Единственото свидетелство за митата като служител се намира в Рилската грамота на цар Иван Шишман. В защитната формула на документа „митати“ е поставено в множествено число сред названия на държавни длъжностни лица, на които се забранява да безпокоят манастирските хора и владения. По-нататък грамотата отделно изброява повинностите и вземанията, от които манастирът е освободен. Тази структура показва, че в първия пасаж думата обозначава чиновници, а не самото задължение. Други носители на службата не са известни по име.
Названието произлиза от митатон — гръцкото μητάτον, означаващо задължение на населението да осигурява подслон и храна за преминаваща войска. Като повинност митатът се среща във Ватопедската, Виргинската и Мрачката грамота, както и в документи на сръбски владетели. В тези случаи няма основание да се търси длъжност. Рилската грамота е изключението, в което името на задължението изглежда е преминало върху служителите, организиращи неговото изпълнение.
Митатонът често е отъждествяван с приселицата и падалището, но документалните данни не позволяват трите термина непременно да се приемат за пълни синоними. В грамота на крал Милутин от 1300 г. митатът и приселицата са посочени поотделно. Приселицата там е свързана с наметъка — вземане, което вероятно е служело за издръжка на данъчния чиновник. Това подкрепя разграничение между митатона като квартирна и продоволствена повинност за войската и приселицата като задължение за приемане и изхранване на пътуващи служители. Съществува и по-широко тълкуване, според което от митатона са се ползвали както войници, така и чиновници, но разделното им назоваване в документа от 1300 г. говори в полза на по-тясното значение.
Следователно митатите вероятно са следели населението да изпълнява тази ангария, тоест задължителна неплатена услуга в полза на държавата. Работата им е стояла между фискалната и военната администрация: те са осигурявали държавна повинност, но непосредственият получател е била армията. Възможно е да са пътували с войската или пред нея, но също така е възможно всеки да е отговарял за определен район. Единственото свидетелство не позволява да се избере между тези възможности, нито да се установят подчинението, знаците на длъжността или точният период на нейното съществуване. Поставянето на митатите едва на шестнадесето място в списъка на Рилската грамота подсказва сравнително нисък ранг.
Единственото сигурно свидетелство за митатите като служители се намира в Рилската грамота на цар Иван Шишман. В защитната част на документа думата „митати“ е написана в множествено число и е наредена сред названията на държавни длъжностни лица, на които се забранява да безпокоят хората и владенията на манастира. По-нататък грамотата поотделно изброява всички повинности и вземания, от които манастирът е освободен. Това показва, че в първия случай думата означава чиновници, а не самото задължение. Други носители на тази служба по име не са известни.
Самото название идва от митатон — гръцкото μητάτον, което означава задължение местното население да даде подслон и храна на преминаваща войска. Като такава повинност митатът се среща във Ватопедската, Виргинската и Мрачката грамота, както и в документи на сръбски владетели. В тези случаи няма причина да се търси длъжност. Рилската грамота е изключението, защото там изглежда, че името на самото задължение е преминало върху хората, които са се грижели то да бъде изпълнявано.
Митатонът често се приравнява с приселицата и падалището, но запазените документи не позволяват трите думи да се приемат безусловно за едно и също. В грамота на крал Милутин от 1300 г. митатът и приселицата са изброени отделно. Там приселицата е свързана с наметъка — вземане, което вероятно е служело за издръжка на данъчен чиновник. Това подкрепя разграничението между митатона като задължение за квартири и храна за войската и приселицата като задължение да се приемат и изхранват пътуващи служители. Има и по-широко обяснение, според което от митатона са се ползвали и войници, и чиновници, но това, че в документа от 1300 г. те са назовани поотделно, по-скоро говори за по-тясно значение.
Затова е най-вероятно митатите да са следели населението да изпълнява тази ангария, тоест задължителна безплатна работа в полза на държавата. Тяхната дейност е стояла между данъчното управление и военното управление: те са осигурявали държавна повинност, но пряката полза е отивала към армията. Възможно е да са пътували с войската или пред нея, но е възможно и всеки от тях да е отговарял за определен район. Единственото свидетелство не позволява да се избере нито една от тези възможности, нито да се установят подчинението им, знаците на длъжността или точният период, през който тя е съществувала. Фактът, че в Рилската грамота митатите са поставени едва на шестнадесето място в списъка, подсказва, че рангът им е бил сравнително нисък.
Единственото сигурно сведение за митатите е в Рилската грамота на цар Иван Шишман. Там думата е сред имената на държавни служители, на които се забранява да безпокоят манастира. Това показва, че тук става дума за хора, а не за самото задължение.
Самото задължение е да се дава подслон и храна на преминаваща войска. То се среща и в други стари грамоти. В грамота на крал Милутин от 1300 г. митатът и приселицата са записани отделно. Това подсказва, че не са едно и също нещо.
Най-вероятно митатите са следели хората да изпълняват тази държавна повинност. Те са стояли между данъчната и военната власт. Може да са вървели с войската или да са отговаряли за свой район. Но за тях почти нищо друго не се знае. Явно са били служители с нисък ранг.