Названието „писец“ е славянско и произлиза от глагола „пиша“. Виргинската и Мрачката грамота го употребяват като име на служител. Допълнителна следа се открива във Ватопедския и Мрачкия хрисовул — тържествени владетелски актове, скрепявани със златен печат — където сред забраните в полза на привилегировани владения стои формулата „ни писати“. Тя вероятно не се отнася до обикновен преписвач във владетелската канцелария: такъв служител не би действал редовно в провинцията и не би бил сред чиновниците, чието присъствие обременява защитеното население. Контекстът насочва по-скоро към записване на данни за фискални цели.
Писецът е бил отъждествяван с византийските ἀναγραφεύς и ἀπογραφεύς — служители, които описвали земя, население и данъчни задължения. Подобно тълкуване би означавало, че България е разполагала с кадастър, тоест систематичен официален регистър на недвижимите имоти и свързаните с тях данъчни тежести. Това обаче остава недоказано. Българската държава действително запазва множество византийски административни образци, но поддържането на кадастър изисква голям и добре обучен чиновнически апарат. Показателен е сръбският паралел: в грамотата на крал Милутин от 1300 г. за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие писецът е споменат два пъти, макар в средновековна Сърбия да не е съществувал подобен кадастър. В княжествата северно от Дунав данъчни регистри, наричани катастиси или катастихи, се появяват едва през XV век.
По-предпазливото обяснение е, че българският писец е съставял списъци, необходими за определянето и събирането на данъци. В тях е можело да се вписват както данъчно задължени лица, така и земи, имоти или други облагаеми обекти. Това би обяснило защо дейността му е забранявана в привилегировани владения, без да се предполага наличието на пълен кадастър по византийски образец. Изворите не позволяват да се установят точният му ранг, мястото му във фискалната йерархия или конкретните процедури, които е следвал. Не са известни и свързани с длъжността отличителни знаци, печати или монети. Също така не може да се определи кога институцията е престанала да съществува.
Късен списък на български светци, приложен към Зографската българска история, поставя на единадесето място „єразъмъ писєць болгарьскїи“, а непосредствено след него — „Аггеларїи писець“. За Еразъм и Ангеларий няма други сведения, поради което принадлежността им към действителната администрация на Второто царство е несигурна. Думата се среща и в приписка към псалтир от XVI век, където преписвачът нарича себе си писец. Този пример потвърждава продължаващата употреба на названието в смисъл на човек, който пише или преписва, но не доказва, че средновековната фискална длъжност е оцеляла след края на Българското царство.
Думата „писец“ е славянска и идва от глагола „пиша“. Виргинската и Мрачката грамота я използват като название на служител. Още една следа има във Ватопедския и Мрачкия хрисовул — това са тържествени владетелски актове, запечатвани със златен печат. Там сред забраните, дадени в полза на привилегировани владения, стои изразът „ни писати“. Най-вероятно той не означава обикновен преписвач в владетелската канцелария. Такъв човек не би работил редовно по провинцията и не би бил сред чиновниците, чието присъствие тежи на защитеното население. По-скоро контекстът подсказва, че става дума за записване на данни с данъчна цел.
Писецът е бил приравняван към византийските ἀναγραφεύς и ἀπογραφεύς — служители, които описвали земя, хора и данъчни задължения. Ако това е вярно, значи България е имала кадастър, тоест официален и подреден регистър на недвижимите имоти и на данъците, свързани с тях. Това обаче не е доказано. Българската държава наистина е запазила много византийски начини на управление, но за един кадастър е нужен голям и добре обучен чиновнически апарат. Полезен паралел е сръбският случай: в грамотата на крал Милутин от 1300 г. за манастира „Св. Георги Бързи“ край Скопие писецът е споменат два пъти, макар че в средновековна Сърбия не е съществувал такъв кадастър. В земите северно от Дунав данъчни регистри, наричани катастиси или катастихи, се появяват чак през XV век.
По-умерено обяснение е, че българският писец е съставял списъци, нужни за определяне и събиране на данъци. В тях е можело да се записват данъчно задължени хора, но също земи, имоти или други неща, върху които се дължи данък. Това добре обяснява защо дейността му е забранявана в привилегировани владения, без да се предполага пълен кадастър по византийски образец. Изворите обаче не позволяват да разберем точния му ранг, мястото му във фискалната йерархия или конкретните правила, по които е работел. Не знаем и да е имал отличителни знаци, печати или монети, свързани с длъжността. Не може да се определи и кога тази институция е престанала да съществува.
Късен списък на български светци, приложен към Зографската българска история, поставя на единадесето място „єразъмъ писєць болгарьскїи“, а веднага след него — „Аггеларїи писець“. За Еразъм и Ангеларий няма други известия, затова не е сигурно дали наистина са били част от държавната служба на Второто царство. Думата се среща и в приписка към псалтир от XVI век, където самият преписвач се нарича писец. Това показва, че названието още се е употребявало за човек, който пише или преписва. Но то не доказва, че средновековната фискална длъжност е оцеляла след края на Българското царство.
„Писец“ е стара славянска дума от „пиша“. В средновековните български извори тя май не значи просто преписвач, а държавен служител, свързан с данъците. В някои грамоти има забрана „ни писати“, което вероятно значи: да не се записват данни за данъци в защитени земи.
Не е сигурно, че България е имала пълен държавен списък на земите и данъците. По-вероятно е писецът да е правел списъци за данъци и да е записвал хора, земи и имоти. Така се обяснява защо работата му е била забранявана в привилегирани владения.
По-късни текстове пак използват думата „писец“ за човек, който пише или преписва. Това обаче не доказва, че старата служба е продължила да съществува след края на Българското царство.