Като един от най-висшите сановници деспотът е можел да издава официални актове. Вероятно деспотите, особено онези, които управлявали значителни територии като местни господари, разполагали със собствени канцеларии. По византийски образец техните тържествени документи би трябвало да бъдат аргировули — актове със сребърен печат, наричани също „сребропечатни слова“. Те се различавали от хрисовулите, тоест златопечатните грамоти на императора или българския цар. Самата византийска практика обаче не била напълно еднаква, поради което това разграничение не трябва да се приема като абсолютно правило.
Сръбските деспотски грамоти не дават сигурна основа за възстановяване на положението в България. Те се отдалечават значително от византийския модел, а в Сърбия се установява продължителна употреба на хрисовули от деспоти. Това може да се свърже с особеното политическо положение на Йоан Углеша и с факта, че през XV в. сръбските деспоти вече били владетели на държавата. Тези условия нямат пряк български паралел. По същата причина не може да се твърди, че българските деспоти редовно са подписвали документите си с червено мастило — привилегия, свързвана с върховната владетелска власт.
Най-ранното конкретно свидетелство е сигилионът на деспот Алексий Слав от януари 1220 г. Сигилион е скрепен с печат официален документ. Актът следва изцяло византийския формуляр и затова разкрива малко за самостоятелните особености на българската практика. След включването на владенията около Мелник в Българското царство след 1230 г. е възможно канцеларските традиции на Алексий Слав да са повлияли върху българската дипломатика, но това остава предположение.
Към продукцията на канцелария на български деспот може да бъде отнесено и писмото на Яков Светослав до киевския митрополит Кирил. То е известно от три преписа, във всеки от които е съединено с приписка на Йоан Драгослав, макар самото послание да може да бъде разграничено от добавения текст. Писмото започва с обръщение към митрополита и е написано от първо лице от името на деспота. Първоначалният му документален облик обаче е изгубен: не са запазени подписът, печатът и останалите външни белези, а вероятно липсва и част от текста. Поради това актовете на българските деспоти са известни само фрагментарно и не може уверено да се определят техният постоянен формуляр, начинът на удостоверяване или мястото им в общата система на царската канцелария.
Като един от най-висшите сановници, деспотът е можел да издава официални документи. Вероятно деспотите, особено онези, които са управлявали големи области като местни господари, са имали и свои канцеларии. По византийски образец тържествените им актове би трябвало да са били аргировули — документи със сребърен печат, наричани още „сребропечатни слова“. Те се различавали от хрисовулите, тоест златопечатните грамоти на императора или на българския цар. Но самата византийска практика не била напълно еднаква навсякъде, затова това разграничение не бива да се приема като строго правило.
Сръбските деспотски грамоти не помагат сигурно да възстановим положението в България. Те се отдалечават доста от византийския модел, а в Сърбия се утвърждава дълга употреба на хрисовули от деспоти. Това може да се свърже със специалното политическо положение на Йоан Углеша и с факта, че през XV в. сръбските деспоти вече били владетели на държавата. Такива условия нямат пряк български паралел. Поради същата причина не може да се твърди, че българските деспоти редовно са подписвали документите си с червено мастило — знак, свързван с най-висшата владетелска власт.
Най-ранното ясно свидетелство е сигилионът на деспот Алексий Слав от януари 1220 г. Сигилион е официален документ, закрепен с печат. Този акт напълно следва византийския образец и затова не ни показва много за самите български особености. След като владенията около Мелник влизат в Българското царство след 1230 г., е възможно канцеларските навици на Алексий Слав да са повлияли върху българските официални документи, но това остава само предположение.
Към документите, издавани от български деспот, може да се отнесе и писмото на Яков Светослав до киевския митрополит Кирил. То е запазено в три преписа, като във всеки от тях е свързано с приписка на Йоан Драгослав, макар самото писмо да може да се отдели от добавения текст. То започва с обръщение към митрополита и е написано от първо лице от името на деспота. Първоначалният му вид обаче не е запазен: липсват подписът, печатът и другите външни белези, а вероятно е изгубена и част от текста. Затова документите на българските деспоти са известни само частично и не можем сигурно да определим техния постоянен образец, начина им на удостоверяване или мястото им в общата система на царската канцелария.
Деспотът е можел да издава официални документи. Най-вероятно някои деспоти, които владеели големи земи, са имали и свои канцеларии. По византийски образец техните тържествени актове може да са били сребропечатни, а не златопечатни като тези на царя. Но това не е било твърдо правило.
Сръбските примери не помагат много за България. Там деспотите дълго време използвали златопечатни грамоти по особени причини. Затова не може да се твърди, че българските деспоти са правели същото. Не е сигурно и че са писали винаги с червено мастило.
Най-старото известно свидетелство е документът на деспот Алексий Слав от януари 1220 г. По-късно, след 1230 г., земите около Мелник влизат в Българското царство. Възможно е тогавашните му канцеларски обичаи да са повлияли на българската практика, но това е само предположение.
Към такива документи се отнася и писмото на Яков Светослав до киевския митрополит Кирил. То е запазено само в преписи и без първоначалните си знаци. Затова днес знаем за актовете на българските деспоти само частично. Не можем сигурно да кажем как точно са изглеждали и как са били удостоверявани.