Титуларен характер на деспотското достойнство

В средновековната дворцова титулатура „деспот“ означава носител на високо достойнство, а не владетел в съвременния смисъл на думата. Титулярният му характер се състои в това, че то определя ранг и предимство при двора, без само по себе си да дава административна длъжност. Във Византия достойнството е въведено през 1163 г. и остава начело на титулната йерархия до края на империята през XV век. Българските свидетелства не дават основание да се предполага различен институционен принцип.

Византийският трактат на Псевдо-Кодин изрично посочва, че деспотът, севастократорът и кесарят „οὐδεμίαν ὑπερεσίαν ἔχουσιν“ — не заемат служба по силата на титлата си. Те могат да получат отделно възложено командване, обозначено с израза „εἰς ἡγεμονίαν“. Не е напълно ясно дали тук се има предвид само военно ръководство, или командване в по-широк смисъл. И при двете тълкувания обаче задачата е временна и произтича от специална заповед на владетеля, а не от деспотското достойнство. Същото важи и за други държавни поръчения, които биха могли да бъдат поверени на деспот.

Възприемането на титлата в България променя придворното старшинство: деспотът заема първата позиция, а севастократорът преминава на втора. Предложенията, че през ранния XIII век севастократорът е стоял по-високо, или че при цар Смилец двете достойнства са били равни, не се подкрепят от изворите. Подобно разместване би противоречало и на устойчивия византийски модел, от който произхожда българската система.

Основният спор е свързан с един откъс от Синодика — църковен възпоменателен текст, в който са изброени лица, подлежащи на поменаване. Там деспот Алексий Слав се среща след севастократорите Александър и Стрез. Редът в такъв поменик обаче не представлява официална ранглиста и не доказва превъзходство на севастократорското достойнство. Най-вероятно титлата деспот вече е била позната в българските земи през първата половина на XIII век, но все още не е била обичайна за Търново. Затова даването на по-ниската титла севастократор на царския брат Александър не показва обърната йерархия.

Съществувало е и известно предимство между самите деспоти. Псевдо-Кодин отбелязва, че синовете на императора имат старшинство пред неговите братя и зетьове, когато всички носят това достойнство. Това вероятно е правило на придворната церемония и не означава, че титлата е била разделена на различни официални степени. Българските данни не позволяват да се установи собствена система от вътрешни рангове сред деспотите.

Подробните византийски описания на дворцовия ритуал не могат да бъдат пренасяни механично върху търновския двор. Българските царе подражават на василевсите, но Константинополският церемониал изисква множество титулувани участници и значителни средства, за чието наличие в България няма достатъчно сведения. Само за двама деспоти може с относителна увереност да се приеме, че са пребивавали в Търново: Георги Тертер и Константин, свързан с династията чрез брака си с дъщеря на цар Иван Александър. Поради оскъдните свидетелства участието на българските деспоти в дворцовите церемонии не може да бъде възстановено в подробности.