Проблемът за „деспотатите“

Във византийската и българската политическа система деспот е високо владетелско достойнство, а не служба с определени административни задължения. От това не следва, че всеки деспот е управлявал особен вид област, наречена деспотат. За съществуването на такава институция би трябвало да се установи устойчива връзка между дадена територия, нейния владетел и деспотската му титла. Оскъдните български извори не показват подобна закономерност.

Писмото на деспот Яков Светослав до киевския митрополит Киприан съдържа израза „деспотъ болгарьского“. Най-естествено той означава „български деспот“, тоест посочва политическа принадлежност, а не владение над териториален „Български деспотат“. Формулата не разкрива и от кого е получена титлата. Латиноезичните документи са още по-несигурни като свидетелства за местната титулатура. Венециански акт от 1313 г. нарича Михаил Шишман „Michael dispoti Bulgarie“, а в писмо на папа Бенедикт XII Петрица, съпругата на деспот Срацимир, е представена като „Petrisse ducisse Carnon“ — херцогиня на Крън. Такива формули пренасят балканските реалности в западна титулярна система и не могат сами да докажат териториална институция.

По-точна, но също двусмислена е византийската терминология за Войсил. Йоан Кантакузин го нарича „δεσπότης Μυσίας“ и „τῶν Μυσῶν δεσπότης“ — съответно деспот на Мизия и деспот на мизите. Контекстът не позволява тези изрази да се приемат за официална титла на управител на мизийски деспотат. Думата не е употребена и просто в общия смисъл „господар“, защото Войсил получава и по-късно запазва действителното деспотско достойнство. Той завоюва земи южно от Хемус до голяма степен със собствени сили, докато византийският император по-скоро се стреми да го привлече като съюзник чрез високата титла. Формулировките отразяват сложни политически отношения, а не ясно устроена област.

Документ от 1391 г. включва във владетелската титла на влашкия воевода Йоан Мирча Стари формулата „Myrcius ... ac terrarum Dobrotici despotus“. Тук деспотското звание действително е свързано със земи, но принадлежи на Добротица, а не на Мирча, който не е деспот. Влашкият владетел изброява придобитите от него територии и използва предишния им господар, за да ги обозначи. Латинският език и западният модел на документа обясняват израза по-добре от предположението за юридически оформен Добруджански деспотат.

Видин е областта, за която най-често се допуска подобна приемственост. С нея са свързани деспотите Яков Светослав, Михаил Шишман и Михаил, синът на Михаил Шишман, макар принадлежността на последния към Видин да е само вероятна. Той е познат от стенописите в Долна Каменица. Поредицата обаче не е непрекъсната: Шишман и Белаур не са засвидетелствани с деспотска титла, а Иван Срацимир е цар. След Яков Светослав не е сигурно дори че Видин веднага е продължил да съществува като отделна политическа единица.

По-късното едновременно присъствие на владенията на Шишман и на Дърман и Куделин в северозападните земи също не показва запазена териториална традиция. От четирима представители на местния Шишманов род само двама носят деспотското достойнство. След като става цар, Михаил Шишман поверява Видин първо на сина си, а след това на брат си Белаур, вероятно за да осигури надеждна опора срещу натиска на Сърбия и Унгария.

След разгрома на Белаур областта изглежда остава повече от десетилетие под непосредствена власт на царя. По-късната самостоятелност на Иван Срацимир произтича от династичен конфликт и от отстраняването му като бивш „млад цар“ — съвладетел или определен наследник. Неговата царска, а не деспотска титла допълнително опровергава идеята за продължаващ Видински деспотат.

Добруджа също остава в ръцете на един род повече от половин столетие, но наследственото владение не е равнозначно на деспотат. Единственият безспорно засвидетелстван местен владетел с титлата е Добротица; брат му Балик не е наричан деспот. Деспот Йоан Тертер вероятно е действителна историческа личност, но поне първоначално управлява едновременно с баща си и държи други земи, съсредоточени около Дръстър. Следователно и неговият пример не установява последователно предаване на една област заедно с деспотската титла.

В Подбалканските земи през първата четвърт на XIV век действат трима носители на деспотско достойнство, но между тях също не се открива обща институционална приемственост. Свързването на деспот Срацимир, бащата на Иван Александър, с Крън се основава главно на западното название, дадено на съпругата му Петрица, и остава предположение. Елтимир несъмнено владее тази област, но властта му не е част от постоянна поредица заедно с останалите двама. Войсил идва като претендент за търновския престол, а не като назначен управител на определен деспотат. Друг брат на цар Смилец преследва сходни цели, макар да носи титлата севастократор, което показва, че политическите претенции не са били обвързани с едно конкретно достойнство.

Предположението за Ловешки деспотат се опира почти изцяло на ръкописна приписка — кратка бележка, добавена от книжовник — която споменава „благочестивия деспот Александър“, бъдещия цар Иван Александър. В същия текст присъства и неговият син Михаил Асен, което подсказва династично самочувствие и идея за приемственост. Това свидетелства за реалната власт на семейството в района, но не доказва, че Ловеч е бил юридически определена област, чието управление задължително е носело деспотска титла.

Самата дума „деспотат“ не е съвременно научно изобретение. Тя се среща през XIII–XIV век, особено често в западни текстове за Епир и Морея, откъдето вероятно прониква и в гръцка и славянска среда. Употребяват я Йоан Кантакузин, Георги Сфранцес, Морейската хроника и Янинската хроника; сродна формула влиза и в титулатурата на цар Стефан Душан. В редица случаи думата е просто географско название за Епир, без строго политическо или правно съдържание. Изразът „деспотат на западните земи“ в сръбската царска титулатура също обозначава присъединения Епир. Сходният гръцки термин „деспотея“ в грамоти на сръбски владетели не е достатъчен, за да се заключи, че е съществувала отделна държавна структура.

Следователно в българския случай не може да се установи обособена териториална институция, при която владението поражда деспотската титла или титлата дава определено право върху владението. Византийските разказвачи не описват деспотатите като особен вид държавно устройство, а официалните документи не определят техни правомощия, граници или ред на наследяване. В средновековната употреба думата е могла разговорно да означава просто „земите на деспота“. Поради това няма български деспотат, чиито възникване и изчезване могат да бъдат точно датирани; названието трябва да се използва като описателен, а не като строг юридически термин.

Във византийската и българската политическа система деспот е високо владетелско звание, а не служба с точни управленски задължения. Но от това не следва, че всеки деспот е управлявал особена област, наречена деспотат, тоест земя на деспота. За да има такава институция, трябва да се вижда постоянна връзка между една територия, нейния владетел и деспотската му титла. Оскъдните български извори не показват такава връзка.

Писмото на деспот Яков Светослав до киевския митрополит Киприан съдържа израза „деспотъ болгарьского“. Най-естественото му значение е „български деспот“. Тоест тук се посочва политическа принадлежност, а не владение над някакъв териториален „Български деспотат“. От тази формула не разбираме и от кого е получена титлата. Латинските документи са още по-несигурни като доказателство за местната титулатура. Венециански акт от 1313 г. нарича Михаил Шишман „Michael dispoti Bulgarie“, а в писмо на папа Бенедикт XII Петрица, съпругата на деспот Срацимир, е наречена „Petrisse ducisse Carnon“ — херцогиня на Крън. Такива изрази пренасят балканската действителност в западна система от титли и сами по себе си не доказват териториална институция.

По-точна, но пак неясна е византийската употреба за Войсил. Йоан Кантакузин го нарича „δεσπότης Μυσίας“ и „τῶν Μυσῶν δεσπότης“, тоест деспот на Мизия и деспот на мизите. Но от контекста не личи тези думи да са официална титла на управител на мизийски деспотат. Те не са и просто общо „господар“, защото Войсил получава, а по-късно и запазва, истинското деспотско достойнство. Той завладява земи южно от Хемус главно със собствени сили, а византийският император по-скоро се опитва да го привлече като съюзник чрез високата титла. Затова тези формули показват сложни политически отношения, а не ясно оформена област.

Документ от 1391 г. включва във владетелската титла на влашкия воевода Йоан Мирча Стари израза „Myrcius ... ac terrarum Dobrotici despotus“. Тук деспотското звание наистина е свързано със земи, но то принадлежи на Добротица, а не на Мирча, който не е деспот. Влашкият владетел изброява земи, които е придобил, и ги назовава чрез предишния им господар. Латинският език и западният образец на документа обясняват този израз по-добре от идеята за отделен, юридически оформен Добруджански деспотат.

Видин е областта, за която най-често се предполага такава приемственост. С нея се свързват деспотите Яков Светослав, Михаил Шишман и Михаил, синът на Михаил Шишман, макар връзката на последния с Видин да е само вероятна. За него знаем от стенописите в Долна Каменица. Но редицата не е непрекъсната: Шишман и Белаур не са засвидетелствани с деспотска титла, а Иван Срацимир е цар. Освен това след Яков Светослав дори не е сигурно дали Видин веднага е продължил да съществува като отделна политическа единица.

По-късното едновременно присъствие на владенията на Шишман и на Дърман и Куделин в северозападните земи също не показва запазена териториална традиция. От четирима представители на местния род Шишмановци само двама носят деспотското достойнство. След като става цар, Михаил Шишман поверява Видин първо на сина си, а после на брат си Белаур, вероятно за да си осигури здрава опора срещу натиска на Сърбия и Унгария.

След разгрома на Белаур областта изглежда остава повече от десетилетие под пряката власт на царя. По-късната самостоятелност на Иван Срацимир идва от династичен спор и от това, че е отстранен като бивш „млад цар“ — тоест съвладетел или определен наследник. Самото това, че той носи царска, а не деспотска титла, още повече подкопава идеята за продължаващ Видински деспотат.

И Добруджа остава в ръцете на един род повече от половин век, но това не значи автоматично, че там е имало деспотат. Единственият сигурно засвидетелстван местен владетел с тази титла е Добротица; брат му Балик не е наричан деспот. Деспот Йоан Тертер вероятно е действителна историческа личност, но поне в началото управлява заедно с баща си и държи други земи, съсредоточени около Дръстър. И този пример не показва последователно предаване на една област заедно с деспотската титла.

В Подбалканските земи през първата четвърт на XIV век действат трима носители на деспотско достойнство, но и между тях няма обща институционална приемственост. Свързването на деспот Срацимир, бащата на Иван Александър, с Крън се опира най-вече на западното название, дадено на съпругата му Петрица, и остава предположение. Елтимир със сигурност владее тази област, но властта му не е част от постоянна поредица заедно с властта на другите двама. Войсил идва като претендент за търновския престол, а не като назначен управител на определен деспотат. Друг брат на цар Смилец търси сходна цел, макар да носи титлата севастократор, което показва, че политическите претенции не са били вързани за едно-единствено достойнство.

Предположението за Ловешки деспотат се основава почти изцяло на една ръкописна приписка — кратка бележка, добавена от книжовник — в която се споменава „благочестивия деспот Александър“, бъдещият цар Иван Александър. В същия текст е отбелязан и синът му Михаил Асен, което подсказва династично самочувствие и усещане за приемственост. Това показва, че семейството е имало реална власт в района, но не доказва, че Ловеч е бил точно определена област, чиято власт задължително се е свързвала с деспотска титла.

Самата дума „деспотат“ не е измислица на по-късната наука. Тя се среща през XIII–XIV век, особено често в западни текстове за Епир и Морея, откъдето вероятно прониква и в гръцка, и в славянска среда. Използват я Йоан Кантакузин, Георги Сфранцес, Морейската хроника и Янинската хроника; сродна форма влиза и в титулатурата на цар Стефан Душан. В много случаи думата е просто географско име за Епир, без строго политическо или правно съдържание. Изразът „деспотат на западните земи“ в сръбската царска титла също означава присъединения Епир. Подобният гръцки термин „деспотея“ в грамоти на сръбски владетели също не е достатъчен, за да докаже отделна държавна структура.

Затова за българските земи не може да се говори за отделна териториална институция, при която земята да дава деспотска титла или титлата да дава определени права върху земята. Византийските автори не описват деспотатите като особен вид държавно устройство, а официалните документи не посочват техни правомощия, граници или ред на наследяване. В средновековната употреба думата понякога е означавала просто „земите на деспота“. Поради това не може да се посочи български деспотат, чиито възникване и изчезване да се датират точно; думата трябва да се използва като описание, а не като строг правен термин.

Във Византия и в България деспот е висока владетелска титла. Тя не е длъжност с точни правомощия. От самата титла не следва, че е имало отделна област, наречена деспотат.

Няколко примера не го доказват. При Яков Светослав, Михаил Шишман и Войсил думите в изворите показват по-скоро политическа власт и съюзи, а не ясно оформена държава. Латинските и византийските текстове често използват свои собствени названия и това може да заблуди.

Най-често се споменава Видин. Но и там връзката не е сигурна. Не всички владетели са наричани деспоти. Иван Срацимир е цар, не деспот. Затова не може да се говори за сигурен Видински деспотат.

Подобно е и в Добруджа. Сигурно знаем за деспот Добротица. Но брат му Балик не е наречен така. При Йоан Тертер също няма ясен ред, по който една област минава винаги с деспотска титла.

И в Крън, и в Ловеч има знаци за местна власт, но не и за трайна особена област с точно същите правила. Думата „деспотат“ е била използвана през Средновековието, но често просто е означавала „земите на деспота“.

Затова за България не може да се докаже отделен деспотат като ясна държавна институция. Титлата е важна, но сама по себе си не създава такава област.