвояване на византийските дворцови и държавни образци. Получаването ѝ от Константинопол вече било по-скоро изключение за българските боляри.

Роднинските връзки оставали важни, но през XIII век те обвързвали деспотите едновременно с Търново и с чуждия двор, от който произлизала титлата. Алексий Слав бил зет на император Анри и племенник на ранните Асеневци. Яков Светослав получил достойнството след брака си с дъщеря на Теодор II Ласкарис; чрез нея той бил сроден и с Константин Асен, женен за нейна сестра. Георги Тертер станал шурей на Иван Асен III и така се свързал и с Палеолозите. Значението на династическата връзка личи от настояването Георги да се разведе с първата си съпруга, преди да бъде включен в новото роднинско съчетание.

Чуждият произход на някои титли усложнявал отношението между цар и деспот. В йерархичен смисъл получателят се приобщавал към системата на владетеля, който го е удостоил; при византийско пожалване на върха на тази система стоял константинополският василевс. Това обаче не определяло непременно действителната политическа зависимост. Алексий Слав и Яков Светослав сменяли съюзници и сюзерени, включително такива без царски ранг. Затова титулатурата сама по себе си не може да покаже чия върховна власт са признавали във всеки отделен момент.

При Палеолозите във Византия се утвърдила династическа схема: най-големият син и наследник получавал титлата василевс, а по-малките императорски синове можели да станат деспоти. Така висшите достойнства оставали в управляващото семейство и подпомагали уреждането на наследяването. В България съвладетелската царска титла също често се давала на престолонаследника, но съответстваща традиция за превръщане на по-малките синове в деспоти не се оформила.

Единственият вероятен български пример за византийския модел е деспот Михаил, познат от стенописите в Долна Каменица. Баща му Михаил III Шишман провъзгласил по-големия си син Иван Стефан за цар, а Михаил, изглежда, бил един от по-малките синове. От брака на Михаил III с дъщерята на крал Милутин са известни четирима синове. Съвременно повествование отделя значително внимание на Шишман, но не му приписва титла, а единственото известие за Людовик — неаполитански документ — също не посочва негов ранг. Поради това само деспот Михаил не е достатъчен, за да се говори за установено правило.

Иван Александър възприел съвсем различна династическа политика. Всичките му известни синове носели царска титла — случай без пряк български предшественик. Михаил Асен, Иван Срацимир и Иван Шишман могат да бъдат разглеждани като последователно или едновременно определяни наследници, но това обяснение не се отнася до другите двама синове, познати като Иван Асен IV и Иван Асен V. Очевидно царят съзнателно предпочитал да издига преките си наследници като царе, поради което сред тях не се срещат деспоти.

Кръгът на българските деспоти през XIV век бил значително по-широк от най-близкото царско семейство. Не са известни братя на действащ владетел, получили титлата непосредствено от него: Елтимир не бил удостоен от брат си Георги Тертер I, нито Войсил — от брат си Смилец. Зетьове били Константин и вероятно Елтимир, но при други носители родството било далечно. Късно дубровнишко известие представя Михаил III Шишман като братовчед на Теодор Светослав, ала връзката била косвена и произлизала от втория брак на Георги Тертер I. Ако деспот Срацимир получил титлата си от Теодор Светослав, родството му било от същия непряк вид; ако я получил от Михаил Шишман, той бил негов зет по сестра. Иван Александър бил племенник на Михаил III и вероятно бил удостоен от него. Добротица и синът му Иван Тертер не били роднини на българската династия, макар политиката им да била тясно свързана с Константинопол. Така в България, както и в Сърбия, деспотското достойнство до голяма степен изгубило изключително династическия си характер.

Остава неясно доколко българските царе използвали титлата спрямо чужденци. Византия я раздавала на могъщи владетели и велможи, за да ги привлече към своята политика, а подобно действие изразявало претенция за имперско върховенство. Няма достатъчно основание да се приема, че Мануил, братът на Теодор Комнин, получил достойнството от Иван Асен II след брака си с царска дъщеря. Във Влашко и Молдова също не са известни подходящи случаи. Единствената вероятна област за български пожалвания е Сърбия преди 1346 г., когато Стефан Душан приел царска титла и започнал сам да създава деспоти. Деспот Драгослав вероятно бил удостоен от Търново, а не от Константинопол. Този единичен пример подсказва, че българските царе може да са давали титлата извън държавата, но не позволява да се говори за трайна и широко прилагана практика.