В средновековната дворцова титулатура „деспот“ означава носител на високо достойнство, а не владетел в съвременния смисъл на думата. Титулярният му характер се състои в това, че то определя ранг и предимство при двора, без само по себе си да дава административна длъжност. Във Византия достойнството е въведено през 1163 г. и остава начело на титулната йерархия до края на империята през XV век. Българските свидетелства не дават основание да се предполага различен институционен принцип.
Византийският трактат на Псевдо-Кодин изрично посочва, че деспотът, севастократорът и кесарят „οὐδεμίαν ὑπερεσίαν ἔχουσιν“ — не заемат служба по силата на титлата си. Те могат да получат отделно възложено командване, обозначено с израза „εἰς ἡγεμονίαν“. Не е напълно ясно дали тук се има предвид само военно ръководство, или командване в по-широк смисъл. И при двете тълкувания обаче задачата е временна и произтича от специална заповед на владетеля, а не от деспотското достойнство. Същото важи и за други държавни поръчения, които биха могли да бъдат поверени на деспот.
Възприемането на титлата в България променя придворното старшинство: деспотът заема първата позиция, а севастократорът преминава на втора. Предложенията, че през ранния XIII век севастократорът е стоял по-високо, или че при цар Смилец двете достойнства са били равни, не се подкрепят от изворите. Подобно разместване би противоречало и на устойчивия византийски модел, от който произхожда българската система.
Основният спор е свързан с един откъс от Синодика — църковен възпоменателен текст, в който са изброени лица, подлежащи на поменаване. Там деспот Алексий Слав се среща след севастократорите Александър и Стрез. Редът в такъв поменик обаче не представлява официална ранглиста и не доказва превъзходство на севастократорското достойнство. Най-вероятно титлата деспот вече е била позната в българските земи през първата половина на XIII век, но все още не е била обичайна за Търново. Затова даването на по-ниската титла севастократор на царския брат Александър не показва обърната йерархия.
Съществувало е и известно предимство между самите деспоти. Псевдо-Кодин отбелязва, че синовете на императора имат старшинство пред неговите братя и зетьове, когато всички носят това достойнство. Това вероятно е правило на придворната церемония и не означава, че титлата е била разделена на различни официални степени. Българските данни не позволяват да се установи собствена система от вътрешни рангове сред деспотите.
Подробните византийски описания на дворцовия ритуал не могат да бъдат пренасяни механично върху търновския двор. Българските царе подражават на василевсите, но Константинополският церемониал изисква множество титулувани участници и значителни средства, за чието наличие в България няма достатъчно сведения. Само за двама деспоти може с относителна увереност да се приеме, че са пребивавали в Търново: Георги Тертер и Константин, свързан с династията чрез брака си с дъщеря на цар Иван Александър. Поради оскъдните свидетелства участието на българските деспоти в дворцовите церемонии не може да бъде възстановено в подробности.
В средновековния двор „деспот“ не означава владетел в днешния смисъл на думата. Това е висока титла, която показва ранг и място в двора, но сама по себе си не дава управленска длъжност. Във Византия тази титла е въведена през 1163 г. и остава най-висока в титулната стълбица до края на империята през XV век. Българските извори не дават основание да мислим, че тук е действал друг принцип.
Византийският трактат на Псевдо-Кодин казва ясно, че деспотът, севастократорът и кесарят „οὐδεμίαν ὑπερεσίαν ἔχουσιν“ — тоест не получават служба само защото носят тази титла. Отделно от това те могат да получат специално поверено командване, означено с израза „εἰς ἡγεμονίαν“. Не е напълно сигурно дали тук става дума само за военно ръководство или за по-широко командване. Но и в двата случая задачата е временна и идва от отделна заповед на владетеля, а не от самата титла деспот. Същото важи и за други държавни поръчения, които биха могли да бъдат дадени на деспот.
Когато титлата навлиза в България, тя променя реда на двора: деспотът застава на първо място, а севастократорът — на второ. Затова не изглеждат убедителни твърденията, че в началото на XIII век севастократорът е бил по-високо, или че при цар Смилец двете титли са били равни. Изворите не подкрепят подобна представа. Освен това такова разместване би противоречало на устойчивия византийски модел, от който българската система произхожда.
Главният спор се върти около един откъс от Синодика — църковен паметен текст, в който са изброени хора, за които трябва да се прави помен. Там деспот Алексий Слав е споменат след севастократорите Александър и Стрез. Но редът в такъв поменик не е официална таблица на титлите и не доказва, че севастократорското достойнство е по-високо. Най-вероятно титлата деспот вече е била позната в българските земи през първата половина на XIII век, но още не е била обичайна в Търново. Затова даването на по-ниската титла севастократор на царския брат Александър не означава, че йерархията е била обърната.
Имало е и известен ред между самите деспоти. Псевдо-Кодин отбелязва, че синовете на императора стоят пред неговите братя и зетьове, ако всички носят тази титла. Най-вероятно това е правило на дворцовия етикет, а не знак, че титлата е разделена на няколко официални степени. Българските данни не позволяват да се изгради отделна система от вътрешни рангове сред деспотите.
Подробните византийски описания на дворцовия ритуал не могат да се пренасят механично към Търново. Българските царе подражават на василевсите, но константинополският церемониал изисква много титулувани участници и значителни средства, а за подобни условия в България не знаем достатъчно. С относителна сигурност можем да приемем, че в Търново са пребивавали само двама деспоти: Георги Тертер и Константин, който е свързан с династията чрез брака си с дъщеря на цар Иван Александър. Поради оскъдните извори не можем да възстановим подробно участието на българските деспоти в дворцовите церемонии.
В Средновековието „деспот“ е била висока дворцова титла, а не владетел в днешния смисъл. Тя е давала ранг и първо място при двора, но сама по себе си не е означавала служба или власт. Във Византия тази титла се появява през 1163 г. и остава най-висока до XV век.
Същото важи и за България. Титлата не променя основното правило. Тя не дава по право държавна длъжност. Ако някой деспот получи задача, тя е временна и идва от заповед на владетеля.
В българския двор деспотът е стоял по-горе от другата висока титла. Старите твърдения, че редът е бил обратен, не се доказват. Един църковен списък с имена също не показва истински ранг по титли.
Титлата вероятно е позната в българските земи още през първата половина на XIII век, но в Търново още не е била честа. Не може точно да се възстанови как са участвали деспотите в дворцовите церемонии. Сигурно се знае за Георги Тертер и за Константин, зет на Иван Александър.