Сенар

Названието е образувано от славянската дума „сено“ и наставката „-ар“, използвана за лица с определен занаят или занятие. Буквалното му значение следователно е човек, който се занимава със сеното. Българските свидетелства са оскъдни: длъжността се среща изрично само в Рилската и Витошката грамота от времето на Иван Шишман, и то в множествената форма „сѣнаре“. Няма достатъчно данни, за да се проследят по-ранното ѝ възникване или съдбата ѝ след края на XIV век.

Сеното било важно както за животновъдството, така и за издръжката на конете, използвани от войската и владетелския двор. Поради това сенарите могат да бъдат търсени едновременно във фискалната администрация и в системата за снабдяване на конницата. Тези дейности не е необходимо да са били отделени една от друга: служител, който осигурявал фураж, можел също да събира съответния данък или да надзирава трудовите задължения на населението.

Българските хрисовули — владетелски грамоти с тържествена форма и златен печат — споменават сенокоси като вид поземлен имот. Във Виргинската грамота се среща и задължението „сѣно косити“, тоест косене на сено като ангария, задължителен неплатен труд в полза на владетеля или господаря. Документът е подправен и е свързан текстово с грамота на сръбския крал Стефан Урош II Милутин, поради което свидетелството трябва да се използва предпазливо. Самата повинност обаче е обичайна земеделска работа и е добре позната от сръбски документи, така че съществуването ѝ и в средновековна България е напълно вероятно.

Полезни сравнения предлагат Влашко и Молдова, чиито славяноезични канцеларии съхраняват част от административната традиция на средновековните Балкани. Там служителят, който събирал десятък върху сеното, бил наричан „сѣнарь“, докато на румънски се употребява finar, дума, свързана с латинското foenarius. В Молдова снабдяването на господарските коне с фураж било поверено и на служители от конната администрация. Великият комис управлявал ресурси, свързани с издръжката на конете, а подчиненият му comişel надзиравал косенето и превозването на сено. Подобни практики са засвидетелствани и във Влашко.

Тези паралели подкрепят определянето на българския сенар преди всичко като фискален служител, който събирал налог върху сеното, вероятно като натурален продукт. Възможно е той да е ръководел и ангарията по косенето и прибирането му. Не може да се изключи връзка с военните длъжности при конницата, с царските обори и със служители като комисите или comestabularius, но пряко българско свидетелство за такава зависимост липсва.

Мястото на сенарите в списъците на длъжностни лица показва ниския им ранг. В Рилската грамота те са поставени на петнадесета позиция, а във Витошката заемат последното място. Това подсказва, че не са принадлежали към централната дворцова върхушка, а са били подчинени провинциални изпълнители с ограничени данъчни и стопански задачи.