Монетосечене на деспотите

Във Византия правото да се секат монети принадлежи на василевса, тоест на императора, и не са известни отделни емисии на византийски деспоти. Балканската практика обаче не е напълно еднаква: в Сърбия, особено през XV в., владетели с титлата деспот издават собствени пари. Българският и добруджанският материал е по-оскъден и често спорен. Той не доказва, че монетосеченето е било установена привилегия на деспота, а отразява политическото положение на отделни почти независими господари.

Най-ранният български пример е свързан с Яков Светослав, владетел на Видинската област през XIII в. От него са познати медни корубести, тоест чашковидно извити монети. При първоначалното им тълкуване върху едната страна е разпознат владетел във военно облекло, придружен от съкратения надпис „дес“/„скрт“, а върху другата — св. Богородица. По-нов прочит вижда св. Димитър Солунски на едната страна и самия деспот на другата. Владетелят е представен фронтално със стема, сакос и лорос — корона, церемониална туника и украсена владетелска лента — като държи меч и щит. Разчитането на кратките надписи остава несигурно, но връзката с Яков Светослав е широко приемана.

Предполага се, че тези монети са били разпространявани в Търново при посещението на Яков Светослав, когато той бил осиновен от царицата, а по-късно погубен по нейна заповед. Това обяснение е правдоподобно, но не може да бъде доказано. Изображенията и инсигниите могат да се разберат и като израз на царски претенции. Особено значимо е присъствието на св. Димитър, натоварен със силна владетелска символика в България през XIII в. Яков Светослав имал и династични основания за претенции, сравними с тези на Константин Асен, тъй като бил женен за сестра на Йоан IV Ласкарис. Затова думата „деспот“ върху монетите може да означава не само придворната му титла, но и присвоеното от него върховно достойнство. Самите византийски императори продължават да употребяват despotes в смисъл „господар“ върху своите монети чак до XV в.

Друг сигурен случай е Добротица, владетелят на Карвунската земя през XIV в. Познатите негови монети принадлежат към един тип: от едната страна стои гръцката буква Δ, а от другата — голямо Т, около което са разположени К, Λ, А и К. Знаците се тълкуват като съкращения на „Δεσπότης Τομπρότιτζα“ и „КАЛ(ІА)К(РА)“, тоест деспот Добротица и Калиакра. Добротица може да бъде наричан български деспот само условно. Земите му не са част от Търновското царство, титлата му идва от Константинопол, а политиката му е тясно свързана с Византия. Неговите пари следователно са емисии на самостоятелен владетел, контролиращ голяма част от западното Черноморие, а не доказателство за общо право на всички деспоти.

По-трудна за определяне е група монети, свързвани с династията Тертер. Върху медните екземпляри се виждат монограм на Тертеровци и двуглав орел; някои са контрамаркирани, тоест върху тях по-късно е нанесен допълнителен знак. Те са приписвани на цар Георги Тертер I, но тази атрибуция е сериозно оспорвана. Към същия кръг обикновено се отнася уникална сребърна монета, открита на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре. Тя носи двуглав орел и неясен гръцки надпис, включващ името Тертер, а на другата страна е представен Иисус Христос на трон. Единичният екземпляр не позволява сигурно определяне на издателя или на политическите обстоятелства около емисията.

От района на Силистра и Пъкуюл луй Соаре произхожда и друга спорна група. Монетите имат дву- или триреден надпис „Δεσπότου“ и кръст на обратната страна. Те са определяни като емисии на Иванко, сина на Добротица, като надписът е възстановяван във формата „Νομίσμα τοῦ δεσπότου Ἰωάννου τοῦ Τομπροτίζα“. Предлагано е също да се свържат с Иван Александър от времето преди възкачването му, с Добротица или със сина му Йоан Тертер. Друга интерпретация открива върху тях титлата деспот и името Йоан Добротища. Състоянието на надписите и липсата на допълнителни данни не позволяват спорът да бъде решен окончателно.

Отделен проблем поставя монета, намерена в Скопие. На едната ѝ страна е изобразен Христос на трон, а на другата — две прави фигури и легендата „ДЕСПОТЬ КОНСТАНДИНЬ“. Първоначално тя е приписвана на Константин Драгаш, но той не е носил деспотска титла и това прави атрибуцията неприемлива. Обсъждан е и деспот Константин, зетят на Иван Александър, познат от миниатюра в Лондонското евангелие. Той вероятно е пребивавал в търновския двор, поради което е малко вероятно да е издал собствена монета, засвидетелствана единствено в Македония. Издателят остава неизвестен, а сръбският произход изглежда най-вероятен.

Монетите на Яков Светослав и Добротица не поставят начало на непрекъсната българска традиция на деспотско монетосечене. Яков Светослав управлява почти независимо в северозападните български земи, лавира между Търново и Унгария и стига до царски претенции; някои особености на неговите изображения имат по-близки западни паралели. Добротица също сече като реален владетел, а не просто като носител на почетна титла. Сходно е положението на сръбските деспоти през XV в., когато титлата принадлежи на самите владетели на държавата. Следователно монетосеченето не разкрива същностна институционална разлика между византийския и балканския деспот. То показва различна степен на политическа самостоятелност. Изворите дават отделни примери от XIII и XIV в., но не очертават нито непрекъсната институция, нито точен момент на нейното изчезване.

Във Византия правото да се секат монети принадлежи само на василевса, тоест на императора. Затова не познаваме отделни монети на византийски деспоти. На Балканите обаче картината не е напълно еднаква. В Сърбия, особено през XV в., владетели с титлата деспот издават собствени пари. За България и Добруджа данните са по-малко и често спорни. Те не показват, че деспотът е имал установено право да сече монети. По-скоро отразяват положението на отделни почти независими владетели.

Най-ранният български пример е свързан с Яков Светослав, владетел на Видинската област през XIII в. От него са известни медни корубести, тоест чашковидно извити, монети. При първото им тълкуване на едната страна е разпознат владетел във военно облекло, заедно със съкратения надпис „дес“/„скрт“, а на другата — св. Богородица. По-ново обяснение вижда на едната страна св. Димитър Солунски, а на другата самия деспот. Владетелят е показан отпред, със стема, сакос и лорос — тоест с корона, церемониална туника и украсена владетелска лента — и държи меч и щит. Четенето на кратките надписи остава несигурно, но връзката с Яков Светослав е широко приета.

Смята се, че тези монети са били разпространени в Търново, когато Яков Светослав бил там, осиновен от царицата, а по-късно убит по нейна заповед. Това обяснение звучи убедително, но не може да се докаже. Иконографията, тоест изображенията и знаците върху монетите, може да се тълкува и като израз на царски претенции. Особено важно е присъствието на св. Димитър, който в България през XIII в. носи силна властова символика. Яков Светослав имал и династични основания за претенции, подобни на тези на Константин Асен, защото бил женен за сестра на Йоан IV Ласкарис. Затова думата „деспот“ върху монетите може да означава не само дворно звание, но и присвоеното от него върховно достойнство. Самите византийски императори продължават да използват despotes в смисъл „господар“ върху своите монети чак до XV в.

Друг сигурен случай е Добротица, владетелят на Карвунската земя през XIV в. Познатите му монети са от един и същ тип. От едната страна стои гръцката буква Δ, а от другата — голямо Т, около което са разположени К, Λ, А и К. Тези знаци се разчитат като съкращения на „Δεσπότης Τομπρότιτζα“ и „КАЛ(ІА)К(РА)“, тоест деспот Добротица и Калиакра. Добротица може да бъде наричан български деспот само условно. Земите му не са част от Търновското царство, титлата му идва от Константинопол, а политиката му е тясно свързана с Византия. Затова неговите пари са по-скоро монети на самостоятелен владетел, който контролира голяма част от западното Черноморие, а не доказателство за общо право на всички деспоти.

По-трудна за определяне е група монети, свързани с династията Тертер. На медните екземпляри се виждат монограм на Тертеровци и двуглав орел; някои от тях са контрамаркирани, тоест върху тях по-късно е поставен допълнителен знак. Те са приписвани на цар Георги Тертер I, но това определяне е сериозно оспорвано. Към същата група обикновено се отнася и една единствена сребърна монета, открита на дунавския остров Пъкуюл луй Соаре. На нея има двуглав орел и неясен гръцки надпис, в който се среща името Тертер, а на другата страна е показан Иисус Христос на трон. Понеже е запазен само един екземпляр, не можем сигурно да кажем кой е издателят и при какви политически обстоятелства е била пусната тази монета.

От района на Силистра и Пъкуюл луй Соаре идва и друга спорна група. Тези монети носят дву- или триреден надпис „Δεσπότου“ и кръст на обратната страна. Често ги свързват с Иванко, сина на Добротица, като надписът се възстановява като „Νομίσμα τοῦ δεσπότου Ἰωάννου τοῦ Τομπροτίζα“. Предлагано е също да се отнесат към Иван Александър от времето преди възкачването му, към Добротица или към сина му Йоан Тертер. Има и друго тълкуване, според което върху тях стоят титлата деспот и името Йоан Добротища. Поради лошото състояние на надписите и липсата на допълнителни данни спорът не може да се реши окончателно.

Отделен проблем е монета, намерена в Скопие. От едната ѝ страна е изобразен Христос на трон, а от другата — две прави фигури и надписът „ДЕСПОТЬ КОНСТАНДИНЬ“. Първоначално тя е приписана на Константин Драгаш, но той не е носил деспотска титла и затова това обяснение не е приемливо. Обсъждан е и деспот Константин, зетят на Иван Александър, познат от миниатюра в Лондонското евангелие. Той вероятно е пребивавал в търновския двор, затова е малко вероятно именно той да е издал собствена монета, която е засвидетелствана само в Македония. Издателят остава неизвестен, а сръбският произход изглежда най-вероятен.

Монетите на Яков Светослав и Добротица не започват непрекъсната българска традиция на деспотско монетосечене. Яков Светослав управлява почти самостоятелно в северозападните български земи, лавира между Търново и Унгария и стига до царски претенции. Някои особености на неговите изображения имат по-близки западни паралели. Добротица също сече монети като реален владетел, а не просто като човек с почетна титла. Подобно е положението и при сръбските деспоти през XV в., когато титлата принадлежи на самите владетели на държавата. Значи монетосеченето не показва съществена институционална разлика между византийския и балканския деспот. То по-скоро показва различна степен на политическа самостоятелност. Изворите дават отделни примери от XIII и XIV в., но не показват нито непрекъсната институция, нито точен момент, в който тя изчезва.

Във Византия само императорът имал право да сече монети. На Балканите обаче имало изключения. В Сърбия през XV век някои деспоти сечели собствени пари. В България и Добруджа случаите са малко и често спорни. Те показват по-скоро силни и почти самостоятелни владетели, а не общо право на всички деспоти.

Най-ранният български пример е Яков Светослав от XIII век, владетел на Видинската област. От него са известни медни, чашковидни монети. Надписите върху тях не се четат сигурно, но повечето учени ги свързват с него. Възможно е да са били правени при посещение в Търново, но това не може да се докаже.

По-ясен случай е Добротица от XIV век. Той владеел земите около Калиакра и голяма част от западното Черноморие. Неговите монети показват, че е действал като самостоятелен владетел. Това не значи, че всички деспоти са имали право да секат монети.

Има и други спорни находки. Такива са монетите, свързвани с рода Тертер, както и една монета от Скопие с надпис „деспот Константин“. За тях не е ясно кой точно ги е издал.

Затова тези монети не показват една постоянна българска традиция. Те по-скоро разкриват отделни случаи, когато силни владетели са искали да покажат властта си чрез свои пари.