Произход на титлата деспот

Гръцката дума δεσπότης има древен индоевропейски произход. Първата ѝ част, δεσ-, произлиза от стара форма, свързана с думите за дом, а втората, -πότης, е сродна с латинските potis и potestas и носи значенията на способност, власт и господство. Първоначално понятието е означавало „господар на дома“, но още през Античността започва да се употребява по-общо за господар или повелител. В езическия период то приблизително съответства на латинското dominus и не обозначава определена институция. След Константин Велики както κύριος, така и δεσπότης навлизат в обичайните названия за императора; първата дума придобива по-силна религиозна окраска, докато втората все по-тясно се свързва с владетеля. Прокопий Кесарийски приписва въвеждането на δεσπότης като императорско обръщение на Юстиниан I. Тази употреба остава разпространена до XII в., а върху монети се среща чак до падането на Константинопол през 1453 г. Думата служи и при обръщение към висши духовници, без никога да губи общото си значение на „господар“. Следователно императорското название и по-късното дворцово достойнство трябва да бъдат разграничавани. Появата на деспот като отделен ранг обикновено се датира през 1163 г. Съществуват опити началото му да бъде отнесено към управлението на Михаил V, когато Йоан Орфанотроф е наречен деспот, както и към още няколко ранни свидетелства. Контекстът обаче показва, че в тези случаи думата най-вероятно означава просто „господар“; по онова време кесарят продължава да бъде носител на най-високото достойнство след императора. Специалната титла е създадена от Мануил I Комнин за унгарския принц Бела-Алексей. Той е наследник в Унгария и е свързан чрез брак с императорската династия, поради което е разглеждан и като възможен наследник във Византия. Замисълът предполага бъдеща лична уния — управление на две отделни държави от един владетел. Унгарското му звание Urum или Uron означава „мой господар“ и по смисъл съответства на δεσπότης, така че новото византийско достойнство отразява и унгарска династична традиция. Бела-Алексей не го запазва дълго, но титлата остава важна. Тя е част от преустройството на дворцовата йерархия, започнало при Алексий I Комнин. До 1204 г. деспотът е императорски зет и предполагаем престолонаследник; поради това едновременно може да има само един носител, а титлата не се дава, ако императорът има син наследник. Такива деспоти са Алексий Палеолог и Теодор Ласкарис, женени за дъщери на Алексий III Ангел. След 1204 г., и особено след възстановяването на Византийската империя в Константинопол през 1261 г., достойнството се разширява и престава да означава непременно наследник. То вече е висок дворцов ранг, към който не са прикрепени постоянна длъжност или точно определени функции. Средновековна Сърбия възприема византийския образец, но го приспособява към собствената си политическа среда. Първите сръбски деспоти са засвидетелствани преди царската коронация на Стефан Душан, следователно титлите им трябва да са били дадени отвън — от Константинопол или от Търново. Наличните сведения не позволяват да се установи кой от двата двора е бил източникът във всеки отделен случай. През XIV в. сръбските царе вече сами удостояват с този ранг Йоан Оливер, Деян, Йоан Комнин Асен, Вълкашин, Йоан Углеша, Йоан Драгаш и други. За разлика от типичните придворни, тези деспоти обикновено управляват големи провинциални владения, особено в завзетите византийски земи. След смъртта на Стефан Душан мнозина придобиват значителна самостоятелност; Йоан Углеша дори използва титлата самодържец, тоест владетел, който претендира за независима върховна власт. През XV в., когато вече няма сръбски цар, деспотското достойнство отново се получава от Константинопол и се носи от самите владетели на Сърбия, сред които Стефан Лазаревич, Георг Бранкович и Лазар Бранкович. Това развитие променя положението на титлата, но само по себе си не е достатъчно основание средновековната сръбска държава да бъде определяна с институционното название „Сръбски деспотат“.