Получаване на деспотската титла

Деспотът бил носител на едно от най-високите дворцови достойнства във византийската и свързаните с нея православни йерархии. Титлата принадлежала на конкретния удостоен и по правило оставала у него до смъртта му. Тя не се наследявала и можела да бъде дадена само от цар, тоест от владетел с императорски ранг. Българските свидетелства не показват съществено отклонение от тези принципи.

Поради това няма основание деспотското достойнство да се приписва на човек единствено защото негов баща, син или друг родственик го е носил. Такава недоказана титулатура понякога е приписвана на видинския владетел Шишман и на сина му Белаур. Също толкова несигурно е заключението, че обикновен крал можел да назначава деспоти. Сръбски летопис разказва, че крал Вълкашин предоставил на брат си Йоан Углеша гръцки земи и деспотска титла, но това известие вероятно предава по-късна представа за действителното разпределение на властта в двора на цар Урош, а не установена промяна в правилата за даване на достойнството.

Византийският трактат на Псевдо-Кодин свързва титлата преди всичко с най-близките родственици на василевса — неговите синове, братя и зетьове. На практика този кръг никога не бил напълно затворен. През XIV век ограниченията все по-често били пренебрегвани, което било част от постепенното понижаване на изключителността на титлата. В България и Сърбия деспоти ставали по-разнообразни лица, отколкото предполагал константинополският модел, но това не променило личния и пожизнен характер на достойнството или основното правило, че то се дава от император.

Псевдо-Кодин описва светска дворцова церемония за поставяне на деспот. Тя се извършвала в триклиноса — представителна зала с императорския престол, скрит първоначално зад копринена завеса. Бъдещият деспот обличал предварително подобаващите му одежди и знаци, а василевсът се появявал с короната и пълните владетелски инсигнии. След отварянето на завесата присъстващите изпълнявали полихронион, тържествено многолетствие за владетеля. Двама от най-висшите сановници отвеждали удостоявания пред престола, където изправеният василевс произнасял формулата: „Въздига те царство ми за деспот!“

След ново многолетствие деспотът целувал крака на владетеля и получавал венец от неговите ръце. Формата на венеца зависела от родственото положение на удостоения. За императорски син той имал четири малки арки с драгоценни камъни — отпред, отзад и от двете страни; за зет на владетеля била предвидена само една предна арка. Накрая завесата отново се спускала и василевсът се оттеглял. Цялото действие напомняло владетелска коронация и чрез това подчертавало изключително високия ранг на деспота, без да го приравнява с императора.

Наред с дворцовия акт е засвидетелствано и църковно чинопоследование. При него удостояваният бил отвеждан пред архиерей, тоест висш духовник, който прочитал специална молитва. Текстът представял избора на новия сановник като част от Божия промисъл, молел за неговото благополучие и го призовавал да остане на правия път. Така йерархичното решение на владетеля получавало религиозно оправдание и се включвало в християнската представа за установен от Бога обществен ред.

Най-ранният запазен славянски препис на тази молитва се намира в български ръкопис на Синодика от края на XIV век, когато деспотската титла все още имала реално място в политическия живот на царството. Сходни текстове били използвани и в Сърбия през XV век. Те не са просто механични преводи. Гръцкият образец бил предназначен за по-стари високи достойнства — кесар, новелисим и куропалат — и изобщо не споменавал деспот. Промените в славянските версии приспособили молитвите към по-новата титулна система и подкрепят извода, че чинът действително е прилаган в Търново и Скопие. Българският двор очевидно се стремял да следва Константинопол, макар местната церемония вероятно да не възпроизвеждала напълно императорския ритуал. Византийското влияние било подсилвано и от обстоятелството, че редица балкански деспоти получили достойнството си направо от ромейски василевс.

Известни са и извънредни случаи, но те са предимно от времето след унищожаването на Византийската империя. Георги Сфранцес съобщава, че през 1465 г. папа Павел II удостоил Андрей Палеолог, първородния син на деспот Тома Палеолог. Римската курия вероятно разглеждала бащината титла като основание за правата на сина, но самото назначаване показва, че тя не се смятала за автоматично наследена. Понеже актът бил извършен повече от десетилетие след падането на Константинопол, той може да се разбира като претенция на папството да поеме част от императорското наследство.

Подобно значение имало даването на деспотски титли от унгарските крале на представители на последните сръбски владетелски родове между втората половина на XV и средата на XVI век. Тази практика започнала едва след 1453 г., когато вече нямало византийски василевс в Константинопол. В условията на османското настъпление Унгарското кралство се представяло като водеща сила в защитата и политическото устройство на Балканите; присвояването на правото да създава деспоти изразявало и претенция към част от константинополската политическа традиция.

По общото правило веднъж дадената титла не се отнемала. Тъй като достойнствата били лични и пожизнени, получаването на по-висока титла не заличавало по-ранната. Един човек можел да натрупва няколко ранга, без формално да губи предишните. Следователно наследяването, даването от неимператорски владетел и отнемането на деспотското достойнство не били обичайни елементи на системата, а твърденията за тях изискват пряко и недвусмислено свидетелство.