Получаване на деспотската титла

Деспотът бил носител на едно от най-високите дворцови достойнства във византийската и свързаните с нея православни йерархии. Титлата принадлежала на конкретния удостоен и по правило оставала у него до смъртта му. Тя не се наследявала и можела да бъде дадена само от цар, тоест от владетел с императорски ранг. Българските свидетелства не показват съществено отклонение от тези принципи.

Поради това няма основание деспотското достойнство да се приписва на човек единствено защото негов баща, син или друг родственик го е носил. Такава недоказана титулатура понякога е приписвана на видинския владетел Шишман и на сина му Белаур. Също толкова несигурно е заключението, че обикновен крал можел да назначава деспоти. Сръбски летопис разказва, че крал Вълкашин предоставил на брат си Йоан Углеша гръцки земи и деспотска титла, но това известие вероятно предава по-късна представа за действителното разпределение на властта в двора на цар Урош, а не установена промяна в правилата за даване на достойнството.

Византийският трактат на Псевдо-Кодин свързва титлата преди всичко с най-близките родственици на василевса — неговите синове, братя и зетьове. На практика този кръг никога не бил напълно затворен. През XIV век ограниченията все по-често били пренебрегвани, което било част от постепенното понижаване на изключителността на титлата. В България и Сърбия деспоти ставали по-разнообразни лица, отколкото предполагал константинополският модел, но това не променило личния и пожизнен характер на достойнството или основното правило, че то се дава от император.

Псевдо-Кодин описва светска дворцова церемония за поставяне на деспот. Тя се извършвала в триклиноса — представителна зала с императорския престол, скрит първоначално зад копринена завеса. Бъдещият деспот обличал предварително подобаващите му одежди и знаци, а василевсът се появявал с короната и пълните владетелски инсигнии. След отварянето на завесата присъстващите изпълнявали полихронион, тържествено многолетствие за владетеля. Двама от най-висшите сановници отвеждали удостоявания пред престола, където изправеният василевс произнасял формулата: „Въздига те царство ми за деспот!“

След ново многолетствие деспотът целувал крака на владетеля и получавал венец от неговите ръце. Формата на венеца зависела от родственото положение на удостоения. За императорски син той имал четири малки арки с драгоценни камъни — отпред, отзад и от двете страни; за зет на владетеля била предвидена само една предна арка. Накрая завесата отново се спускала и василевсът се оттеглял. Цялото действие напомняло владетелска коронация и чрез това подчертавало изключително високия ранг на деспота, без да го приравнява с императора.

Наред с дворцовия акт е засвидетелствано и църковно чинопоследование. При него удостояваният бил отвеждан пред архиерей, тоест висш духовник, който прочитал специална молитва. Текстът представял избора на новия сановник като част от Божия промисъл, молел за неговото благополучие и го призовавал да остане на правия път. Така йерархичното решение на владетеля получавало религиозно оправдание и се включвало в християнската представа за установен от Бога обществен ред.

Най-ранният запазен славянски препис на тази молитва се намира в български ръкопис на Синодика от края на XIV век, когато деспотската титла все още имала реално място в политическия живот на царството. Сходни текстове били използвани и в Сърбия през XV век. Те не са просто механични преводи. Гръцкият образец бил предназначен за по-стари високи достойнства — кесар, новелисим и куропалат — и изобщо не споменавал деспот. Промените в славянските версии приспособили молитвите към по-новата титулна система и подкрепят извода, че чинът действително е прилаган в Търново и Скопие. Българският двор очевидно се стремял да следва Константинопол, макар местната церемония вероятно да не възпроизвеждала напълно императорския ритуал. Византийското влияние било подсилвано и от обстоятелството, че редица балкански деспоти получили достойнството си направо от ромейски василевс.

Известни са и извънредни случаи, но те са предимно от времето след унищожаването на Византийската империя. Георги Сфранцес съобщава, че през 1465 г. папа Павел II удостоил Андрей Палеолог, първородния син на деспот Тома Палеолог. Римската курия вероятно разглеждала бащината титла като основание за правата на сина, но самото назначаване показва, че тя не се смятала за автоматично наследена. Понеже актът бил извършен повече от десетилетие след падането на Константинопол, той може да се разбира като претенция на папството да поеме част от императорското наследство.

Подобно значение имало даването на деспотски титли от унгарските крале на представители на последните сръбски владетелски родове между втората половина на XV и средата на XVI век. Тази практика започнала едва след 1453 г., когато вече нямало византийски василевс в Константинопол. В условията на османското настъпление Унгарското кралство се представяло като водеща сила в защитата и политическото устройство на Балканите; присвояването на правото да създава деспоти изразявало и претенция към част от константинополската политическа традиция.

По общото правило веднъж дадената титла не се отнемала. Тъй като достойнствата били лични и пожизнени, получаването на по-висока титла не заличавало по-ранната. Един човек можел да натрупва няколко ранга, без формално да губи предишните. Следователно наследяването, даването от неимператорски владетел и отнемането на деспотското достойнство не били обичайни елементи на системата, а твърденията за тях изискват пряко и недвусмислено свидетелство.

Деспотът е носел една от най-високите дворцови титли във Византия и в православните държави, свързани с нея. Тази титла се давала на точно определен човек и по правило оставала при него до смъртта му. Не се наследявала и можела да бъде дадена само от цар, тоест владетел с императорски ранг. Българските източници не показват някакво съществено отклонение от тези правила.

Затова няма основание да наричаме някого деспот само защото баща му, синът му или друг негов роднина е носил тази титла. Понякога така, без сигурни доказателства, е било постъпвано с видинския владетел Шишман и с неговия син Белаур. Също толкова несигурно е и твърдението, че обикновен крал е можел да назначава деспоти. Един сръбски летопис разказва, че крал Вълкашин дал на брат си Йоан Углеша гръцки земи и деспотска титла, но това най-вероятно отразява по-късна представа за разпределението на властта в двора на цар Урош, а не истинска промяна в правилата за даване на титлата.

Византийският труд на Псевдо-Кодин свързва деспотската титла най-вече с най-близките роднини на василевса, тоест императора — неговите синове, братя и зетьове. На практика този кръг никога не бил напълно затворен. През XIV век тези ограничения все по-често били пренебрегвани, което било част от постепенното отслабване на изключителния характер на титлата. В България и Сърбия деспоти ставали по-различни хора, отколкото допуска константинополският модел, но това не променяло личния и пожизнен характер на достойнството, нито основното правило, че то се дава от император.

Псевдо-Кодин описва и светска дворцова церемония за поставяне на деспот. Тя се извършвала в триклиноса — тържествена зала, в която се намирал императорският трон, първоначално скрит зад копринена завеса. Бъдещият деспот вече бил облечен в подходящите дрехи и знаци на ранга си, а василевсът се появявал с короната и с всички владетелски инсигнии, тоест знаци на властта. Когато завесата се отваряла, всички присъстващи пеели полихронион — тържествено многолетствие за владетеля. После двама от най-висшите сановници отвеждали удостоявания пред трона, а правостоящият василевс изричал думите: „Въздига те царство ми за деспот!“

След още едно многолетствие деспотът целувал крака на владетеля и получавал венец от неговите ръце. Формата на венеца зависела от това дали удостоеният е роднина на императора. Ако бил императорски син, венецът имал четири малки арки с драгоценни камъни — отпред, отзад и от двете страни. Ако бил зет на владетеля, венецът имал само една предна арка. Накрая завесата отново се спускала и василевсът си тръгвал. Цялото действие напомняло коронация и именно затова подчертавало много високия ранг на деспота, но не го поставяло наравно с императора.

Освен този дворцов обред е засвидетелстван и църковен чин. При него удостоеният бил отвеждан пред архиерей, тоест висок духовник, който прочитал специална молитва. В нея избора на новия сановник се представял като част от Божията воля, молело се за неговото добро и се призовавал да остане на правия път. Така решението на владетеля получавало и религиозна опора и се вписвало в християнската представа за обществен ред, устроен от Бога.

Най-ранният запазен славянски препис на тази молитва се намира в български ръкопис на Синодика от края на XIV век, когато деспотската титла още имала реално място в политическия живот на царството. Подобни текстове се използвали и в Сърбия през XV век. Те не са просто буквални преводи. Гръцкият образец бил създаден за по-стари високи титли — кесар, новелисим и куропалат — и изобщо не споменавал деспот. Промените в славянските версии приспособили молитвите към по-новата система на титлите и подкрепят извода, че този чин наистина е бил прилаган в Търново и Скопие. Българският двор явно се е стремял да следва Константинопол, макар местната церемония вероятно да не е повтаряла напълно императорския ритуал. Византийското влияние се засилвало и от това, че редица балкански деспоти получили титлата си направо от ромейски василевс.

Има и изключителни случаи, но те са главно от времето след унищожаването на Византийската империя. Георги Сфранцес съобщава, че през 1465 г. папа Павел II удостоил Андрей Палеолог, първородния син на деспот Тома Палеолог. Римската курия вероятно е приемала бащината титла като основание за правата на сина, но самото назначаване показва, че титлата не се е смятала за автоматично наследена. Понеже това станало повече от десетилетие след падането на Константинопол, актът може да се разбере и като опит на папството да поеме част от императорското наследство.

Подобно значение имало и даването на деспотски титли от унгарските крале на представители на последните сръбски владетелски родове между втората половина на XV и средата на XVI век. Тази практика започнала едва след 1453 г., когато в Константинопол вече нямало византийски василевс. При османското настъпление Унгарското кралство се представяло като водеща сила в защитата и политическото подреждане на Балканите; вземането на правото да създава деспоти показвало и претенция към част от константинополската политическа традиция.

По общо правило, щом веднъж дадена, титлата не се отнемала. Понеже достойнствата били лични и пожизнени, получаването на по-висока титла не заличавало по-ранната. Един човек можел да носи няколко ранга едновременно, без формално да губи предишните си. Затова наследяването, даването от неимператорски владетел и отнемането на деспотското достойнство не били обичайна част от системата. Ако се твърди такова нещо, трябва да има пряко и ясно доказателство.

Деспотът бил една от най-високите дворцови титли. Тя била лична. Давала се само от император и обикновено се запазвала до смъртта на човека. Не се наследявала. Затова не е вярно да се смята, че някой е бил деспот само защото баща му или синът му е носил тази титла. Такива съмнения има например за Шишман и Белаур.

Идеята, че обикновен крал можел да дава тази титла, също е несигурна. Разказът за крал Вълкашин и Йоан Углеша най-вероятно отразява по-късна представа, а не истинското правило. През XIV век титлата все по-често се давала и на по-различни хора, но най-важното правило останало: тя идвала от императора.

Имало и тържествена церемония за нейното даване. Тя ставала в голяма дворцова зала. Новият деспот получавал дрехи и знаци за ранга си. После императорът казвал, че го въздига за деспот, и му давал венец. Това показвало колко висока е титлата, но тя не правела човека равен на императора.

Имало и църковен обред. Висш духовник четял молитва и молел Бог да закриля новия деспот. Така властта на владетеля получавала и църковна подкрепа. Най-старият славянски текст за тази молитва е от края на XIV век. Това показва, че титлата е била жива в Търново и Скопие.

По-късно, след падането на Византия, титлата била давана и в други случаи. През 1465 г. папата дал титлата на Андрей Палеолог. По-късно и унгарски крале я давали на сръбски владетели. Но това вече били изключения. Обикновеното правило било ясно: деспотската титла е лична, пожизнена и идва от император.