Титулатура и формули за назоваване на деспота

В дворцовата йерархия деспотът стоял начело на сановниците и затова имал право на отличителни титли и форми за назоваване. Под „самоназоваване“ се разбират изразите, с които носителят на сана обозначавал собствената си власт в документ, например „господьство ми“. Български сведения за свързания с тях церемониал не са запазени, поради което основните сравнения идват от Византия. Ранните византийски деспоти обикновено се подписвали кратко като „N. ὁ δεσπότης“, докато през XV век деспотите на Морея използвали много по-тържествени формули, включващи „ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ“, определението „εὐσεβής“, родовото име Палеолог и понякога „ὁ Πορφυρογέννητος“ — „Багренородни“.

Трактатът на Псевдо-Кодин описва подробно византийския ред, но липсата на български дворцови наредби не позволява той да бъде пренасян пряко върху Търново. Канцеларският наръчник „Ектесис неа“ съдържа обръщения като „δέσποτά μου“ и „ἡ βασιλεία σου“, както и по-тържественото „πανευτυχέστατε δέσποτά μου“. В сходен славянски текст, запазен в ръкопис № 31 на Българската академия на науките, се срещат съответствията „въсепарѡчнꙑи деспотъ“ и „въблагодарочитѡмъ деспотѹ“. Те са важни езикови паралели, но сами по себе си не доказват как точно е протичала церемонията в българския двор.

Най-пълният славянски материал за сравнение идва от сръбските деспоти. При употребата му трябва да се различават две исторически положения: през XIV век санът бил даван от сръбските царе, а през XV век самите владетели на Сърбия носели деспотската титла, получена от Константинопол. От по-ранното време са оцелели актове на Йоан Углеша и Йоан Драгаш. В тях християнското въведение се разгръща във формулата „въ христа бога благовѣрни деспотъ“, която се доближава повече до владетелската, отколкото до обичайната византийска деспотска титулатура. Думата „благовѣрни“ съответства на гръцкото „πιστός“ — определение, по правило запазено за императора или царя.

Най-далеч стига Йоан Углеша: през февруари 1369 г. той се подписва на гръцки като „Ἰωάννης ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς δεσπότης καὶ αὐτοκράτωρ ὁ Οὐγκλέσης“. Във Византия съчетаването на деспотския сан с „автократор“ би било несъвместимо с дворцовата йерархия, но в сръбската среда думата изразявала преди всичко политическа независимост. В първата си грамота като деспот Углеша използва „деспотско ми“, а впоследствие преминава към „царство ми“ и гръцкото „ἡ βασιλεία μου“. Йоан Драгаш употребява както „царство ми“, така и „господство ми“. През XV век към титлата се прибавят владетелски формули като „господинь срьблѥмь“ или господар на сръбските земи и Поморието.

Затова определенията за благоверие и Божия милост се отнасят до суверена, а не непременно до деспотския му сан. Стефан Лазаревич се назовава и с „царство ми“, и с „господство ми“, докато Гюрг Бранкович предпочита само второто. Тези късни примери не могат да служат като пряк модел за България, защото отразяват титулатурата на самостоятелни сръбски владетели.

Собствено българските данни са твърде малко за възстановяване на пълна титла или на нейното развитие. Сигилионът — скрепен с печат акт — на Алексий Слав от 1220 г. не е надеждно свидетелство за българската канцеларска практика. Тогава владенията му се намирали извън българската държава, а документът бил съставен на гръцки според византийски образци. По-пряко свидетелство дава писмото на Яков Светослав до киевския митрополит. Пълната му титулатура не е запазена, но владетелят се самоназовава с „господьство ми“.

В киевския препис изразът е съкратен като „гъство ми“, а два преписа в Кормчаята книга — славянски сборник по църковно право — предават „глъство ми“. Формулата изпълнява ролята на славянско съответствие на гръцкото „δεσποτά μου“. Вероятно тя се е оформила първо в България и оттам е преминала в сръбската документална традиция. Възможно е българските деспоти да са използвали и „царство ми“, съответстващо на „ἡ βασιλεία μου“, но пряко свидетелство за това липсва.

Другият важен домашен извор е приписка в Ловчанския сборник, която назовава Александър „деспотъ“ и съдържа определението „благочѣстникии“. То предава гръцкото „εὐσεβής“ — „благочестив“. Макар приписката да не е официален акт, тя свидетелства за български славянски вариант на византийската титулатура. Заедно двата извора очертават отделни елементи, но не позволяват да се установят цялостният протокол, редът на титлите, дворцовите обреди или точният момент, когато тези формули са изчезнали.

В дворцовата система деспотът стоял най-високо сред сановниците. Затова имал право на особени титли и на специални начини, по които сам се назовава в документите. Под „самоназоваване“ се разбират изразите, с които носителят на сан посочвал собствената си власт, например „господьство ми“. Български сведения за свързания с това дворцов церемониал не са запазени. Поради това основните сравнения идват от Византия. Ранните византийски деспоти обикновено се подписвали кратко като „N. ὁ δεσπότης“, а през XV век деспотите на Морея използвали много по-представителни формули. В тях се срещат „ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ“, определението „εὐσεβής“, родовото име Палеолог и понякога „ὁ Πορφυρογέννητος“ — „Багренородни“.

Трактатът на Псевдо-Кодин описва подробно византийския ред, но понеже нямаме български дворцови наредби, не можем да пренасяме това описание направо към Търново. В канцеларския наръчник „Ектесис неа“ се срещат обръщения като „δέσποτά μου“ и „ἡ βασιλεία σου“, както и по-тържественото „πανευτυχέστατε δέσποτά μου“. В подобен славянски текст, запазен в ръкопис № 31 на Българската академия на науките, се срещат съответните форми „въсепарѡчнꙑи деспотъ“ и „въблагодарочитѡмъ деспотѹ“. Те са ценни езикови съпоставки, но сами по себе си не показват как точно е протичала церемонията в българския двор.

Най-пълният славянски материал за сравнение идва от сръбските деспоти. При използването му трябва да се прави разлика между две различни положения. През XIV век санът се давал от сръбските царе, а през XV век самите владетели на Сърбия носели деспотската титла, получена от Константинопол. От по-ранното време са запазени актове на Йоан Углеша и Йоан Драгаш. В тях християнското въведение е в израза „въ христа бога благовѣрни деспотъ“. Тази формула е по-близка до владетелска титулатура, отколкото до обикновената византийска деспотска титла. Думата „благовѣрни“ отговаря на гръцкото „πιστός“, а то по правило се е запазвало за императора или царя.

Най-далеч отива Йоан Углеша. През февруари 1369 г. той се подписва на гръцки като „Ἰωάννης ἐν Χριστῷ τῷ Θεῷ πιστὸς δεσπότης καὶ αὐτοκράτωρ ὁ Οὐγκλέσης“. Във Византия съчетаването на деспотския сан с „автократор“ би било несъвместимо с дворцовата йерархия. В сръбската среда обаче тази дума изразявала най-вече политическа самостоятелност. В първата си грамота като деспот Углеша използва „деспотско ми“, а след това преминава към „царство ми“ и към гръцкото „ἡ βασιλεία μου“. Йоан Драгаш употребява както „царство ми“, така и „господство ми“. През XV век към титлата се добавят и владетелски формули като „господинь срьблѥмь“ или господар на сръбските земи и Поморието.

Затова определенията за благоверие и Божия милост се отнасят до самия суверен, а не непременно до деспотския му сан. Стефан Лазаревич се назовава и с „царство ми“, и с „господство ми“, докато Гюрг Бранкович предпочита само второто. Тези късни примери не могат да служат като пряк модел за България, защото показват титулатурата на самостоятелни сръбски владетели.

За България разполагаме с твърде малко данни, за да възстановим пълната титла или да проследим как се е променяла. Сигилионът — документ, скрепен с печат — на Алексий Слав от 1220 г. не е сигурно доказателство за българската канцеларска практика. По това време владенията му били извън българската държава, а самият документ бил написан на гръцки по византийски образец. По-пряко свидетелство дава писмото на Яков Светослав до киевския митрополит. Пълната му титла не е запазена, но владетелят сам се назовава с „господьство ми“.

В киевския препис този израз е съкратен до „гъство ми“, а два преписа в Кормчаята книга — славянски сборник по църковно право — го предават като „глъство ми“. Тази формула играе ролята на славянски еквивалент на гръцкото „δεσποτά μου“. Най-вероятно тя се е оформила първо в България и после е преминала в сръбската документална традиция. Възможно е българските деспоти да са използвали и „царство ми“, което съответства на „ἡ βασιλεία μου“, но за това няма пряко свидетелство.

Друг важен местен извор е приписка в Ловчанския сборник. В нея Александър е назован „деспотъ“ и към него е добавено определението „благочѣстникии“. То предава гръцкото „εὐσεβής“ — „благочестив“. Макар приписката да не е официален документ, тя показва български славянски вариант на византийската титулатура. Заедно двата извора разкриват отделни елементи, но не позволяват да се възстановят пълният протокол, редът на титлите, дворцовите обреди или точният момент, когато тези формули са изчезнали.

В българския двор деспотът е стоял много високо след владетеля. Но не са запазени български правила за церемониите. Затова най-често се сравнява с Византия и Сърбия.

В българските извори се виждат само отделни формули. Най-важната е „господство ми“. Тя се среща в писмото на Яков Светослав до киевския митрополит. Сигилионът на Алексий Слав от 1220 г. не е сигурно доказателство, защото е съставен на гръцки и извън България. В Ловчанския сборник пък Александър е назован деспот и „благочестив“.

По-богати са сръбските примери. През XIV и XV век там деспотите често използвали по-тържествени самоназвания, които показвали и личната им власт. Йоан Углеша през 1369 г. се подписва като деспот и самостоятелен владетел. И Йоан Драгаш, Стефан Лазаревич и Гюрг Бранкович използвали подобни владетелски формули.

Тези данни показват, че и в България вероятно е имало свои кратки начини за самоназоваване. Но от запазените извори не може да се възстанови целият дворцов ред или точната церемония.