Кесар

Кесар е придворно достойнство, чието название идва от гръцкото καῖσαρ, заето от латинското Caesar. В ранната Римска империя тази дума обозначава императора, но през Късната античност постепенно се превръща в отделен ранг. Във Византия дълго време титлата се давала на членове на владетелското семейство и стояла начело на дворцовата йерархия. При Алексий I Комнин тя била поставена след севастократора, а по-късно и след деспота. Въпреки понижаването си кесарят запазил високия престиж, особените формули и отличителните знаци на достойнство, свързано с императорската власт. През XIV век титлата е добре засвидетелствана в Сърбия, където я носят Прелюб, Войхна, Хрельо и други велможи.

За Второто българско царство доказателствата са много по-несигурни. Неясен царски надгробен надпис от църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново не позволява да се установи дали титлата е била употребявана. Единственото по-съществено свидетелство е молитва или чин за поставяне на кесар, деспот и други титулувани лица. Текстът е запазен в няколко славянски преписа. Най-старият известен вариант се намира в български Синодик; други версии присъстват в Соловецкия служебник от XIV век, в ръкопис № 954 на Националната библиотека в София, в архиерейски служебник от XVII век и в сръбски требник от XV век. Служебникът и требникът са църковни книги, съдържащи молитви и обреди за различни случаи.

Гръцкият първообраз на молитвата е предназначен за поставянето на кесар, новелисим и куропалат. Във всички познати славянски версии е запазен кесарят, докато новелисимът отсъства — вероятно защото това достойнство вече било изчезнало към края на XII век. Куропалатът се среща само в текста от Синодика, където думата възпроизвежда необичайно точно гръцката форма. Повечето славянски заглавия добавят деспота и общо обозначение за други велики или по-нисши властели. Самият текст следва сравнително отблизо гръцката молитва, но промененото заглавие показва, че преводачът не е работил напълно механично. Той вероятно е приспособил обреда към по-късна среда, в която деспотът и кесарят били сред най-високопоставените титулувани лица.

Гръцката версия отразява дворцовата стълбица от IX–XI век, когато кесарят, новелисимът и куропалатът се намирали на върха на ранглистата. Споменаването на деспот в славянските заглавия насочва към по-късна институционна обстановка. По-трудно се обяснява отсъствието на севастократора. За България това може да е свързано с липсата на известни носители на титлата през XIV век и с нейното общо отстъпление в късновизантийския свят. Сръбският препис усложнява въпроса, защото е от XV век, когато и в Сърбия вече няма кесари. Възможно е той да пази български превод от предходното столетие, но това не може да бъде доказано окончателно.

В заглавието на молитвата кесарят е поставен преди деспота. Този ред не означава, че кесарът е имал по-висок ранг. В късносредновековната йерархия деспотът стоял над него. Най-вероятно мястото на кесаря е наследено от гръцкия първообраз, в който той по традиция е посочен пръв, пред новелисима и куропалата.

Чинът прави вероятно съществуването на кесарско достойнство в България, но не предоставя решаващо доказателство. Не е известен по име нито един български кесар и няма независимо сведение за конкретно назначение. Ако титлата действително е била включена в българската система, тя трябва да е принадлежала на самия връх на придворната аристокрация. Изворите не позволяват да се определят нейните служебни задължения, политически правомощия или български отличителни знаци. Византийските данни за облекло и инсигнии показват общия модел, но не бива автоматично да се приемат като описание на практиката в Търново. Оскъдността на свидетелствата остава най-силното възражение срещу съществуването на институцията, макар че и други висши български титли са познати само от малък брой споменавания.

Българите се срещнали с титлата много преди Второто царство: Тервел бил удостоен с нея от Юстиниан II. Това единично пожалване обаче не доказва, че кесарското достойнство е било запазено в Първото българско царство. Думите „кесар“ и „цар“ имат общ краен произход от латинското Caesar, но „цар“ вероятно е навлязло направо от латински или посредством готски, а не чрез гръцкото καῖσαρ. Най-вероятно кесарят е бил въведен наново през епохата на Второто царство като част от изградената по византийски образец рангова система. Средновековните български текстове сочат най-вече към XIV век, но не позволяват да се установят точните дати на появата и отпадането на титлата. Преписът от XVII век свидетелства за продължаването на книжовната традиция, а не непременно за тогавашна употреба на достойнството. Дори ако е съществувала, титлата очевидно е останала рядка.

Кесар е дворцова титла. Името ѝ идва от гръцкото καῖσαρ, което е заето от латинското Caesar. В ранната Римска империя тази дума означавала самия император. По-късно, през Късната античност, тя постепенно се превърнала в отделна рангова титла. Във Византия дълго време кесар се давал на членове на владетелското семейство и стоял на първо място сред дворцовите достойнства. При Алексий I Комнин той бил поставен след севастократора, а по-късно и след деспота. Въпреки това понижаване титлата запазила голям престиж, свои специални формули и отличителни знаци, свързани с императорската власт. През XIV век кесарят е добре засвидетелстван в Сърбия, където титлата носят Прелюб, Войхна, Хрельо и други велможи.

За Второто българско царство свидетелствата са далеч по-несигурни. Един неясен царски надгробен надпис от църквата „Св. Четиридесет мъченици“ в Търново не позволява да се каже със сигурност дали титлата е била използвана. Най-важното свидетелство е молитва или чин за поставяне на кесар, деспот и други титулувани лица. Текстът е запазен в няколко славянски преписа. Най-старият известен вариант е в българския Синодик; други версии има в Соловецкия служебник от XIV век, в ръкопис № 954 на Националната библиотека в София, в архиерейски служебник от XVII век и в сръбски требник от XV век. Служебникът и требникът са църковни книги с молитви и обреди за различни случаи.

Гръцкият първообраз на тази молитва е бил предназначен за поставянето на кесар, новелисим и куропалат. Във всички познати славянски версии кесарят е запазен, но новелисимът липсва. Най-вероятно това е така, защото тази титла вече е била изчезнала към края на XII век. Куропалатът се среща само в текста от Синодика, където думата е предадена необичайно точно по гръцкия образец. В повечето славянски заглавия се добавя деспотът и още едно общо название за други велики или по-нисши властели. Самият текст следва сравнително отблизо гръцката молитва, но промененото заглавие показва, че преводачът не е работил механично. Най-вероятно той е приспособил обреда към по-късна среда, в която деспотът и кесарят били сред най-високите титулувани лица.

Гръцката версия отразява дворцовия ред от IX–XI век, когато кесарят, новелисимът и куропалатът стояли най-горе в йерархията. Появата на деспот в славянските заглавия насочва към по-късна институционна среда. По-трудно се обяснява защо липсва севастократорът. За България това може да се свърже с това, че през XIV век не са известни носители на тази титла, както и с общото ѝ отстъпление в късновизантийския свят. Сръбският препис прави въпроса още по-сложен, защото е от XV век, когато и в Сърбия вече няма кесари. Възможно е той да пази български превод от предишното столетие, но това не може да се докаже окончателно.

В заглавието на молитвата кесарят е поставен пред деспота. Това обаче не значи, че кесарят е бил по-висок по ранг. В късносредновековната йерархия деспотът стоял над него. Най-вероятно мястото на кесаря е наследено от гръцкия първообраз, където той по традиция е изреден пръв, пред новелисима и куропалата.

Чинът прави вероятно съществуването на кесарско достойнство в България, но не дава окончателно доказателство. Не е известен по име нито един български кесар и няма независимо свидетелство за конкретно назначение. Ако титлата наистина е била част от българската система, тя е принадлежала към самия връх на придворната аристокрация. Изворите не позволяват да се определят нейните служебни задължения, политически права или български отличителни знаци. Данните от Византия за облеклото и знаците на достойнство показват общия модел, но не бива автоматично да се приемат като описание на практиката в Търново. Оскъдността на изворите остава най-силният довод срещу съществуването на тази институция, макар че и други висши български титли са познати само от малко споменавания.

Българите се срещнали с титлата още преди Второто царство: Тервел бил удостоен с нея от Юстиниан II. Това единично пожалване обаче не доказва, че кесарското достойнство е било запазено в Първото българско царство. Думите „кесар“ и „цар“ имат общ краен произход от латинското Caesar, но „цар“ вероятно е навлязло направо от латински или чрез готски, а не през гръцкото καῖσαρ. Най-вероятно кесарят е бил въведен отново през епохата на Второто царство като част от рангова система, изградена по византийски образец. Средновековните български текстове сочат най-вече към XIV век, но не позволяват да се определят точните дати на появата и изчезването на титлата. Преписът от XVII век показва, че книжовната традиция е продължила, но не значи непременно, че тогава титлата още се е използвала. Дори да е съществувала, тя очевидно е останала рядка.

Кесар е много стара дворцова титла. Най-напред тя е значела самия император в Рим. После във Византия станала отделен ранг. Давали я на хора от владетелското семейство. По-късно тя стояла под деспота, но пак била много почетна. През XIV век титлата се среща и в Сърбия.

За Второто българско царство доказателствата са малко и неясни. Има църковен чин за поставяне на кесар и други висши лица. Той показва, че титлата може да е била позната в България. Но не знаем за нито един сигурен български кесар. Най-вероятно обичаят е бил взет от Византия през XIV век.

По-стар случай е Тервел, който получил титлата от Юстиниан II. Но това не доказва, че тя е останала в Първото българско царство. Затова кесарят най-вероятно е бил рядка и висока титла, използвана само за малко хора.