Названието е образувано от славянската дума „сено“ и наставката „-ар“, използвана за лица с определен занаят или занятие. Буквалното му значение следователно е човек, който се занимава със сеното. Българските свидетелства са оскъдни: длъжността се среща изрично само в Рилската и Витошката грамота от времето на Иван Шишман, и то в множествената форма „сѣнаре“. Няма достатъчно данни, за да се проследят по-ранното ѝ възникване или съдбата ѝ след края на XIV век.
Сеното било важно както за животновъдството, така и за издръжката на конете, използвани от войската и владетелския двор. Поради това сенарите могат да бъдат търсени едновременно във фискалната администрация и в системата за снабдяване на конницата. Тези дейности не е необходимо да са били отделени една от друга: служител, който осигурявал фураж, можел също да събира съответния данък или да надзирава трудовите задължения на населението.
Българските хрисовули — владетелски грамоти с тържествена форма и златен печат — споменават сенокоси като вид поземлен имот. Във Виргинската грамота се среща и задължението „сѣно косити“, тоест косене на сено като ангария, задължителен неплатен труд в полза на владетеля или господаря. Документът е подправен и е свързан текстово с грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, поради което свидетелството трябва да се използва предпазливо. Самата повинност обаче е обичайна земеделска работа и е добре позната от сръбски документи, така че съществуването ѝ и в средновековна България е напълно вероятно.
Полезни сравнения предлагат Влашко и Молдова, чиито славяноезични канцеларии съхраняват част от административната традиция на средновековните Балкани. Там служителят, който събирал десятък върху сеното, бил наричан „сѣнарь“, докато на румънски се употребява finar, дума, свързана с латинското foenarius. В Молдова снабдяването на господарските коне с фураж било поверено и на служители от конната администрация. Великият комис управлявал ресурси, свързани с издръжката на конете, а подчиненият му comişel надзиравал косенето и превозването на сено. Подобни практики са засвидетелствани и във Влашко.
Тези паралели подкрепят определянето на българския сенар преди всичко като фискален служител, който събирал налог върху сеното, вероятно като натурален продукт. Възможно е той да е ръководел и ангарията по косенето и прибирането му. Не може да се изключи връзка с военните длъжности при конницата, с царските обори и със служители като комисите или comestabularius, но пряко българско свидетелство за такава зависимост липсва.
Мястото на сенарите в списъците на длъжностни лица показва ниския им ранг. В Рилската грамота те са поставени на петнадесета позиция, а във Витошката заемат последното място. Това подсказва, че не са принадлежали към централната дворцова върхушка, а са били подчинени провинциални изпълнители с ограничени данъчни и стопански задачи.
Името идва от славянската дума „сено“ и от наставката „-ар“, която се използва за хора с определен занаят или работа. Значението му е буквално „човек, който се занимава със сеното“. Българските сведения са малко. Длъжността е посочена изрично само в Рилската и Витошката грамота от времето на Иван Шишман, и то във форма за множествено число — „сѣнаре“. Няма достатъчно данни, за да се проследи по-ранният ѝ произход или какво се е случило с нея след края на XIV век.
Сеното е било важно и за животните, и за конете на войската и на владетелския двор. Затова сенарите може да са принадлежали едновременно към данъчната администрация и към службата, която се е грижела за снабдяването на конницата. Тези две дейности не е задължително да са били отделни. Един и същ човек е можел да осигурява фураж, да събира съответния данък или да следи за трудовите задължения на хората.
Българските хрисовули, тоест владетелски грамоти в тържествена форма със златен печат, споменават сенокоси като вид земя. Във Виргинската грамота се среща и задължението „сѣно косити“. Това означава косене на сено като ангария — задължителен неплатен труд в полза на владетеля или господаря. Самият документ е подправен и е свързан по текст с грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин. Затова това свидетелство трябва да се използва внимателно. Все пак самата повинност е обикновена земеделска работа и е добре позната от сръбски документи, така че е напълно възможно да е съществувала и в средновековна България.
Полезни сравнения дават Влашко и Молдова. Техните славяноезични канцеларии са запазили част от административната традиция на средновековните Балкани. Там служителят, който събирал десятък върху сеното, се наричал „сѣнарь“. На румънски се използва finar, дума, свързана с латинското foenarius. В Молдова грижата за фуража на господарските коне била поверена и на хора от конната администрация. Великият комис управлявал ресурсите, свързани с издръжката на конете, а подчиненият му comişel следял косенето и превоза на сено. Подобни практики са засвидетелствани и във Влашко.
Тези сравнения подкрепят разбирането, че българският сенар е бил преди всичко данъчен служител, който е събирал налог върху сеното, вероятно в натура. Възможно е също да е ръководел ангарията по косенето и прибиранѐто му. Не може да се изключи връзка и с военните длъжности при конницата, с царските обори и със служители като комисите или comestabularius, но за такава пряка зависимост няма българско свидетелство.
Мястото на сенарите в списъците на длъжностни лица показва, че те са били с нисък ранг. В Рилската грамота са на петнадесета позиция, а във Витошката са последни. Това означава, че не са били част от централната дворцова върхушка, а по-скоро подчинени служители в провинцията с ограничени данъчни и стопански задачи.
Името идва от думата „сено“ и означава човек, който се занимава със сеното. В български извори то се среща само в Рилската и Витошката грамота от времето на Иван Шишман. Данните са малко, затова не знаем точно кога се е появила службата и как е изчезнала след края на XIV век.
Сеното е било важно за животните и за конете на войската и двора. Затова сенарът най-вероятно е бил служител, който е събирал данък върху сеното. Възможно е и да е надзиравал косенето и превоза му като задължителен безплатен труд.
Тази длъжност е била ниска по ранг. В списъците с чиновници сенарите стоят към края. Това показва, че са били местни служители с ограничени задачи, а не част от най-висшата власт.