Титулатура и формули за назоваване на деспота

В дворцовата йерархия деспотът стоял начело на сановниците и затова имал право на отличителни титли и форми за назоваване. Под „самоназоваване“ се разбират изразите, с които носителят на сана обозначавал собствената си власт в документ, например „господьство ми“. Български сведения за свързания с тях церемониал не са запазени, поради което основните сравнения идват от Византия. Ранните византийски деспоти обикновено се подписвали кратко като „N. ὁ δεσπότης“, докато през XV век деспотите на Морея използвали много по-тържествени формули, включващи „ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ“, определението „εὐσεβής“, родовото име Палеолог и понякога „ὁ Πορφυρογέννητος“ — „Багренородни“. Трактатът на Псевдо-Кодин описва подробно византийския ред, но липсата на български дворцови наредби не позволява той да бъде пренасян пряко върху Търново. Канцеларският наръчник „Ектесис неа“ съдържа обръщения като „δέσποτά μου“ и „ἡ βασιλεία σου“, както и по-тържественото „πανευτυχέστατε δέσποτά μου“. В сходен славянски текст, запазен в ръкопис № 31 на Българската академия на науките, се срещат съответствията „въсепарѡчнꙑи деспотъ“ и „въблагодарочитѡмъ деспотѹ“. Те са важни езикови паралели, но сами по себе си не доказват как точно е протичала церемонията в българския двор.

Най-пълният славянски материал за сравнение идва от сръбските деспоти. При употребата му трябва да се различават две исторически положения: през XIV век санът бил даван от сръбските царе, а през XV век самите владетели на Сърбия носели деспотската титла, получена от Константинопол. От по-ранното време са оцелели актове на Йоан Углеша и Йоан Драгаш. В тях християнското въведение се разгръща във формулата „въ христа бога благовѣрни деспотъ“, която се доближава повече до владетелската, отколкото до обичайната византийска деспотска титулатура. Думата „благовѣрни“ съответства на гръцкото „πιστός“ — определение, по правило запазено за императора или царя. Най-далеч стига Йоан Углеша: през февруари 1369 г. той се подписва на гръцки като „Ἰωάννης ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς δεσπότης καὶ αὐτοκράτωρ ὁ Οὐγκλέσης“. Във Византия съчетаването на деспотския сан с „автократор“ би било несъвместимо с дворцовата йерархия, но в сръбската среда думата изразявала преди всичко политическа независимост. В първата си грамота като деспот Углеша използва „деспотско ми“, а впоследствие преминава към „царство ми“ и гръцкото „ἡ βασιλεία μου“. Йоан Драгаш употребява както „царство ми“, така и „господство ми“. През XV век към титлата се прибавят владетелски формули като „господинь срьблѥмь“ или господар на сръбските земи и Поморието. Затова определенията за благоверие и Божия милост се отнасят до суверена, а не непременно до деспотския му сан. Стефан Лазаревич се назовава и с „царство ми“, и с „господство ми“, докато Гюрг Бранкович предпочита само второто. Тези късни примери не могат да служат като пряк модел за България, защото отразяват титулатурата на самостоятелни сръбски владетели.

Собствено българските данни са твърде малко за възстановяване на пълна титла или на нейното развитие. Сигилионът — скрепен с печат акт — на Алексий Слав от 1220 г. не е надеждно свидетелство за българската канцеларска практика. Тогава владенията му се намирали извън българската държава, а документът бил съставен на гръцки според византийски образци. По-пряко свидетелство дава писмото на Яков Светослав до киевския митрополит. Пълната му титулатура не е запазена, но владетелят се самоназовава с „господьство ми“. В киевския препис изразът е съкратен като „гъство ми“, а два преписа в Кормчаята книга — славянски сборник по църковно право — предават „глъство ми“. Формулата изпълнява ролята на славянско съответствие на гръцкото „δεσποτά μου“. Вероятно тя се е оформила първо в България и оттам е преминала в сръбската документална традиция. Възможно е българските деспоти да са използвали и „царство ми“, съответстващо на „ἡ βασιλεία μου“, но пряко свидетелство за това липсва. Другият важен домашен извор е приписка в Ловчанския сборник, която назовава Александър „деспотъ“ и съдържа определението „благочѣстникии“. То предава гръцкото „εὐσεβής“ — „благочестив“. Макар приписката да не е официален акт, тя свидетелства за български славянски вариант на византийската титулатура. Заедно двата извора очертават отделни елементи, но не позволяват да се установят цялостният протокол, редът на титлите, дворцовите обреди или точният момент, когато тези формули са изчезнали.