Деспот
Деспот е най-високата титла, която българският владетел е можел да дари, и същевременно най-спорната. Тя е идвала от Търново, от Константинопол или от латинския император; носили са я царски зетьове, претенденти за престола и областни господари, управлявали земите си като свои. Тези статии я разглобяват: откъде идва думата, какво показват инсигниите и монетите, как се е получавала и кой наистина е засвидетелстван като деспот.
Статии
Деспотската титла в България
Деспотът носел най-високото дворцово достойнство след владетеля и стоял над севастократора. В България титлата е засвидетелствана от началото на XIII век, първоначално предимно у влиятелни велможи, свързани с чужди владетели, а през XIV век вече се раздавала и от българските царе. За разлика от Византия тя не останала запазена за най-близките членове на управляващата династия.
Произход на титлата деспот
Деспот (гр. δεσπότης) първоначално означава „господар“, а като самостоятелно дворцово достойнство се появява във Византия през 1163 г. До 1204 г. титлата е свързана с императорски зет и възможен престолонаследник, но по-късно се превръща във висок ранг без определени служебни задължения. Влиянието на този модел достига България и Сърбия, макар че за някои ранни сръбски деспоти не може да се установи дали са получили титлата от Константинопол или от Търново.
Титуларен характер на деспотското достойнство
Деспотското достойнство във Второто българско царство е най-високата придворна титла, но не и постоянна държавна длъжност със собствени административни задължения. То е засвидетелствано в българска среда през първата половина на XIII век и появата му поставя севастократора на второ място в йерархията, макар първоначално да остава нетипично за търновския двор.
Проблемът за „деспотатите“
„Деспотат“ се употребява в извори от XIII–XIV век за земи, свързвани с носител на деспотското достойнство. Българските свидетелства обаче не доказват съществуването на трайна териториална институция, при която областта и титлата на владетеля взаимно се определят. Понятието е важно най-вече като неофициален и често повлиян от западната терминология начин за назоваване на владенията на деспот.
Получаване на деспотската титла
Деспотското достойнство се давало лично и пожизнено от цар или василевс и не преминавало по наследство. Българската практика следвала византийския образец, но запазените славянски молитви показват, че в Търново ритуалът бил приспособен към местната църковна и политическа среда.
Титулатура и формули за назоваване на деспота
Деспотът, като носител на най-високия дворцов сан след владетеля, използвал особена титулатура и установени формули за обръщение и самоназоваване. Българските свидетелства са оскъдни и се свеждат главно до писмото на Яков Светослав от XIII век и една приписка в Ловчанския сборник. Те показват как византийски изрази са били приспособени на славянски и вероятно са повлияли върху сръбската практика.
Инсигнии на деспота
Инсигниите на деспота представляват съвкупност от одежди, венци, жезли и други знаци, които показват мястото му в дворцовата йерархия. Българските свидетелства са главно изображения и монети от XIII и XIV век, сред които най-важни са портретите на деспотите Михаил и Константин. Те разкриват внимателно разграничаване на ранговете, но не позволяват да се възстанови единен и неизменен деспотски костюм.
Актове на деспотите
Актите на българските деспоти са официални документи, издавани по силата на високия им сан, вероятно чрез собствени канцеларии. Те са засвидетелствани през XIII в., но оскъдното и непълно запазено наследство не позволява да се възстанови единна българска практика. Свидетелствата все пак показват значението на византийските образци за документите на висшата аристокрация.
Монетосечене на деспотите
Монетосеченето по начало е белег на върховната владетелска власт, но през XIII–XIV в. собствени емисии се свързват и с няколко регионални господари, носещи титлата деспот. Най-важни са монетите на Яков Светослав и Добротица, както и спорни серии от Добруджа и Македония. Те свидетелстват по-скоро за фактическа самостоятелност и владетелски претенции, отколкото за право, присъщо на деспотската титла.
Българските деспоти (просопография)
Деспот е високо владетелско достойнство с византийски произход, засвидетелствано в българската политическа среда от началото на XIII до края на XIV век. Носителите му са царски роднини, претенденти за престола и силни областни господари, а титлата им може да произхожда както от Търново, така и от Константинопол или Латинската империя. Техните биографии разкриват връзката между династичния ранг, регионалната власт и постепенното политическо раздробяване на българските земи.