♚ Георги Тертер II

Георги Тертер II е български цар от Тертеровата династия, син и наследник на Тодор Светослав и последен владетел от своя род. По бащина линия той принадлежи към династия с кумански произход, чиито представители отдавна били приобщени към българската аристокрация, държавна традиция и православна култура. Негов дядо е цар Георги I Тертер, определен от Георги Пахимер като „човек умен и храбър“, но управлявал в условията на болярски сепаратизъм и татарска хегемония. За майката, детството и образованието на Георги II предоставените извори не съобщават нищо; не е засвидетелствано и той да е бил обявяван предварително за съцар.

Политическото наследство, което Георги II получил от баща си, било значително по-благоприятно от положението при ранните Тертеровци. След възкачването си през 1300 г. Тодор Светослав преодолял част от болярската опозиция, ограничил татарската зависимост, подчинил Крънското владение на върховенството на Търново и възстановил авторитета на централната власт. Победата над византийците при река Скафида през 1304 г. и трайният мир с Византия от 1307 г. осигурили по-устойчиви южни граници. Така Георги II наследил не разореното и разпокъсано царство от края на XIII век, а укрепнала и сравнително стабилна държава, макар пограничните области Загоре, Северна Тракия и Южното Черноморие да оставали оспорвани.

Според установената хронология Георги Тертер II наследил Тодор Светослав през 1321 г. Начинът на самото престолонаследяване обаче не е подробно описан в запазените свидетелства. В генеалогичната литература дори прякото наследяване от баща към син в този случай е определяно като не напълно изяснено. Част от предоставените повествователни откъси поставят смъртта на Тодор Светослав през август 1322 г. и дават на Георги II царуване през 1322–1323 г.; това противоречи както на приетите тук години 1321–1322, така и на установената смърт на Георги през 1322 г. Поради тази изворова несъгласуваност точният месец на възкачването му не може да бъде посочен сигурно.

За 1321 г., първата година от царуването му, не са засвидетелствани отделни походи, договори или вътрешнополитически разпоредби. Няма данни младият цар да е срещнал открита съпротива в Търново, но липсват и грамоти, които да покажат състава на двора, отношенията му с болярството или конкретни административни назначения. Продължителността на управлението му — едва около година — не позволила да се разгърне самостоятелна дългосрочна програма. Все пак действията му през 1322 г. показват, че той възнамерявал да продължи активната южна политика на Тодор Светослав и да използва всяка слабост на Византийската империя.

Решаващата възможност се появила през 1322 г. по време на борбата между император Андроник II Палеолог и неговия внук Андроник III Палеолог. Андроник Палеолог, византийският управител на Родопската област и Северна Тракия, се отметнал от младия Андроник III и преминал на страната на стария император. Той напуснал поверената му област с войската си, за да подпомогне застрашения Константинопол. Оголването на пограничната зона позволило на Георги II да премине в настъпление. Това не било помощ за една от византийските партии по силата на засвидетелстван съюз, а самостоятелно използване на гражданската война за разширяване на българската власт в Тракия.

През времето на прибирането на реколтата, определено в повествователния извор като август–септември 1322 г., българската войска превзела редица градове и крепости в Северна Тракия. Най-значителният успех бил овладяването на „многолюдния Филипопол“, днешен Пловдив. Градът имал важно стратегическо положение по долината на Марица и се намирал в непосредствената българо-византийска гранична област. Изворът не описва обсада или голямо полево сражение за Филипопол, поради което не може да се твърди как точно е паднал градът. Бързината на завоеванието вероятно била обусловена преди всичко от изтеглянето на византийската областна армия.

Значението, което царят отдавал на Филипопол, личи от необичайно подробно описания гарнизон. В града били оставени 1000 конници — българи и алани — и 2000 подбрани тежковъоръжени пехотинци. Общото началство било поверено на Иван Русина, а отделни отряди били командвани от аланите Итил и Темир и от унгареца Инас. Този състав разкрива многоетническия характер на царската войска и присъствието на чужди военни професионалисти в българска служба. Аланският елемент се вписва в по-широкото движение на алани към Балканите след разгрома на хан Ногай, но изворите не уточняват кога именно Итил и Темир постъпили при Георги II.

След овладяването на Пловдив и значителна част от Северна Тракия Георги II изпратил друга войска към Източна Тракия. Тя нападнала и опустошила селищата около Одрин, но не е съобщено самият град да е бил превзет или обсаден. Междувременно мирният договор между Андроник II и Андроник III, сключен при Епиват в края на юли 1322 г., временно прекратил вътрешната им борба и освободил сили за защита срещу българите. Това споразумение не било договор с Георги II, но променило непосредствено военното равновесие: Андроник III получил възможност да организира отбраната на застрашената област.

При оттеглянето си от Източна Тракия българската войска била внезапно нападната през нощта и разбита от силите на Андроник III. Предоставеният разказ не посочва точното място, датата в рамките на 1322 г., имената на българските военачалници или размера на загубите; затова сблъсъкът не може да бъде представен като отделна именувана битка. Победата позволила на Андроник III да замине за Константинопол и да съобщи подробностите на дядо си. Поражението ограничило резултатите от тракийското настъпление, но не заличава първоначалния успех: за кратко българската власт достигнала Филипопол и районите около Одрин.

Дипломатическата дейност на Георги II е почти недокументирана. Не е запазен негов мирен договор, съюзна грамота или кореспонденция с Андроник II, Андроник III, Сърбия, Венеция, Генуа или татарските владетели. За разлика от дългия мир на Тодор Светослав от 1307 г., управлението на сина му е известно предимно чрез войната. Отношението му към двете византийски партии също не може да бъде определено като траен съюз: той се възползвал от разделението между тях, а сключеният без негово участие мир при Епиват незабавно обърнал обстановката срещу България. Няма данни да е постигнато последващо българо-византийско споразумение преди смъртта му.

За вътрешната и църковната политика на царя сведенията са още по-оскъдни. Не са известни негови хрисовули, манастирски дарствени грамоти, законодателни актове или решения относно Търновската патриаршия. Не е назован и патриархът, с когото той е управлявал. Личните му вещи обаче свидетелстват за принадлежност към православната владетелска култура. Негово лично евангелие по-късно попаднало в светогорски манастир, а нагръдният му кръст се съхранява във Ватопед. Тези предмети показват лична набожност и царско представителство, но сами по себе си не позволяват да се възстанови цялостна църковна политика.

Ватопедският кръст е позлатен и обсипан с перли. Надписът на обратната му страна призовава кръстното знамение, от което се ужасяват „варварските пълчища“, да бъде за „владетеля Георги Тертерий“ покровител в битките и избавител в бедите, понеже е „сила за царете и опора за верните“. Формулата съчетава военната и сакралната страна на средновековната царска идеология и добре съответства на краткото, но войнствено управление на Георги II. Не е известно кога и при какви обстоятелства кръстът и евангелието напуснали България; предположението, че били взети след смъртта му и впоследствие дарени на Атон, остава вероятно, но недоказано.

Стопанската история на това царуване не може да бъде отделена от общата среда на началото на XIV век. Българското Черноморие и богатият му земеделски хинтерланд привличали все по-силно венециански и генуезки интереси, а походът от август–септември 1322 г. протекъл именно по време на прибирането на реколтата — обстоятелство, важно за снабдяването на войските и уязвимостта на населението. Не са запазени обаче данни Георги II да е издавал търговски привилегии, да е променял данъци или да е провеждал собствена пристанищна политика. В предоставените извори не е посочена и сигурно идентифицирана негова монетна емисия; следователно не бива да му се приписват монетни типове, изображения или реформи по аналогия с Георги I Тертер и Тодор Светослав.

Няма засвидетелствана съпруга на Георги Тертер II и не са известни негови деца. Той починал бездетен през 1322 г. и така угаснала Тертеровата династия като управляващ български род. Обстоятелствата на смъртта му остават неясни. Среднобългарски надпис от скалните църкви край Иваново гласи: „Аз, Иво граматик, писах тези слова, когато погина цар Георги“, след което авторът разказва за бягството си от Романия, за своята печал и за грижите на архимандрит Дионисий. Думата „погина“ е тълкувана като указание за насилствена смърт, дори за убийство от представители на българското болярство, но надписът не назовава убийци и не позволява тази хипотеза да бъде смятана за напълно доказана.

Византийският повествователен разказ поставя известието за смъртта на царя през пролетта на 1323 г., което не съвпада с установената 1322 г. Според същия разказ след новината градовете между Несебър и Сливен — Ахтопол, Созопол, Анхиало, Русокастро, Ктения, Лардея и Ямбол — доброволно преминали към византийските императори, а Андроник II им назначил лично подбрани управители. Населението на тези постоянно оспорвани области очевидно търсело защита от нови военни разорения. Почти едновременно боляринът емигрант Войсил навлязъл във фамилното владение между Сливен и Копсис, завзел го без битка и предложил себе си, войската и областта си в подчинение на Андроник II.

Неочакваната смърт на бездетния цар предизвикала объркване сред аристокрацията и временен хаос в царството. Липсата на пряк Тертеров наследник отворила пътя към престола за видинския деспот Михаил Шишман, утвърден владетел със собствена териториална и военна опора. Избирането му за цар поставило началото на Шишмановата династия; в хронологичните таблици управлението му започва през 1323 г. Георги II останал в историята не като владетел с изградена административна система, а като последния Тертеровец, който за кратко възобновил българското настъпление към Пловдив и Одрин, преди внезапната му смърт да прекъсне кампанията и династическата приемственост.

Изворовата основа за биографията му е тясна и противоречива. Византийските известия са най-подробни за похода от 1322 г., Пловдивския гарнизон и нощното поражение, но не обясняват надеждно смъртта му и поставят края на царуването през 1323 г. Ивановският надпис на Иво граматик е почти съвременно българско свидетелство, но неговата кратка формула допуска различни тълкувания. Ватопедският кръст и личното евангелие са редки материални останки от българска царска собственост. Липсват собствени грамоти, сигурни монети, разказ за двора и сведения за брак. Затова образът на Георги Тертер II се очертава главно чрез един поход, една загадъчна смърт и последвалата престолонаследствена криза — кратък, но важен завършек на управлението на Тертеровци.